— С теб съм, Рен — промърмори София, — отпусни се и си почини.

— Всичките ми снимки изгоряха, освен една. Носех я със себе си през целия си живот, бях решила да ти я дам. Ще го направя още тази вечер.

Рен протегна ръка и отвори дланта си, върху която нямаше нищо. София учудено я погледна, вместо отговор старата дама се усмихна.

— Мислиш, че съм я изгубила, а? Това е снимката на детето, което никога не съм имала, тя със сигурност щеше да е най-хубавата. Вземи я и я постави до сърцето си, да знаеш само колко му липсваше на моето. София, знам, че един ден ще направиш нещо, което ще ме накара да се гордея с теб. Искаше да знаеш дали приказката за Башер е само една красива история? Сега ще ти кажа истината. Всеки от нас трябва да разкаже своята истинска история. Не се отказвай от живота, бори се докрай.

Рен нежно я погали по бузата.

— Приближи се, за да те целуна. Само ако знаеше колко много те обичам, дари ме с толкова щастливи години.

Тя стисна младата жена в обятията си, влагайки в тази прегръдка всичките сили, които й бяха останали.

— Сега ще си почина малко, впрочем ще имам предостатъчно време да си почивам.

София си пое дълбоко дъх, опитвайки се да сдържи напиращите в очите си сълзи. Тя положи глава върху гърдите на Рен, която едва дишаше. Линейката спря пред интензивното отделение и вратите се отвориха. Внесоха Рен и за втори път през тази седмица София седна в чакалнята, предназначена за членове на семействата на пациентите.

В къщата на Рен кожената корица на един стар албум вече догаряше.



Вратите отново се отвориха, за да може Матилда да влезе, поддържана от Лукас и Пилгиц. Една медицинска сестра се затича към тях, бутайки пред себе си инвалидна количка.

— Не си правете труда! — каза Пилгиц. — Заплаши, че ще си тръгне веднага, ако я сложим да седне в това нещо!

Тогава болничната служителка изрецитира устава на болницата и Матилда в крайна сметка се съгласи да бъде настанена в подвижния стол. София се приближи до нея.

— Как се чувстваш?

— Чудесно.

Един интернист дойде да вземе Матилда и я отведе в залата за прегледи. София й обеща да я чака.

— Да се надяваме, че няма да се бави дълго! — каза Пилгиц зад гърба й.

София се обърна към него.

— Лукас ми разказа всичко в колата — добави той.

— Какво ви каза?

— Че някакви си афери, свързани с недвижими имоти, му спечелили куп приятели! София, напълно сериозно си мисля, че вие, както и той сте в голяма опасност. Когато преди няколко дни видях вашия приятел в ресторанта, си помислих, че работи за правителството, а не че е дошъл да ви види. Две експлозии на газ за една седмица, на две места, където се намирате, това е твърде много за обикновено съвпадение!

— Първия път, в ресторанта, наистина си помислих, че е нещастен случай! — обади се Лукас от другия край на залата.

— Може би! — поде отново инспекторът. — Било е работа на истински професионалист обаче. Не успяхме да намерим и най-малката улика, позволяваща ни да твърдим, че става дума за нещо различно от нещастна случайност. Тези, които стоят в основата на експлозиите, са истински демони, така че не виждам какво би ги спряло да постигнат целта си. Ще трябва да ви охраняваме и, от друга страна, добре ще да е убедите вашия приятел да ни сътрудничи.

— Няма да е лесно.

— Направете го, преди да са избухнали пожари във всички квартали на града! През това време ще ви намеря сигурно място за през нощта. Директорът на хотел „Шератон“, намиращ се на летището, ми остана задължен с няколко асансьорни повиквания, така че сега е моментът да натиснем копчето. Ще се погрижи много добре за вас, а в същото време ще е и достатъчно дискретен. Ще му се обадя и после ще ви закарам там. Вземете си довиждане с вашата приятелка.

София отмести завесата и влезе в залата за преглед. Тя се приближи към Матилда.

— Какви са новините?

— Нищо особено! — отговори тя. — Ще ми сложат чисто нов гипс; искат да ме оставят за изследвания, за да се убедят, че не съм погълнала прекомерно количество токсични вещества. Бедните, само ако знаеха колко токсични вещества са минали през моя организъм, едва ли щяха да се безпокоят толкова. Как е Рен?

— Никак не е добре. Настанили са я в отделението за тежки изгаряния. В момента спи, така че не можем да я видим. Намира се в един изолатор на четвъртия етаж.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш утре?

София й обърна гръб и погледна светещото табло, на което бяха окачени радиограмите.

— Матилда, не съм убедена, че ще мога да дойда утре.

— Не знам защо, но до известна степен и аз се съмнявах. Мисля, че това е границата на приятелството, която един от двамата прекрачва, независимо че така се обрича на самота. Прекараните с теб моменти ще ми липсват много.

— На мен също. Поемам едно неизвестно за мен пътуване, Матилда.

— Дълго ли ще трае?

— Да, твърде дълго.

— Но ти все пак ще се върнеш, нали?

— Нищо не мога да ти обещая.

Лицето на Матилда стана тъжно.

— Мисля, че разбирам. Живей живота си, скъпа приятелко, любовта е кратка, но спомените са вечни.

Тя прегърна Матилда и силно я притисна към себе си.

— Ще бъдеш ли щастлива? — попита Матилда.

— Все още не знам.

— Все пак ще можем да се чуваме по телефона от време на време, нали?

— Не, не мисля, че това ще е възможно.

— Толкова ли е далеч мястото, където ще те заведе?

— Много по-далеч, отколкото човек може да си представи. И моля те, недей да плачеш.

— Не плача, лютивият дим продължава да ми дразни очите, хайде изчезвай!

— Грижи се за себе си — каза София с мек глас, отдалечавайки се.

Тя повдигна завесата и хвърли последен поглед към своята приятелка, чиито очи се пълнеха със сълзи.

— Ще можеш ли да се справяш сама?

София се усмихна и бялата завеса падна.



Инспектор Пилгиц бе седнал зад волана, а Лукас седеше до него. Двигателят вече работеше. София се настани на задната седалка. Автомобилът напусна района на болницата и се отправи към магистралата. Никой от тримата не говореше.

Тя със свито сърце си спомняше различни моменти, свързани с фасадите на сградите и кръстовищата, покрай които минаваше автомобилът. Лукас наклони огледалото за обратно виждане към себе си и я погледна. Пилгиц направи недоволна физиономия и отново го върна в първоначалното му положение. Лукас изчака няколко секунди и отново го обърна към себе си.

— Неприятно ли ви е, че карам? — извика Пилгиц, поставяйки го отново в първоначалното му положение. Той спусна слънчобрана откъм своята страна, откри малкото огледалце, поставено върху него, и сложи ръце на волана.

Колата напусна магистрален път 101 на нивото на Саут Еърпорт Булевард. Няколко минути по-късно Пилгиц вече гарираше автомобила на паркинга пред хотел „Шератон“.

Директорът на хотела им бе резервирал стая на последния, шести етаж. На рецепцията бяха записани с имената Оливър и Мери Суит. Пилгиц вдигна рамене, обяснявайки им, че не съществуват имена, които да привличат вниманието повече от Дол и Смит. Преди да си тръгне, той им заръча да не напускат стаята си и ако имат нужда от храна, да се обръщат към рум сървиса. Даде им номера на своя пейджър и каза, че ще дойде да ги вземе утре преди обяд. Ако скучаеха, биха могли да се заемат с писането на доклад относно събитията през последната седмица. Във всеки случай това щяла да бъде и неговата работа. София и Лукас го обсипаха с благодарности, на които той свенливо отговори с „Няма защо“. Часът беше двайсет и два.

София влезе в банята. Лукас се излегна на леглото, взе дистанционното и започна да прехвърля каналите, които не след дълго го накараха да се прозява. После загаси телевизора. Чуваше водата да тече зад вратата на банята. Тя взимаше душ. В следващия момент той погледна върха на обувките си, изтръска прахта от панталоните си и приглади гънките. После стана, отвори минибара, след което веднага го затвори, приближи се до прозореца, отмести завесата, хвърли един поглед на паркинга и се върна на леглото. Наблюдаваше гръдния си кош, който се издуваше и свиваше, следвайки ритъма му на дишане, въздъхна, огледа абажура на нощната лампа, леко побутна пепелника и издърпа чекмеджето на нощната масичка. Вниманието му бе привлечено от малката картонена корица на една книга, върху която бяха гравирани инициалите на хотела; той я взе и започна да чете. Първите редове го изпълниха със силен страх. Продължи с четенето, прелиствайки страниците една след друга все по-бързо. На седмия лист стана и почука на вратата на банята.

— Мога ли да вляза?

— Един момент — каза София, обличайки пеньоара си.

Тя отвори вратата и го видя, обзет от ярост, да кръстосва стаята надлъж и шир.

— Какво има? — попита го обезпокоена.

— Вече никой не се съобразява с нищо!

Той размаха във въздуха малката книжка, която държеше в едната си ръка, и продължи, сочейки към корицата:

— Този Шератон всичко е копирал от Хилтън! Знам за какво говоря, последният е любимият ми автор.