— Е, добре, престанете да ми повтаряте едно и също, госпожице, и приземете най-после този идиотски самолет. Аз наистина бързам!

Гласът на командира на борда проехтя във високоговорителите: метеорологичните условия на земята бяха относително трудни за кацане, но малкото количество керосин, което бе останало в резервоарите, ги принуждаваше, независимо от всичко да започнат приземяването. Той нареди на обслужващия персонал да седне и извика при себе си главната стюардеса. После постави микрофона на мястото му. Подправеното изражение на стюардесата, обслужваща отделението първа класа, заслужаваше истински „Оскар“: никоя актриса на света не би могла така добре да имитира усмивката на Чарли Браун като нея. Една стара дама, седнала до Лукас, не можеше повече да контролира страха си и го стисна за китката. Лукас намираше за забавна влагата на нейната ръка и лекото треперене, което клатеше неговата. Самолетът бе разтърсен от няколко силни труса, следващи един след друг. Изглежда, металът страдаше не по-малко от пътниците. А през прозореца можеха да се видят крилете на машината, люлеещи се с максималната амплитуда, предвидена от инженерите на „Боинг“.

— Защо главната стюардеса е при командира на борда? — попита старата дама, готова всеки момент да избухне в плач.

— Вероятно за да види какво предсказва дъното на неговата кафена чаша! — отговори Лукас с лъчезарен поглед. — Много ли ви е страх?

— Изпитвам чувство, по-силно от страха. Ще се помоля за нашето спасение.

— А, не! Веднага спрете с това! Та вие изпитвате истинско щастие, така че се постарайте добре да съхраните страха си, той е много полезен за здравето. Адреналинът прочиства вашата душевност. Това е отдушникът на кръвоносната ви система, а освен това действа тонизиращо на сърцето. На път сте да си спечелите още две години живот. Двайсет и четири месечен абонамент за всички земни спектакли и на всичкото отгоре напълно безплатен, но ако човек съди по вашето изражение, явно не ви е много весело!

Със силно пресъхнала уста, непозволяваща й да говори, пътничката изтри с опакото на ръката си капчиците пот, избили по челото й. Сърцето й щеше да се пръсне, дишането й се затрудняваше максимално и множество малки звездички замъглиха погледа й. Развеселен до крайност, Лукас приятелски я потупа по коляното.

— Ако затворите очи и ако, разбира се, добре се концентрирате, със сигурност ще видите Голямата мечка.

После избухна в смях. Спътницата му беше изгубила съзнание и главата й се бе отпуснала върху седалката. Въпреки силното сътресение стюардесата стана от мястото си, придържайки се неумело за багажните лавици. Тя бавно се приближи към припадналата жена, извади от джоба си малък флакон със соли, който отвори и леко раздвижи под носа на старата дама. Лукас ги гледаше и още повече се забавляваше.

— Вземете под внимание, че старицата има извинение за странното си поведение, а и като се има предвид, че вашият пилот не държи здраво волана, човек би си помислил, че сме във влакчето на ужасите. Кажете ми… това ще си остане между нас, обещавам… лекарството, което току-що предложихте на възрастната жена… то е… все едно да лекуваш злото със зло, не съм ли прав?

Строгият поглед на главната стюардеса не му позволи да се изсмее отново: тя не намираше нищо весело в тази ситуация и му даде да разбере какво мисли по въпроса.

Една огромна въздушна яма брутално изхвърли служителката на самолетната компания към вратата на пилотската кабина. Лукас се усмихна широко и доста силно удари спътницата си по бузата. Тя подскочи и ококори очи.

— Ето я отново сред нас. Колко мили пропътувахте, докато се завърнете на този свят? — После се наклони към нея и й прошепна на ухото: — Няма нищо срамно в това. Погледнете какво става около нас. Всички тук се молят, не е ли смешно?

Тя нямаше време за отговор. Под оглушителния тътен на моторите боингът най-сетне докосна земята. Пилотът направи остър завой и силен поток от вода удари носа на самолета. Машината най-накрая спря. Всички пътници започнаха да аплодират пилотите, като същевременно събираха молитвено ръце, благодарейки на Бога за своето избавление. Отегчен, Лукас откопча колана си, вдигна очи към небето, после погледна часовника си и се насочи към предната врата.

* * *

Дъждът ставаше все по-силен. София паркира форда по дължината на тротоара пред кулата. Свали сенника, от който се показа една малка значка с гравирани букви ЦРУА. После излезе и тичайки под проливния дъжд, потърси дребни монети в джоба си, след това пусна единствената, която намери, в апарата, отмерващ времето за паркиране. Прекоси площадката пред сградата, премина през трите въртящи се врати, водещи към главната зала на величествената пирамидална кула, като я заобиколи. За пореден път окаченият на колана й пейджър започна да вибрира: тя вдигна очи към небето.

— Наистина съжалявам, но мокрият мрамор е много хлъзгав! Убедена съм, че с изключение на архитектите всички го знаят…

На последния етаж на кулата често се шегуваха, че разликата между архитект и Господ е, че Господ не се мисли за архитект. София тръгна по коридора и се спря пред една плоча, която разпозна благодарение на боядисаната й в по-светли тонове повърхност. После постави ръка върху стената. Зейна голям отвор и я погълна, след което отново се затвори.

* * *

Лукас бе слязъл от таксито и със сигурни крачки вървеше по коридора, който София малко преди това бе напуснала. Също като нея той постави ръка върху каменната преграда, намираща се на срещуположната страна на кулата. Както и преди, се появи една плоча, но този път по-тъмна и по-мрачна от другите, и той влезе в западната колона на Транс Америка Билдинг.

* * *

София бързо привикна с царящия в коридора полумрак. Седем завоя по-нататък тя достигна до една широка зала, покрита цялата с бял гранит, в която бяха разположени три асансьора. Височината от пода до тавана беше главозамайваща. Девет огромни глобуса, всичките с различни размери, спуснати благодарение на дебели плетени въжета, чието окачване оставаше скрито за погледа, пръскаха бледа светлина.

Всяко посещение в седалището на Агенцията бе за нея извор на учудване. Атмосферата, изпълваща това помещение, й се струваше странна. Тя поздрави мъжа на пропуска, застанал прав в своята кабина.

— Добър ден, Пиер, как сте?

Привързаността на София към този, който от незапомнени времена пазеше на входа на Централата, бе искрена. Всеки спомен за преминаването през така желаните от всеки порти тя свързваше с неговото присъствие. Не се ли дължеше на него тази спокойна обстановка, царяща на Входа на Обителта, независимо от напрегнатия трафик? Дори в дните на голям наплив, когато стотици души се струпваха пред портите, Пиер, с псевдоним Зе, никога не позволяваше безредици и хаос. Седалището на ЦРУА никога нямаше да е същото без присъствието на това внимателно и уравновесено същество.

— Много работа в последно време — каза Пиер. — Чакат ви. Ако искате да се преоблечете, ще потърся ключа от гардероба ви, трябва да е някъде тук, дайте ми само няколко секунди…

Започна да рови из чекмеджетата на приемната и промърмори:

— Толкова са много! Къде ли съм го сложил?

— Нямам време, Зе! — каза София, отправяйки се със забързани крачки към аварийния вход.

Стъклената врата се отвори. Тя се запъти към левия асансьор; Пиер й направи знак, показвайки с пръст експресната кабинка в центъра, тази, която директно отвеждаше до последния етаж.

— Сигурен ли сте? — попита го тя изненадана.

Пиер поклати утвърдително глава в момента, в който вратите на гореспоменатата кабинка се отвориха със специфичния си звук на малка камбанка, отекващ в гранитните стени. София постоя учудена още няколко секунди.

— Побързайте и на добър час! — каза със сърдечна усмивка той.

Вратите се затвориха след нея и асансьорът се отправи към последния етаж на ЦРУА.

* * *

В срещуположната колона на кулата неоновата тръба на стария елеватор изпука и светлината започна да мига в продължение на няколко секунди. Лукас нагласи вратовръзката си и пооправи реверите на сакото си. Решетката току-що се бе вдигнала.

Един мъж, облечен в костюм, идентичен на неговия, веднага се затича да го посрещне. Без да произнесе и дума, той лаконично му посочи фотьойлите в чакалнята на изолатора, след което се отдалечи и седна отново зад бюрото си. Огромно куче, напомнящо за Цербер, което спеше, завързано за краката му, повдигна единия си клепач, облиза се и отново затвори очи. Кучешка лига плъзна по черния мокет.

* * *

Разпоредителката придружи София до едно канапе, разположено върху грамадна каменна основа. Тя й предложи да си избере някое от списанията, поставени на малката масичка пред нея.

Преди да се върне отново на работното си място, й каза, че в скоро време ще дойдат да я вземат.

* * *

В същия момент Лукас затвори списанието, което току-що бе прегледал, и погледна часовника си. Беше почти обяд. Разкопча каишката и обърна часовника си обратно, за да не забрави да го свери, когато си тръгне. Понякога в офиса времето спираше, а той обичаше точността.

* * *

София разпозна Михаил още с появяването му в коридора. Неговата посивяла, несресана коса, огромните му бакенбарди, удължаващи чертите на лицето му, и този неустоим шотландски акцент (някои твърдяха, че го е заимствал от сър Шон Конъри, бе изгледал всички филми с негово участие) му придаваха вид, чиято елегантност възрастта по никакъв начин не можеше да развали. Тя обожаваше начина, по който нейният кръстник трансформираше звука „с“ в „ш“, но най-много я очароваше малката трапчинка, образуваща се върху брадичката му, когато се усмихваше. Още при пристигането й в Агенцията Михаил се бе превърнал в неин ментор, в неин модел за всички времена. Той я придружаваше през цялата й кариера и бдеше нищо негативно да не бъде отбелязано в досието й. Наред с търпеливите уроци и всеотдайното внимание винаги бе оценявал изключителните качества на своята довереница. Неговата неповторима щедрост и живостта на искрената му душевност компенсираха станалите известни на всички резки отговори на София, които понякога учудваха нейните колеги. Що се отнася до малко странния й начин на обличане, всички тук открай време знаеха, че „расото не прави монаха“.