Груповият отговорник Манка подписа листа и го подаде на младия си сътрудник. С едно движение на ръката му направи знак да се отдалечи.

— Не стойте там. Вие сте в обсега на товара: ако се откачи, не прощава никому!

— Да, но той никога не се откачва. Манка, не ме ли чухте? — настоя София.

— Доколкото ми е известно, нямам радари в ушите си! — промърмори мъжът и се почеса по едното ухо.

— Но вашето неверие е по-силно и от най-мощния локатор! Не се опитвайте да печелите време, преустановете веднага работата на пристанището, преди да е станало много късно!

— От четири месеца сте тук и никога продуктивността на труда не е била по-ниска отсега. Вие ли ще храните семействата на другарите ни в края на седмицата?

Един мотокар се приближаваше към зоната за разтоварване. Шофьорът не виждаше почти нищо и вилиците му едва не закачиха контейнера, поставен върху платформата.

— Хайде, изчезвай оттук, малката. Не виждаш ли, че пречиш?

— Не аз преча, а мъглата. Май ще трябва да намерите друго занимание за вашите докери. Сигурна съм, че техните деца ще са по-щастливи да видят бащите си, отколкото да вземат застраховката, плащана от синдикатите при смъртен случай. Побързайте, Манка, иначе ще заведа дело и самата аз ще пледирам на него.

Груповият отговорник погледна втренчено София, преди да се изплюе на земята.

— Във водата не се вижда нито един плавателен съд — добави тя.

Манка повдигна рамене, взе своето уоки-токи и най-накрая нареди прекъсване на работата в цялото пристанище. Няколко минути по-късно четири изсвирвания на сирената спряха танца на крановете, на елеваторите, мотокарите, техните шофьори и докерите; с една дума, на всичко, което можеше да се движи по кейовете или на борда на товарните кораби. Отдалеч, в непроницаемото пространство, сирената на един влекач отговори положително на току-що издадената заповед.

— Ако при всяка мъгла работата спира, то това пристанище един ден ще преустанови своята дейност завинаги.

— Времето не зависи от мен, Манка. Аз само предпазвам вашите хора от сигурна смърт. И престанете да се сърдите, мразя, когато сме скарани! Елате, ще ви предложа кафе и бъркани яйца. Хайде, побързайте!

— Можете да ме гледате колкото си щете с вашите ангелски очи, но ви предупреждавам, че ако видимостта се установи над десет метра, веднага започвам работа!

— Ще започнете, когато мъглата ви позволи да четете имената на корабите, изписани върху техните палуби! Хайде, елате!

Фишърс Дейли, най-доброто заведение на пристанището, беше вече препълнено. При всяко падане на мъгла всички докери си даваха среща там, за да споделят надеждата, че едно скорошно проясняване би могло да спаси работния им ден. По-старите бяха заели масите в дъното на залата. По-младите, застанали прави до тезгяха, си гризяха ноктите и се опитваха да различат през прозорците палубата на някой кораб или стрелата на някой от пристанищните кранове, знак за скорошно оправяне на времето. Зад обстоятелствените разговори всички се молеха със свити сърца това да стане колкото се може по-бързо. За тези общи работници, които се трудеха денонощно, без да се оплакват от ръждата и солта, проникващи чак до костите им, за тези мъже, които не чувстваха нищо в резултат на загрубялата кожа на ръцете си, нямаше по-страшно нещо от това да се приберат вкъщи само с няколкото долара, получени от синдикатите.

В кръчмата цареше суматоха. За нея допринасяха звуците от удрящите се един в друг прибори, излизащата пара от кафемашината, парченцата лед, които някой енергично клатеше в съдините. На пейките от червена кожа докерите се бяха събрали на групи от по шест човека, но техните гласове почти не се долавяха в общия шум, изпълващ помещението. Матилда, с късо подстригана коса, напомняща за Одри Хепбърн, с крехка снага и блуза от кариран памучен плат, носеше една толкова препълнена табла, че бутилките едва се крепяха на нея. С бележника, съдържащ поръчките, който стърчеше от престилката й, тя правеше безспирни курсове от кухнята до бара, от бара до масите и от салона до сервизните помещения. Мъгливите дни бяха за нея време на усилена работа, но ги предпочиташе пред самотните дни на хубавото време. Със своите щедри усмивки, шеговити погледи и намигания успяваше да повдигне донякъде настроението на хората, посещаващи нейното заведение. Вратата се отвори, Матилда обърна глава и се усмихна, защото добре познаваше тази, която влизаше.

— София! Маса номер пет! Побързай, защото едва успях да ти я запазя. Веднага ще ти донеса кафе.

София седна заедно с груповия отговорник, който продължаваше недоволно да мърмори.

— От пет години им казвам да поставят осветление. Така можем да спасим поне двайсет работни дни годишно. А от друга страна, тези норми за сигурност са пълна глупост, моите хора могат да работят дори когато видимостта е паднала до пет метра, всички те са професионалисти.

— Стажантите са трийсет и седем процента от целия ви персонал, Манка!

— Стажантите са тук, за да се научат как да работят! Нашият занаят се предава от баща на син и никой тук не си играе с живота на другите. Докерската карта се връчва по заслуги, независимо от метеорологичната обстановка.

Лицето на Манка се ободри, когато Матилда, с нескрита гордост, породена от придобитите умения и сръчност в занаята, ги прекъсна, за да вземе поръчката им.

— Бъркани яйца с бекон за вас, Манка. Ти, София, предполагам, нищо няма да ядеш, както обикновено. Донесох ти кафе с мляко и сметана, което, предполагам, също няма да изпиеш. Ето хляба и кетчупа. Готово, поръчката е изпълнена!

Макар и с пълна уста, Манка успя да й благодари. С несигурен глас Матилда попита София дали е свободна тази вечер. Тя отговори, че ще дойде да я вземе след работа. Сервитьорката въздъхна с облекчение и изчезна сред тълпата. От дъното на залата един мъж със сериозно изражение се отправи към изхода. Стигайки до тяхната маса, той се спря, за да поздрави груповия отговорник. Манка изтри устата си с ръка и промърмори:

— Какво те води насам?

— Като теб съм дошъл да посетя най-добрите бъркани яйца на света!

— Познаваш ли инспектора ни по сигурността, лейтенант София?

— Нямам това удоволствие — прекъсна го София, надигайки се от мястото си.

— Тогава ви представям моя стар приятел, инспектор Джордж Пилгиц от полицията в Сан Франциско.

Тя открито подаде ръка на детектива, който учудено я гледаше, когато закаченият на колана й пейджър започна да звъни.

— Мисля, че ви търсят — каза Пилгиц.

София провери малката машинка, закачена на колана й. Точно над цифра номер седем светещият диод не преставаше да мига. Пилгиц втренчено я гледаше и се усмихваше.

— До седем ли стига при вас? Работата ви трябва да е много важна. При нас спира на четири.

— За пръв път този диод свети — отговори притеснено тя. — Моля да ме извините, но трябва да тръгвам.

Кимна на двамата мъже, направи знак на Матилда, която така и не я забеляза, и си проправи път през тълпата към изхода.

От масата, където беше седнал инспектор Пилгиц, груповият отговорник се провикна:

— Не карайте много бързо, при видимост, по-ниска от десет метра, не е разрешено движението по кейовете!

Но София нищо не чу; вдигнала високо яката на врата си, се затича към своята кола. Със затварянето на вратата запали мотора и потегли с пълна газ. Сервизният форд се заклати и се изгуби в далечината с виеща сирена. София не обръщаше внимание на мъглата, която ставаше все по-гъста. Тя караше сред този призрачен декор, промъквайки се между постаментите на крановете, умело слаломирайки между контейнерите и изоставените машини. Няколко минути й бяха достатъчни, за да стигне до входа на търговската зона. Намали, приближавайки пропускателния пункт, независимо че по това време нямаше почти никакво движение. Белязаната с бели и червени ивици бариера беше вдигната. Пазачът на кей 80 излезе от своята кабина, но в такава бяла нощ човек не можеше да види дори собствената си ръка. София тръгна по Трета улица, успоредна на пристанището. След като прекоси китайския квартал, младата жена продължи по същата улица, отклоняваща се към централната част на града. Необезпокоявана от никого, София караше из пустия град. Пейджърът й отново иззвъня. Тогава тя запротестира на висок глас:

— Правя всичко, което е по силите ми! Нямам криле, а и скоростта е ограничена!

Едва довършила изречението си, огромна светкавица разцепи небето и на небосклона проблесна голям светещ кръг. Гръмотевица с неочаквана сила се стовари върху града, в резултат на което стъклата на витрините потрепериха. София ококори очи. Кракът й настъпи още по-силно педала за газта, стрелката на скоростомера бавно се задвижи. Намали, за да пресече Маркет Стрийт. Цветовете на светофара почти не се различаваха и тя продължи по Кърни. Само осем блока я деляха от крайната дестинация или по-скоро девет, ако стриктно спазваше правилника за движение и не навлизаше обратно в еднопосочните улици, което тя без никакво съмнение щеше да направи.

Върху улиците без изход се изсипваше пороен дъжд. Огромни водни капки се разбиваха по предното стъкло на автомобила с оглушителен шум. Чистачките бяха неспособни да се справят с потока. В далечината единствено върхът, под който се намираше последният етаж на величествената пирамидална кула на Транс Америка Билдинг, се издигаше над гъстия черен облак, покриващ града.

Настанен удобно на своята седалка в отделението на първа класа, Лукас с интерес наблюдаваше от самолетното прозорче дяволския спектакъл, разиграващ се под него, който въпреки всичко притежаваше божествена красота. „Боинг 767“ кръжеше над залива на Сан Франциско в очакване на хипотетично разрешение за кацане. С нетърпение Лукас потропа с пръсти върху окачения на колана му пейджър. Лампичката, обозначена с номер седем, не преставаше да мига. Стюардесата се доближи до него, нареждайки му да го изключи и да вдигне облегалката на седалката си: самолетът се бе приготвил за кацане.