София изтръгна книгата от ръцете му, след което веднага му я върна. После повдигна рамене и каза:

— Та това е Библията, Лукас! — После добави: — Не се ядосвай за нищо!

Тя не се осмеляваше да му каже, че е гладна, той се досети сам благодарение на начина, по който разгръщаше менюто.

— Има нещо, което бих искала да разбера веднъж завинаги. Защо поставят часове пред менютата? Какво искат да кажат с това? Че след десет и половина сутринта трябва на всяка цена да поставят царевичните пръчици в един сейф с часовников механизъм, който да го отвори чак на другата сутрин? Толкова е странно! А ако ти се ядат царевични пръчици в десет вечерта! Погледни, същото са направили и с палачинките. Впрочем на човек му е достатъчно само да измери дължината на шнура на сешоара в банята и всичко ще разбере! Този, който е изобретил цялата им система, сигурно е бил плешив; трябва да се прилепиш на десет сантиметра до стената, за да си изсушиш поне един кичур.

Лукас я прегърна и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои.

— На път си да станеш много взискателна!

Тя се огледа около себе си и се изчерви.

— Може би!

— Гладна си!

— Съвсем не!

— Аз мисля, че да!

— Добре тогава, нещо съвсем малко за гризане, и то само за да ти доставя удоволствие.

— Фростис или Спешъл Кей?

— Онези, които правят Спап, Кракъл, Поп, когато ги схрускаш?

— Райе Криспис. Остави на мен.

— Без мляко!

— Никакво мляко — прие Лукас, вдигайки телефона.

— Но със захар, да е пълно със захар!

— Ще се погрижа и за това!

Той затвори и седна до нея.

— За себе си нищо ли не поръча?

— Не, не съм гладен — отговори Лукас.

След като от румсървиса доставиха поръчката им, тя взе една кърпа и постави приборите за хранене върху нея. След всяка своя хапка поставяше по една лъжица в устата на Лукас, която той радушно приемаше. Светкавица раздра небосклона в далечината. Лукас стана и спусна завесите. После се върна и легна до нея.

— Утре ще намеря начин да се изплъзнем от ръцете им — рече София. — Не може да няма разрешение на проблема.

— Не казвай нищо — промърмори Лукас. — Бих желал да имам фантастични недели, да прекарам утрешния ден с теб, съзнавайки, че ни предстоят още много други, но, за жалост, ни остава един-единствен ден и него искам да го изживея истински.

Пеньоарът на София леко се разтвори, той я загърна, тя постави устните си върху неговите и му прошепна:

— Освободи ме от това!

— Не, София, малките криле, татуирани върху твоето рамо, ти отиват много и в никакъв случай не искам да ги изгубиш.

— Искам да замина с теб.

— Не по този начин, не и заради това.

Той пипнешком се опита да намери ключа на лампата, София се сгуши до него.

В своята болнична стая Матилда изгаси осветлението. И тази вечер тя щеше да бди над леглото на Рен. Камбаните на катедралата отмерваха полунощ.



И беше нощ, и беше утро…

Ден шести

Тя отиде на пръсти до прозореца. Лукас все още спеше. Дръпна завесата, навън беше студена ноемврийска утрин. Погледна слънцето, чиито лъчи се прокрадваха през мъглата, и се обърна към Лукас, който в това време се протягаше.

— Успя ли да поспиш? — попита той.

София се наметна с пеньоара и залепи чело за стъклото.

— Поръчах ти закуска. Съвсем скоро ще я донесат, ще отида да се облека.

— Толкова ли е спешно? — каза той.

Жената седна на края на леглото и прокара ръка в косата на Лукас.

— Знаеш ли какво е Башер? — попита го тя.

— Тази дума ми говори нещо. Мисля, че съм я срещал някъде — отговори Лукас, бърчейки чело.

— Не искам да се предаваме.

— София, целият ад е по петите ни, остава ни само още един ден, а няма къде да се скрием. Нека останем тук и двамата и да изживеем времето, което ни е отредено.

— Не, няма да се оставя на тяхната воля. Не съм пионка върху шахматната им дъска и съм убедена, че ще намеря хода, който не са предвидили. Винаги съществува изход от всяка ситуация.

— Но тук не става дума за изход от някаква ситуация или за разрешаването на някакъв проблем, а за някакво чудо…

— Да предположим, че чудото съм аз! — каза тя и отиде да отвори вратата.

Подписа поръчката, след това затвори вратата и избута количката до средата на стаята.

— В момента съм твърде далеч от техните мисли и съм убедена, че е невъзможно да ме чуят — каза тя, напълвайки чашата.

Взе купата с царевичните пръчици и изсипа върху тях три пликчета захар.

— Не искаш ли мляко? — попита я Лукас.

— Не, благодаря, после стават много меки.

Тя хвърли поглед на простиращия се под нея град и изведнъж почувства, че я обзема гняв.

— Не мога да гледам стените наоколо и в същото време да си мисля, че са по-безсмъртни от самите нас. Това ме изпълва с гняв.

— Добре дошла на Земята, София!

Лукас стана и се запъти към банята, оставяйки вратата полуотворена. София, все така замислена, отмести настрани подноса, върху който се намираше закуската. После стана, разходи се из стаята, след това се върна на леглото и легна. Малката книга върху нощната масичка привлече вниманието й. Тя скочи на крака, изпълнена с надежда.

— Познавам едно място! — извика на Лукас.

Той подаде глава през открехнатата врата.

Около лицето му се издигаше гъста пара.

— Аз също познавам много места!

— Не се шегувам, Лукас!

— Аз също — иронично отговори той. — Ще ми обясниш ли по-подробно? В това си състояние чувствам едновременно топлина и студ, има голяма разлика в температурата на двете помещения.

— Познавам едно място на Земята, където можем да защитим нашата кауза. — Тя имаше толкова тъжен вид и същевременно беше толкова смутена, че Лукас започна да се притеснява.

— И кое е това място? — попита той със сериозен тон.

— Покривът на света, свещената планина, където всички религии съжителстват и се респектират една друга, с други думи, планината Синай. Сигурна съм, че там горе бих могла да говоря на моя Отец и Той ще ме чуе.

Лукас погледна часовника.

— Осведоми се за часовата разлика, аз се обличам и идвам веднага.

София се затича към телефона и набра номера на службата, откъдето можеше да получи подобна информация. Записаният върху диска глас й обеща, че на нейното запитване скоро ще бъде даден отговор. Изпълнена с нетърпение, тя отиде до прозореца и се загледа в една чайка, която се издигаше високо в небето. След като известно време си гриза ноктите в очакване на телефонното позвъняване, тя разбра, че никой не е приел нейното обаждане. Лукас се приближи до нея откъм гърба и я обгърна с ръце.

— Полетът ще трае най-малко петнайсет часа, към които трябва да добавим още десетчасова разлика. Когато пристигнем, няма да ни е останало време дори да се сбогуваме на излизане от летището, защото много преди това вече ще са ни разделили. Твърде късно е, София, покривът на твоя свят е прекалено далеч оттук.

Той остави слушалката върху телефона. Тя се обърна и впи поглед в очите му. И тогава се целунаха за пръв път.

* * *

Много по на север чайката кацна върху един друг парапет. От болничната си стая Матилда изпрати съобщение до мобилния телефон на София.

* * *

София отстъпи няколко крачки.

— Знам един начин — каза тя.

— И въпреки всичко не се отказваш!

— От надеждата? Никога! Така съм програмирана! Обличай се бързо и ми имай доверие.

— Точно това правя в момента!

Десет минути по-късно те излязоха на паркинга на хотела и тя си даде сметка, че им е необходима кола.

— Коя от всичките? — попита равнодушно Лукас, хвърляйки поглед към паркираните наоколо коли.

По молба на София той се съгласи да вземе „назаем“ най-непретенциозната, която същевременно беше и най-дискретна. Те поеха по магистрален път 101 в посока север. Лукас искаше да знае къде отиват, но София, заета с търсенето на телефона си, не му отговори. Тя не успя да набере докрай номера на инспектор Пилгиц, когато телефонът й звънна, информирайки я за току-що полученото съобщение:

„Аз съм Матилда, исках да ти кажа да не се тревожиш за мен. Късах нервите им през цялата сутрин, така че съм сигурна, че ще ме оставят да си тръгна още преди обяд. Обадих се на Манка, той ще дойде да ме вземе и ще ме откара у нас, освен това ми обеща, че ще минава всяка вечер и ще ми носи храна, докато се оправя… струва ми се, че ще се постарая нещата да продължат малко по-дълго от обикновено… Състоянието на Рен не се е променило, не можах да я посетя, мисля, че в момента спи. София, съществуват неща, които се казват в една любовна връзка, но които човек не смее да изрече пред приятелите си. Така че в този момент искам да споделя с теб, че ти беше светлината на моите дни и утехата на моите нощи, ти си и винаги ще си останеш моя приятелка. Където и да отидеш, желая ти приятен път. Вече започваш да ми липсваш.“