— Много тъжно — отбеляза Франсин.

— Татко има чаена плантация. След десанта на японците дойдохме тук и не знаем какво е станало с нея. Тук обаче е много скучно. Поне беше преди да дойдете вие с Рут.

— Къде учиш?

— Учих в пансион в Куала Лумпур, преди да започне нашествието. Сега ми преподава татко.

— Сигурно е много умен човек.

— Права сте. Наистина е много умен. — В гласа на девойката се прокрадна тъжна нотка.

Бомбардировката свърши неочаквано и съвсем внезапно. Зенитната артилерия продължи да стреля още няколко минути, след това и тя замлъкна. Разговорите в бомбоубежището също секнаха внезапно. Хората сякаш очакваха някой да им обясни нещо.

— Отидоха ли си, мамо? — прошепна Рут. Разнесоха се стонове. Хората се раздвижиха.

— Знаете ли, че тези проклети сирени звучат досущ като лондонските? — каза един глас.

— Защо не ни прикриват наши изтребители? — попита разтревожено някой. — Това е срамота.

Бомбардировката не се бе оказала нищо особено, обаче Франсин усети болки в стомаха, които й напомниха за страха й. Чувствуваше слабост и леко гадене. Върнаха се в ресторанта. Ястията им, вече съвсем изстинали, си бяха върху масите. Келнерите тихичко си говореха. Някои хора отново седнаха на масите си, сякаш с намерението да подновят вечерята си.

Бащата на Едуина не бе помръднал от мястото си. Седеше леко наведен в стола си и все така гледаше чинията си. Плешивината му сияеше в бледата светлина.

— Навярно е много смел — каза Франсин на Едуина.

— Все едно му е дали ще живее, или ще умре. Франсин се изненада, после попита:

— А ти?

— Не искам да умирам — каза Едуина и я погледна. Погледът й бе като на зрял човек. Може би зрелостта се дължеше на това, че бе останала без майка и с баща, на когото му бе все едно дали е жив, или мъртъв.

— Май ще е по-добре да кача Рут горе — каза Франсин. — Не ми се вечеря.

— Искате ли пак да я нося?

— Няма нужда, Едуина, благодаря ти. Асансьорите са свободни.

— Нека се видим утре — предложи внезапно Едуина. — Ще си поговорим за дома.

— За дома? — повтори Франсин. Когато англичаните използуваха тази дума, обикновено имаха пред вид Англия.

— За Перак — поясни Едуина. — Родена съм там и страшно ми липсва. Ще можем да си поговорим за отглеждането на чай. Или ако тази тема ви се стори скучна, за красивите хълмове и за мъглите и папратите…

— Чудесно, Едуина, ще го направим — обеща Франсин.

На излизане от ресторанта погледна през рамо. Едуина бе седнала срещу неподвижния си баща. И двамата мълчаха. Франсин реши, че Едуина се стреми към близост с нея, защото като дете не смята, че се унизява, като другарува с „туземка“. Чувство, което възрастните изпитваха неизменно. Освен това момичето явно се гордееше, че е родено в Малая.

С изключение на Едуина и на генерал Нейпиър белите гости на хотела не й обръщаха абсолютно никакво внимание. Нито я заговаряха, нито дори я поглеждаха, когато минаваше покрай тях. Сякаш бе станала невидима за всички тези „туани“ и „мемсахиби“, които в името на условностите продължаваха да се потят под тежките си вечерни дрехи в тропическата жега.

За да запълни пустотата на дните си, Франсин си намери работа в един от градските центрове на Червения кръст, където няколко часа дневно намотаваше бинтове в компанията на жени от всякакви възрасти и раси. Там не само изпитваше чувството, че върши нещо, но си намираше и среда. Жените бодро се бяха обявили за „WWW“ — съкращение от „War Work Women“2. Групата бе смесена и в нея нямаше класови и расови бариери. Бели и мургави жени бодро бъбреха, разказваха си едни и същи анекдоти и споделяха едни и същи страхове и плахи надежди, докато намотаваха бинтове и марли, предназначени да попиват мъжка кръв. След като разбраха положението, в което се бе озовала Франсин, изразиха съчувствието си към нея.

Ръководителката на местния Червен кръст Люси Кънингам дори започна да я глези. Останалите жени — китайки, индийки и малайки — я последваха. Демонстрираното от тях приятелско отношение й помагаше да се справи с отработената враждебност на гостите на „Рафълс“, която я гнетеше все повече.

Работата и грижите за Рут запълваха дните й. Нощите обаче й се струваха безкрайни. Големият ресторантски салон, странно наподобяващ варосан и украсен с палми хиндуистки храм, й приличаше на чистилище, в което се чувствуваше нетърпимо самотна и изолирана.

Прочете със стръв „Отнесени от вихъра“ и за известно време се потопи в онзи отдавна отминал свят. Книгата я изпълни с копнежи по Ейб. Описанието на военните действия обаче смути спокойствието й.

Междувременно хотелът бе започнал да се запълва. Сингапур се изпълваше с бежанци. В „Рафълс“ и в другите големи хотели вече почти не бяха останали свободни места. Градът вече не изглеждаше пустинен. Бе изпълнен с тревожно оживление.

Вече имаше и деца, с които Рут да си играе. Под надзора на бавачките децата по цял ден играеха из тревните площи или на сенчестите веранди.

Вечер „Рафълс“ се превръщаше в едно съвсем различно оживено и привлекателно място. Върху масите на открито, където гостите на хотела вечеряха под шепота на палмите, палеха свещи. В сряда и събота вечер имаше танци. Вентилаторите създаваха поне илюзия за хлад у танцуващите.

Франсин успя да разговаря с Ейб само още два пъти. И в двата случая връзката прекъсна. Последният разговор се бе състоял преди седмица. След това телефонистката не успя да й осигури връзка. Франсин се тревожеше за съпруга си. Също и за лелите си в Перак. Предполагаше се, че японците ще проявят особена жестокост към китайското население, което от четири и половина години бе техен официален враг.

Няколко дни преди края на годината, когато Франсин прекосяваше фоайето, администраторката й махна с ръка.

— Госпожо Лорънс, госпожо Лорънс! Имате телеграма!

С разтуптяно сърце Франсин побърза да сграбчи малката сива хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Телеграмата съдържаше само два реда.

ПРИКЛЮЧВАМ РАБОТАТА ТУК ТОЧКА ТРЕТИ ЯН. ЦЕЛУВКИ ТОЧКА ЕЙБ

— Слава Богу! — въздъхна тя и прегърна Рут. — Татко ти най-сетне ще дойде при нас, мила!

— Добри новини ли има?

Въпросът бе зададен от доближилия се до нея генерал Нейпиър.

Телеграма от съпруга ми, генерале — засмя се тя. — След Нова година ще е при нас.

— Чудесно. И аз имам вести от Клайв, племенника си.

— Надявам се, добри.

— И добри, и лоши. Добрата новина е, че се прибира. Лошата е, че е ранен.

— Ранен? — попита Франсин загрижено.

— В главата. — Генералът сложи ръка пред устата си и тихо добави: — Мачанг. — Говореше се, че там се водят ожесточени боеве, макар радиото да не бе съобщило нищо за това. — Два дни е бил в безсъзнание.

— Боже мой!

— Според него раната не била тежка. Изпращат го обаче тук. За медицинско наблюдение. Ще се радвам да го видя. Обичам го това момче. Самият аз нямам деца.

Администраторката, която чуваше разговора им, се обърна към Франсин.

— Радвам се на идването на съпруга ви, госпожо Лорънс. Всъщност тъкмо бяхме решили да ви помолим да смените апартамента си с единична стая. За да настаним в него някое семейство. Сега обаче това няма да е необходимо, нали?

— Татко наистина ли ще си дойде? — попита Рут малко невярващо.

Франсин коленичи и я прегърна.

— Да, мила, татко наистина ще дойде при нас.

— А ще ми донесе ли играчките ми? И мечетата ми? — Да, обещавам ти. — Краката й сякаш се подкосиха, когато се запъти към ресторанта на закуска в компанията на генерал Нейпиър.

Зад гърба й се разнесе силен женски глас.

— Може ли някой да ми обясни защо тази проклета стенга и малкото й заемат цяла стая, докато има европейци, които спят по мазетата?

Рут се обърна и на детското й лице се изписа удивление. Франсин се изпълни с изгарящ я гняв. „Стенга“ бе обидната дума, с която англичаните назоваваха евразий-ците. Тя също погледна в очите притежателката на изпълнения с отрова глас. Ръката на генерала стисна нейната.

— Коя е тази жена? — попита Рут.

— Проста жена — отвърна генералът. — Не й обръщайте внимание. Да вървим.

Франсин преглътна гнева си и продължи да разговаря със стария човек за племенника му. Скоро щеше да пристигне Ейб, само това бе важно за нея.


На следващия ден позволи на Едуина да я убеди да отидат на кино. Желанието им бе да видят не игралния филм, британска комедия, въртяща се от седмици на екрана, а кинопрегледите.

Първият кинопреглед бе американски. Показваше резултатите от извършеното преди седмици нападение над Пърл Харбър. Кадрите, показващи разрушенията, действуваха потискащо. „Аризона“ бе в пламъци. „Калифорния“ безсилно се подмяташе от вълните. „Оклахома“ се бе преобърнал сред покритите с мазни петна води. Показани бяха и останките на около двеста самолета, разрушени на земята. Франсин за пръв път изпита чувството, че вижда истинската сила на японците, и осъзна насилието, което бяха готови да проявят. Кинопрегледът й подействува угнетяващо.

Все още замаяни от видяното, продължиха да наблюдават много по-силно цензурирания британски кинопреглед. Там се показваше как войниците на Негово величество с уверена стъпка вървят из джунглата. Показаха дори и кадри на японски военнопленници, уплашени хора в грозни униформи. Много от тях наистина имаха кръгли очила, досущ като показваните на карикатурите в „Стрейтс Таймс“. Според коментара на диктора нашествениците били отблъснати.

Излязоха от мрака на киносалона. Бе започнало да вали. Таксита се намираха все по-трудно, а по време на бомбардировките изчезваха напълно. Всички частни леки коли бяха реквизирани от властите и придвижването в пренаселения град ставаше все по-трудно.

Докато вървяха по изпълнената с хора улица, видяха група европейски бежанци. Жените криеха децата си под чадъри. На лицата им бяха изписани удивление и обида. Франсин знаеше, че азиатските очи, които наблюдаваха тези европейци, виждат нещо съвсем ново. Достойнството и арогантността на европейците в Малая вече ги нямаше. Бежанците имаха вида на победени хора.