София натисна малкото копче на мобилния си телефон и екранът угасна; после го остави на дъното на сака си.

— Карай към центъра на града.

— Къде отиваме? — попита Лукас.

— Движи се към Транс Америка Билдинг. Кулата с пирамидална форма, разположена на Монтгомери Стрийт.

Лукас отби и рязко натисна спирачките.

— На какво играеш?

— Не можем да разчитаме винаги на въздушните пътища, но, от друга страна, небесните си остават тайна за хората, тръгвай!

Старият крайслер плавно пое към посочения адрес. Те излязоха от магистрален път 101 и поеха по Трета улица.

— Днес сме петък, нали? — попита обезпокоена София.

— Уви, да! — отговори Лукас.

— Колко е часът?

— Поиска от мен да взема кола, която да не бие на очи! В тази дори няма часовник! Според мен трябва да е дванайсет без двайсет.

— Налага се малко отклонение от плана, трябва да изпълня едно обещание, карай към болницата, моля те.

Лукас зави по Калифорния Стрийт, десет минути по-късно те влязоха в района на болницата. София го помоли да спре пред педиатричното отделение.

— Ела с мен — каза му тя, затваряйки вратата на автомобила.

Той я последва в коридора до вратите на асансьора. Тя го хвана за ръка и заедно влязоха. Кабината се издигна до осмия етаж.



В коридора, сред многото играещи деца, тя разпозна малкия Томас. Той излезе веднага щом я видя. Поздрави го по обичайния начин и се отправи към него. И в този момент разпозна ангела, който стоеше до момчето. Спря се и Лукас почувства ръката на София да стиска неговата. Томас се хвана за Гавраил и продължи заедно с него към другия край на коридора, без да откъсва поглед от нея. В близост до вратата, която извеждаше към градината, детето за последен път се обърна към нея. То широко разтвори дланта си и й изпрати въздушна целувка. После притвори очи и с усмивка се изгуби в бледата светлина на утринта. София на свой ред притвори очи.

— Ела — прошепна й Лукас и я поведе след себе си.

Когато колата напусна паркинга, тя почувства, че й прилошава.

— Ти ми беше казал, че съществуват дни, когато светът като че ли се стоварва върху нас — каза София. — Струва ми се, че този е един от тях.



Те безмълвно се движеха през града. Лукас караше из обиколни пътища, стремейки се да удължи времето на тяхното пътуване колкото се може по-дълго. Той стигна до брега на океана и спря. Тя го поведе към плажа, гравиран от морската пяна на вълните.

Час по-късно се озоваха в подножието на кулата. София три пъти обиколи около централния блок, но не успя да намери място за паркиране.

— На крадените коли не им съставят актове! — каза той, вдигайки очи към небето. — Спри, където намериш за добре!

Тя остави колата върху онази част от тротоара, която беше резервирана за автомобилите, извършващи доставки. Отправи се към източния вход, а той я последва. Когато плочата в стената хлътна навътре, Лукас отстъпи назад.

— Сигурна ли си в това, което правиш? — попита я обезпокоено.

— Не! Следвай ме!

Те минаха по коридорите, водещи към централната зала. Пиер, както обикновено, беше на поста си. Когато ги видя, стана.

— Не ти липсва наглост, като си го довела тук! — каза той на София с видимо раздразнение.

— Имам нужда от теб, Пиер.

— Знаеш ли, че всички те търсят и пазителите на Обителта са по петите ви. Какво направи, София?

— Нямам време за обяснения.

— За пръв път виждам някой тук да бърза.

— Трябва да ми помогнеш. В този момент мога да разчитам единствено на теб. Налага ми се да отида до планината Синай, дай ми достъп до пътя, водещ към Йерусалим.

Пиер потри брадичката си, поглеждайки ги втренчено и двамата.

— Не мога да удовлетворя молбата ти, никога не ще ми го простят. И все пак — каза той, отдалечавайки се към другия край на залата, — докато предупредя отговарящите за сигурността относно твоето присъствие, ти ще имаш достатъчно време да откриеш това, което търсиш. Погледни в централното отделение.

София се втурна зад опразнения тезгях и отвори всички чекмеджета. Избра ключа, който реши, че е най-подходящият, и поведе Лукас след себе си. Скритата в стената врата се отвори, когато тя въведе паролата. После чу гласа на Пиер:

— София, знай, че няма връщане назад. Предполагам, че добре съзнаваш какво вършиш.

— Благодаря ти за всичко, Пиер.

Той поклати глава и дръпна една голяма ръчка, прикрепена към дълга верига. Камбаните на Грейс Катидрал забиха и София и Лукас едва успяха да се промъкнат през тесния коридор, преди всички врати на голямата зала да се затворят.

Няколко мига по-късно те излязоха през малък отвор и се озоваха на непознато място.

Слънцето галеше със своите лъчи малката уличка, от двете страни на която се издигаха триетажни и четириетажни сгради с потъмнели фасади. Лукас се огледа наоколо и стана неспокоен. Тя се обърна към първия срещнат:

— Говорите ли нашия език?

— Да не ме мислите за луд?! — сърдито отговори човекът и се отдалечи.

София не се отказа и се приближи към един пешеходец, който пресичаше улицата.

— Търся…

Дори не успя да довърши фразата си. Мъжът вече беше на отсрещния тротоар.

— Хората тук са доста общителни за жители на свещен град! — иронично подметна Лукас.

София даже не се замисли, когато заговори трети човек. Облеченият от главата до петите в черни дрехи мъж по всяка вероятност беше свещенослужител.

— Отче — попита го тя, — можете ли да ми посочите пътя за планината Синай?

Свещеникът се изкашля, вдигна рамене и отмина. Облегнат на уличен стълб, Лукас стоеше със скръстени ръце и й се усмихваше. София се обърна към една жена, която вървеше право към нея.

— Госпожо, търся планината Синай.

— На интересна ли се правите, госпожице — отвърна тя и се отдалечи.

София се приближи към търговеца в отсрещния магазин за осолена риба, който подреждаше стоката си и разговаряше с един доставчик.

— Добър ден. Може ли някой от вас да ми каже как да отида до планината Синай?

Двамата мъже учудено се спогледаха и продължиха своя разговор, без да й обръщат ни най-малко внимание. Докато пресичаше улицата, един автомобил едва не я блъсна.

— Тук всички са много мили — тихо прошепна Лукас.

София се въртеше в кръг, търсейки безнадеждно помощ. В един момент усети, че я обзема гняв, взе празна каса изпод сергията на търговеца, слезе до кръстовището, качи се на импровизираната естрада, сложи ръце на хълбоците си и започна да крещи:

— Някой тук ще ми отдели ли поне малко внимание? Имам един много важен въпрос!

Всички около нея се спряха и учудено я загледаха. Петима мъже, които вървяха в кортеж, се приближиха и хорово я попитаха:

— Какъв е въпросът? Ние имаме отговор!

— Трябва да отида до планината Синай. Много е спешно!

Равините направиха кръг около нея. Разговаряха помежду си, правеха неразбираеми жестове, сочейки в различни посоки. Тогава някакъв нисък на ръст мъж се промъкна между тях и се доближи до София.

— Последвайте ме — предложи той, — с кола съм и мога да ви закарам.

Човекът незабавно се отправи към стария форд, паркиран само на няколко метра от мястото на разговора. Лукас се присъедини към тях.

— Побързайте — подкани ги мъжът, отваряйки вратите на автомобила, — трябваше веднага да кажете, че е спешно.

Те седнаха на задната седалка и колата мигом потегли. Лукас се огледа наоколо, сбърчи вежди и прошепна на ухото на София:

— Би било по-разумно да полегнем върху седалката. Ще бъде глупаво от наша страна, ако ни заловят сега, когато сме толкова близо до целта.

Младата жена нямаше никакво желание да спори с него. Лукас се сви в едната страна и тя постави глава върху коленете му. Шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане. Лукас широко му се усмихна.

Колата летеше с пълна скорост, разтърсвайки силно своите пътници. На едно кръстовище, половин час по-късно, шофьорът рязко удари спирачки.

— Искахте планината Синай, ето ви Синайската планина! — каза мъжът и очарован се обърна към тях. София се изправи и учудено го погледна, той протегна ръка към нея.

— Вече? — Мислех, че е много по-далеч.

— А то било толкова близо — отвърна й шофьорът.

— Защо ми подавате ръка?

— Защо ли? — извика той, повишавайки тон. — Защото от Бруклин до Мадисън Авеню 1470 това прави точно двайсет долара, ето защо!

Тя погледна през стъклото с широко отворени очи. Огромната фасада на Маунт Синай Хоспитал в Манхатън се издигаше пред нея.

Лукас въздъхна.

— Съжалявам, не знаех как да ти го кажа.

Той плати на шофьора и поведе със себе си безмълвната жена. Така вървяха до една малка пейка, разположена под навеса на близката автобусна спирка. Тя седна, като продължаваше да мълчи.

— Объркала си ключовете, това е всичко. Вместо този за планината Синай си взела ключа за храма „Йерусалим“ в Ню Йорк.