А може би жената — която и да бе тя — сама бе измислила всичко. Може би беше хитра и опитна актриса, готова да рискува да бъде разобличена, стига да получи кратковременен достъп до съкровищницата.

Жената не бе заявила, че е Рут. Съвсем естествено. Всичко бе предварителен ход, упражнение, целящо да предизвика интерес към нея. Да заяви, че е Рут, пред Сесилия Тан? Не, разбира се. Този театрален етюд щеше да бъде запазен за самата Франсин, нямаше защо да се похабява пред една секретарка.

От смъртта на Рут обаче бяха минали почти три десетилетия. Японски щик бе отнел живота й. Тялото й отдавна се бе разложило в джунглата. Или бе изядено от диви зверове, или бе тикнато в набързо изкопан плитък гроб. От нея не бе останало нищо. Дори и снимка.

Сълзите, толкова отдавна забравени, отново насмалко да бликнат.

Това беше лъжа. Трябваше да е лъжа. Прислужниците дойдоха да разтребят масата и Франсин се оттегли в кабинета си. Когато пороят премина в тихо ръмене, тя вдигна телефонната слушалка и се обади на Сесилия. В Ню Йорк беше сутрин. Сесилия очевидно бе очаквала обаждането й и бързо заговори на кантонски — един от основните китайски диалекти.

— След разговора ни си записах абсолютно всичко, което можах да си спомня за външността на тази жена. Записах и всичко, което каза, доколкото можах да си го спомня. Искате ли да…

— Не — отряза я Франсин. — Не искам да ми казваш нищо повече за нея.

— Мем? — Сесилия бе удивена.

— Тя е измамница.

— Не останах с такова впечатление. Стори ми се спокойна жена…

— Ти какво очакваше? Да дойде с табела на шията, на която пише, че е лъжкиня? — сопна се Франсин. — Ти какво й каза? Че през другата седмица ще си бъда в офиса?

— Казах, че ще бъдете тук във вторник.

— И тя ти отговори, че ще дойде тогава? -Да.

— Добре. Слушай сега какво искам от теб. Свържи се с Клей Мънро от „Мънро Секюрити“. Разкажи му какво се е случило. Когато тази жена дойде, искам да я проследи, без значение къде ще отиде. Искам да разбере коя е, с кого разговаря, къде ходи. Искам да научи абсолютно всичко за нея. Искам да открие досие за нея, което да попълва всеки ден. Със снимки.

— Искате да бъде проследена?

— Искам да научи абсолютно всичко за нея. Естествено, бих предпочела тя да не разбере това. И да разбере обаче, това няма значение.

— Но какво да й кажа?

— Ще й кажеш, че съм заета.

— Това всичко ли е?

— Да, всичко — потвърди Франсин с тона на човек, който иска да приключи разговора. — Ще й кажеш, че съм ти казала, че съм заета.

— Според мен би трябвало поне да се срещнете с нея — каза Сесилия. Гласът й се промени. От гласа на делова секретарка се превърна в гласа на стара приятелка, обясняваща на друга стара приятелка, че не е права.

— Не.

— Не останах с впечатлението да е измамница. Не поиска нищо.

— Разбира се, че не е поискала. Запазила си е исканията за по-късно.

— В нея има нещо, което…

— Сесилия, направи това, което ти казах, и не ми давай съвети за частния ми живот. — Франсин го каза спокойно, но категорично. — Кажи на Клей Мънро, че другата седмица ще го потърся.

— Да, мем — отвърна Сесилия с безизразен глас.

— Зная много добре какво правя, Сесилия — каза Франсин с вече по-любезен тон. — Довиждане.

Затвори телефона и стана. Беше направила най-разумното, което можеше да се направи. Бе убедена в това.

Забеляза нещо — играчките, купени от Ка Тай и предназначени за духовете. За миг задържа поглед върху тях. След това ги взе и ги сложи в камината. Почти никога не я палеше, така че й се наложи да потърси кибрит. Намери една кутия в кухнята.

Запали ги. Жълтите пламъци бързо ги обгърнаха. Играчките се сгърчиха, свиха се, превърнаха се в пепел и отпътуваха в света на призраците.

Едва сега усети умората. Отиде в спалнята си, включи алармената конзола до леглото си и както винаги известно време наблюдава примигването на малките зелени лампички, показващи, че всяка врата и всеки прозорец са защитени. След като се увери, че електронната й ограда е напълно задействувана, легна, готова за всякакви сънища.

Първа част

С МАЛКО ДЕТЕ В РЪЦЕ

1941

ИПО, МАЛАЯ


Франсин погледна личицето на Рут. Детето спокойно спеше. Утрото бе мрачно. Мусоните можеха всеки миг да докарат пороен дъжд.

Лелите й, насядали в кръг на бамбуковата рогозка, не спираха да бърборят. Франсин не ги слушаше — цялото й внимание бе съсредоточено върху Рут. Една дума обаче периодично се набиваше в ушите й като изстрел — Нипон1. Всички други думи се въртяха около нея, като птичи ята, които излитат внезапно, обхванати от уплаха, след това, успокоени, кацат пак, и пак излитат. Преди два дни японците бяха нападнали американската база в Пърл Харбър, разположена на Хавайските острови, и бяха нанесли големи загуби на тихоокеанския флот на САЩ. Америка вече беше във война с Япония.

Японците обаче бяха нанесли и друг удар, много по-наблизо. Върху Кота Бару, град от другата страна на Малайския полуостров, разположен на малко повече от 200 километра. Според официалните британски изявления японците били отблъснати. В селото обаче едновременно с мусонните ветрове се носеха и най-различни слухове.

— Не се тревожи, лельо — каза една от братовчедките й. — Англичаните ще направят японците на пестил. — И показа с ръце как точно ще стане това. Другите жени се засмяха.

Обаче леля Ин Хо, безспорният матриарх на рода, се изкашля, изплю се през вратата и каза:

— На Англия й е спукана работата.

— Как така! — възкликнаха удивено няколко от жените. Всичките бяха „перанакан“ — родени в Малая, възпитани в английски дух и лоялни към английската корона.

Леля Ин Хо вдигна пръст.

— Идат японците, Ю Фа (това бе китайското име на Франсин). Кажи това на съпруга си. И двамата ще трябва да се махнете оттук. Кажи му го.

Франсин кимна. Всичките й лели бяха възрастни жени. Поради своето раждане и своя брак — баща й и съпругът й бяха англичани, — статутът й в селото бе нисък, въпреки че бе стопанка на красивото бунгало на директора на имперските калаени мини.

— Разбрах те, лельо.

Франсин посещаваше Ипо всяка седмица с малката Рут. Винаги си тръгваше с кошници с плодове и храна, приготвени от възрастните жени. През последните няколко седмици обаче те непрестанно й заръчваха да предупреди Ейб за опасността от японците. Той се бе присмял на тези предупреждения. Какво можеха да знаят селянките за войната и за външната политика? Франсин обаче бе родена в селото и знаеше, че жителите му са мъдри хора.

Погали лицето на детенцето, спящо в скута й. Франсин бе седемнадесетгодишна, когато се омъжи за Ейб, а Рут се роди девет месеца по-късно. Сега бе на четири години.

Рут бе кръстена в методистка църква. При всички по-важни събития в живота й обаче Франсин я водеше в будисткия храм, където монасите изгаряха благовонни пръчки и залепваха златен варак върху статуи, и без това натежали от злато. Ейб не одобряваше воденето на Рут в „езически храмове“ и се сърдеше, когато усетеше ухание на благовоние в тъмната й коса или откриеше златна люспица върху малките й пръстчета.

Детето отвори очи.

— Мамо?

— Мама е тук — отвърна му тихичко Франсин. Рут бе смайващо красива. Косата й бе гъста и тъмнокафява. Кожата й наподобяваше светло злато. Бе наследила овалното лице и сочните устни на Франсин. Очите й над изпъкналите скули имаха формата на бадеми и бяха с тъмни мигли. Цветът им бе не кафяв, а сребристосив.

Дори и на тази крехка възраст Рут не можеше да бъде възприета нито като китайка, нито като европейка. Както и самата Франсин, и Рут щеше да заеме неудобна позиция между две раси, презряна от британците и само търпяна от китайците. Щеше да се обогати от две култури и същевременно да бъде изключена от тях.

Франсин най-много се измъчваше от предсказанията на лелите си. Според тях тя бе само временна съпруга на англичанина. Твърдяха, че някой ден Ейб ще се омъжи за европейка, която ще му роди европейски деца, и че повече никога няма да го видят.

Така бе постъпил бащата на Франсин с нейната майка. Тя си го спомняше като сърдечен и великодушен човек. При все това, когато изтече срокът на договора му, той се прибра в Англия. С изключение на двадесетте колониални долара месечно, които винаги пристигаха навреме, те повече не получиха никаква вест от него. Веднъж, когато Франсин попита майка си за хиляден път къде е баща й, тя удари с юмрук по кутията, където държеше разписките, и с горчивина отговори: „Тук“. И Франсин разбра, че единствената вест, която щеше да има от него, са тези двадесет долара.

Лелите на Франсин, без да говорят открито на тази тема, непрестанно намекваха за случилото се. След смъртта на майката на Франсин те се превърнаха в нейни нравствени и духовни наставнички. Франсин бе убедена, че това, което те разправяха за Ейб, няма как да е вярно. При все това думите им я изпълваха с ужас.

Чу шума на автомобилен двигател и погледна малкия си златен швейцарски часовник. Бе скъп и й бе подарен от Ейб при раждането на Рут. Таксито мина между дърветата и стигна до къщата. Подире му търчеше тълпа голи дечица, които все още възприемаха автомобилите като чудо.

Лелите й, пет китайки на средна възраст със смачкани панталони — всички пушеха малки метални лули или саморъчно навити цигари, — се спуснаха по стълбите. Бърборенето им не престана. Над гласовете на всички се извиси гласът на Чин Ин Хо.

— Ю Фа, кажи на съпруга си да те изпрати далеч оттук. — После щипна поруменялата буза на Рут. — Кажи му да изпрати теб и детето в Англия, при семейството си. После сбръчканото й лице се втвърди. — Разбира се, него ще го е срам да ви покаже на своите близки.

Може би защото бе твърде нервна или твърде отчаяна, Франсин за пръв път си позволи да прояви непочтителност към по-възрастна жена.