Той коленичи пред нея и я хвана за ръцете.

— София, престани… Те не успяват да решат съдбата на света вече хилядолетия наред, а ти мислиш, че ние с теб можем да го направим само за седем дни. Утре на обяд ще ни разделят. Да не губим нито минута от времето, което ни остава. Познавам добре града, нека да направя от този ден един момент от нашата вечност.

Той я поведе след себе си и двамата слязоха по Пето авеню по посока на Сентрал Парк.

Отведе я в един малък ресторант в района на Вилидж. Градината зад него беше пуста през това време на годината. Поръчаха си празничен обяд. После се отправиха към Сохо, като по пътя си не пропуснаха нито един бутик, десет пъти смениха дрехите си, оставяйки предишните на бездомниците, които се шляеха по тротоарите. Към пет часа й се прииска да завали дъжд; той я поведе надолу по рампата на някакъв паркинг. После постави запалката си под една противопожарна тръба и двамата изкачиха обратно алеята, наслаждавайки се на неповторимия порой. Избягаха, когато чуха първите сирени на пожарникарските коли. Изсушиха се пред решетката на огромен въздушен екстрактор, след което се подслониха в една от залите на намиращия се в близост киносалон. Какво значение имаше краят на филмите, за тях важно бе единствено началото. Смениха седем зали, без да изпуснат дори една пуканка, тичайки из коридорите на киното. Когато излязоха на Юнион Скуеър, вече се бе стъмнило. Едно такси ги остави на ъгъла на Петдесет и седма улица. Те влязоха в някакъв огромен магазин, който работеше до късно. Лукас избра за себе си черен смокинг, тя се задоволи с модна рокля.

— Извлеченията се правят в края на месеца! — прошепна й той на ухото, докато тя се колебаеше дали да вземе и епитрахил26.

Излязоха отново откъм страната на Пето авеню и прекосиха залата на големия дворец, който се издигаше в непосредствена близост до парка. Изкачиха се на последния етаж. Масата, на която ги настаниха, предоставяше чудесен изглед. Опитаха всички ястия, които тя не познаваше. Най-много я заинтригуваха десертите.

— Отразява се на фигурата чак след време — каза тя, избирайки от менюто шоколадово суфле.

Беше единайсет вечерта, когато влязоха в Сентрал Парк. Времето беше меко. Вървяха по една алея, от двете страни на която се издигаха лампи, и седнаха на пейка, разположена под голяма върба. Лукас свали сакото си и покри с него раменете на София. Тя погледна малкия каменен мост, който се извисяваше над алеята, и каза:

— В града, където исках да те отведа, има една голяма стена. Хората пишат желанията си на листчета и ги поставят между камъните. Никой няма право да ги мести оттам.

Един бездомник премина по алеята, поздрави ги и силуетът му се изгуби в полумрака под арката на малкия мост. За известно време и двамата мълчаха. Бяха вдигнали очи към небето, огромна кръгла луна пръскаше наоколо сребриста светлина. Хванаха се за ръце, Лукас целуна дланта на София, вдъхна аромата на кожата й и промълви:

— Един-единствен миг, прекаран с теб, струва колкото всички вечности.

Тя се притисна до него.

После Лукас взе София в обятията си и под прикритието на нощта нежно я люби.

* * *

Жул влезе в болницата. Отиде до асансьорите, без никой да го забележи. Ангелите проверители знаеха как да стават невидими, когато се налагаше… Той натисна бутона за четвъртия етаж. Когато мина покрай дежурната стая, медицинската сестра не забеляза силуета, който се промъкваше в полумрака на коридора. Спря се пред една врата, оправи си туидовия панталон с десен тип „Уелският принц“, почука леко и влезе на пръсти.

Приближи се, повдигна воала, покриващ леглото, където Рен спеше, и седна до нея. Разпозна сакото в гардероба и се развълнува. После погали Рен по лицето.

— Толкова ми липсваше — прошепна Жул. — Десет години, прекарани без теб, бяха прекалено дълго време.

Целуна я по устните и малкият зелен екран върху нощната масичка отрази промяната във физическото състояние на Рен Шеридан под формата на една дълга непрекъсната линия.

Сянката на Рен се вдигна от леглото и двамата, хванати за ръце, напуснаха стаята…

* * *

… В Сентрал Парк беше полунощ и София заспиваше на рамото на Лукас.



И беше вечер, и беше утрин…

Ден седми

Лек ветрец подухваше в Сентрал Парк. Ръката на София се плъзна по облегалката на пейката и се отпусна във въздуха. Студът на ранната утрин я караше да трепери. В просъница пристегна яката на мантото около врата си и присви колене. Бледата светлина на зараждащия се ден проникваше под спуснатите й клепачи, тя се обърна. Недалеч птица изкряска в клоните на едно дърво. Тя разпозна писъка на чайката, която в следващия миг се издигна във въздуха. Протегна се и пипнешком потърси крака на Лукас. Ръката й продължаваше да опипва дървената пейка, но освен нея не откри нищо друго. Отвори очи и осъзна, че е напълно сама.

В същия момент започна да вика, но никой не й отговори. Тогава стана и се огледа наоколо. Алеите бяха пусти. Росата по затревените площи изглеждаше непокътната.

— Лукас? Лукас? Лукас?

При всеки повик нейният глас ставаше по-неспокоен, по-крехък и някак си по-раним. Тя се въртеше в кръг, зовейки Лукас до прегракване. Лекото шумолене на листата свидетелстваше за самотното присъствие на вятъра.

С нерешителни крачки София тръгна към малкия мост, трепереща от хладния вятър. Стигна до стената от бял камък и намери писмото му, поставено в един процеп.

София,

Гледам те, като спиш, и си казвам: Господи, колко си хубава! Ти се обръщаш в съня си през тази последна нощ и трепериш, аз те притискам към себе си, покривам те с мантото си, бих желал да сложа по едно върху всичките твои зими. Лицето ти е спокойно, галя те по бузата и за първи път в своето съществуване се чувствам едновременно тъжен и щастлив.

Това е краят на нашия миг, началото на един спомен, който за мен ще трае вечно. Когато бяхме заедно, във всеки от нас имаше толкова съвършенство, колкото и несъвършенство.

Ще тръгна на зазоряване, ще се отдалечавам бавно, за да мога да ти се наслаждавам всяка секунда, до последния момент. Ще изчезна зад това дърво и ще се предам на силите на злото. Оставяйки се да ме унищожат, ние ще дадем победата на твоите и те ще ти простят, каквито и да са били прегрешенията ти. Прибери се, любов моя, върни се в твоята обител, която толкова много ти подхожда. Бих желал да докосна стените на твоя дом с аромат на сол, да видя утрините от твоите прозорци, отварящи се към хоризонти, които не познавам, но за които знам, че са твои. Ти направи невъзможното, промени част от моята същност. Отсега нататък бих желал твоето тяло да се припокрива с моето и да гледам света единствено през призмата на твоите очи.

Там, където не съществуваш, не съществувам и аз. Двете ни ръце, събрани, образуваха една с десет пръста; твоята, поставена върху мен, ставаше моя, а когато очите ти се притваряха, аз заспивах.

Не бъди тъжна, никой не е в състояние да открадне спомените ни. Достатъчно е отсега нататък да затворя очи, за да те видя, да спра да дишам, за да почувствам мириса ти, да застана срещу вятъра, за да усетя дъха ти. И така, слушай: където и да съм, ще долавям буйния ти смях, ще виждам усмивката в очите ти, ще чувам гласа ти. Мисълта, че ти си някъде тук върху тази земя, ще е един своеобразен райски оазис в моя ад.

Ти си моят Башер.

Обичам те.

Лукас

София бавно се гърчеше върху килима от жълти листа, стискайки писмото между пръстите си. Тя вдигна глава и погледна пропитото от мъка небе.

В центъра на парка името на Лукас проехтя с такава сила, с каквато Земята до този момент не беше огласяна. С протегнати към небесата ръце, тя разкъсваше тишината и нейният повик нарушаваше спокойния ход на светските дела.



— Защо ме изостави? — прошепна тя с отпаднал глас.

— Нека не преувеличаваме! — отвърна й Михаил, който в този момент се появи под арката на малкия мост.

— Кръстнико?

— Защо плачеш, София?

— Имам нужда от теб — каза му тя и тичешком се спусна към него.

— Дойдох да те взема, София. Трябва да се прибираш, всичко свърши.

Той й подаде ръка, но тя отстъпи назад.

— Няма да се прибирам. Моят рай вече не е у нас.

Михаил пристъпи и я хвана под ръка.

— Значи искаш да се откажеш от всичко, което твоят Отец ти е дал?

— За какво му е било да ми дава сърце, след като го е оставил празно?

Той застана срещу нея, постави двете си ръце върху раменете й и я погледна внимателно, изпълнен със съчувствие.

— Какво си направила, София?

Тя потопи поглед в неговия, по лицето й се четеше тъга. После му каза:

— Обичах.

Тогава гласът на нейния кръстник стана по-мек. Погледът му изведнъж се разведри и дневната светлина премина през чезнещото му лице.

— Помогни ми — умоляваше го тя.

— Това е съюз…

Но София така и не разбра края на неговото изречение. Той беше изчезнал, вече не го чуваше.

— … Свещен — допълни тя, тръгвайки сама по алеята.

* * *

Михаил излезе от асансьора, мина покрай служителката от рецепцията, поздрави я и с бързи крачки пое по коридора. Почука на вратата на големия офис и влезе, без да чака.