Михаил винаги поддържаше София, защото още от самото начало бе прозрял, че от нея ще стане един елитен агент, но в същото време се стараеше тя никога да не научи за това негово мнение. Никой тук не се осмеляваше да се противопостави на възгледите му. Всички го уважаваха заради неоспоримия му авторитет, мъдрост и всеотдайност. Още от самото начало Михаил беше вторият човек в Агенцията, дясната ръка на Началника, когото всички тук горе наричаха Господина.

С папка под ръка, Михаил застана пред София. Тя се надигна и го прегърна.

— Радвам се да те видя отново! Ти ли ме извика?

— Да, макар да не е точно така. Почакай тук — каза Михаил. — Обещавам след малко да дойда да те взема.

Беше донякъде изнервен, което не бе характерно за него.

— Какво става?

— Не сега, ще ти обясня по-късно. Ще ми доставиш истинско удоволствие, ако махнеш този бонбон от устата си, преди да…

Жената от рецепцията не му остави време да довърши изречението си. Очакваха го. Тръгна с бързи крачки по коридора, като за момент се обърна, опитвайки се да я успокои с поглед. Той долавяше откъслечни думи от разговора, който се водеше зад преградата и ставаше все по-напрегнат.

— А, не, не и в Париж! Та те през цялото време стачкуват… много лесно ще ти е там, почти всеки ден по улиците има демонстрации… не настоявай… Като се има предвид откога са започнали, не ми се вярва да спрат утре, защото на нас така ни се иска!

Едно кратко затишие даде смелост на Михаил да почука на вратата, но се спря в очакване. Господина поде разговора с още по-рязък тон:

— Не става нито в Азия, нито в Африка.

Михаил отново сви показалеца си, но ръката му пак се спря на няколко сантиметра от вратата, защото и този път гласът проехтя с още по-голяма сила, огласяйки целия коридор.

— В никакъв случай в Тексас! А защо не в Алабама, докато все още си там?!

Той направи нов опит, който завърши с неуспех, въпреки че гласът се бе поуспокоил.

— Какво мислиш за тук? Според мен това не е лоша идея… още повече, че ще ни спести безсмислените пътувания от времето, когато си оспорвахме тази територия. Замини за Сан Франциско.

Настъпилата тишина показа на Михаил, че сега е моментът. София срамежливо му се усмихна точно когато той влизаше в офиса на Господина. Вратата хлопна след него и тя се обърна към жената на рецепцията:

— Изнервен е, нали?

— Да, така е още с настъпването на деня в западното полукълбо — отговори вяло тя.

— Защо?

— Чувам много неща да се говорят тук, но все пак не съм посветена в тайните на Господина… а и освен това знаете какви са правилата. Никому нищо не трябва да казвам, защото не искам да изгубя мястото си.

С цената на големи усилия тя успя да запази мълчание повече от минута, след което отново поде разговора:

— Казвам ви го под пълен секрет и да си остане между нас, мога със сигурност да потвърдя, че Той не е единственият, който е изнервен. Рафаил и Гавраил работиха през цялото време, докато в западното полукълбо беше нощ. Михаил се присъедини към тях, когато в източното се зазоряваше, с други думи, работата трябва да е много сериозна.

София се забавляваше със странните неща, които ставаха в Агенцията. Но беше ли възможно тук човек да мисли, взимайки под внимание часовото време, като се знае, че планетата си има свое собствено такова? Нейният кръстник й напомни след първата иронична усмивка, грейнала на лицето й, че универсалната значимост на извършващата се в Централата дейност и лингвистичните различия на персонала оправдават някои изрази и употребата на по-различни от общоприетите езикови форми. Например беше забранено да се използват цифри, с които да се обозначават служителите на Разузнавателната агенция. Господина бе избрал първите членове на своето управление и им бе дал имена. Така това се бе превърнало в традиция… В крайна сметка няколко прости правила, твърде отдалечени от идеите, съществуващи на Земята, улесняваха работното и йерархичното координиране в лоното на ЦРУА. От самото начало ангелите си имаха свои имена.

… Защото по този начин още от незапомнени времена работеше домът на Господа, който някои наричаха ЦЕНТРАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА АНГЕЛИТЕ.



Господина крачеше надлъж и шир из стаята с кръстосани на гърба си ръце и загрижен поглед. От време на време Той се спираше и гледаше през големите прозорци. Под него гъстият слой от облаци не му позволяваше да види и най-малката частица от Земята. Синята необятност опасваше безкрайната стъклена витрина. Той хвърли гневен поглед към деловата маса, която се простираше по цялата дължина на помещението. Тя стигаше дори до стената на съседната стая. Приближавайки се към нея, Господина отблъсна една камара с папки. Всичките му жестове издаваха нетърпение, което трудно контролираше.

— Всичко е толкова старо! Всичко тук е покрито с прах! Искаш ли да ти кажа какво мисля по този въпрос? Тези кандидатури са канонични. Как искаш да спечелим при такива обстоятелства?

Михаил, който през цялото време стоеше до вратата, пристъпи няколко метра напред.

— Всички агенти са избрани от вашия Съвет…

— Нека си поговорим за моя Съвет! Каква липса на идеи! От него се чуват все същите притчи, този Съвет остарява! Като млади бяха изпълнени с идеи, които трябваше да поведат света към по-добро. Днес са се предали!

— Но техните качества си остават все същите, Господине.

— Не се и съмнявам в тях, но погледни докъде сме я докарали!

Гласът му се извиси в небето, карайки стените да потреперят. Михаил се страхуваше от гнева на своя работодател. Не му се случваше често да се разгневи, но когато това станеше, последствията винаги бяха опустошителни. Достатъчно беше да погледне през прозореца, за да отгатне какво е настроението му в този момент.

— Решенията на Съвета дадоха ли някакъв реален тласък на човешкия прогрес в последно време? — поде Господина. — Няма за какво да надуваме фанфарите, не съм ли прав? А скоро няма да имаме влияние дори върху крилете на малките пеперуди… впрочем нито Той, нито Аз — уточни, посочвайки стената в дъното. — Ако височайшите особи на моето събрание бяха проявили поне малко усет към съвременното, нямаше да се хващам на един толкова абсурден облог! Но заровете са хвърлени, така че сега ни трябва нещо ново, нещо оригинално, нещо блестящо и най-вече изобретателно! Започва нова кампания. И съдбата на този дом е поставена под въпрос, той ли ще пребъде или дяволът!

Скоро на вратата се почука три пъти, Господина погледна към нея и седна на края на масата. С хитър поглед се обърна към Михаил:

— Покажи ми все пак какво криеш в тези папки.

Объркан, верният му помощник се приближи и постави пред него една картонена папка. Господина я отвори и започна да разлиства. Очите му светнаха. Образувалите се по челото му бръчки издаваха нарастващия интерес, предизвикан от това четиво. Той обърна и последната страница и внимателно разгледа серията от снимки, прикачени към досието.

Руса — снимана сред алеята на едно старо пражко гробище; кестенява — тичаща покрай каналите на Санкт Петербург; рижа — застанала с повишено внимание под Айфеловата кула; късо подстригана — в Рабат; с дълги и развети от вятъра коси — в Рим; накъдрена — на площад „Европа“ в Мадрид; с коси от кехлибар — по малките улички на Танжер — тя беше все така очарователна. В профил или анфас, нейното лице винаги запазваше ангелските си черти. С изпитателен поглед Господина посочи единственото място, където София бе излязла с разголено рамо. Там едва забележим детайл прикова вниманието му.

— Това е само малка рисунка — побърза да каже Михаил със скръстени отпред ръце. — Чифт миниатюрни криле и нищо повече. Кокетност, татуировка… сигурно така е модерно? Но може да се изтрие.

— Виждам, че са криле — проехтя гласът на Господина. — Къде е тя сега, кога мога да я видя?

— Чака ви отвън.

— Тогава й кажи да влезе!

Михаил излезе от офиса и отиде да доведе София. По пътя й даде някои наставления. Предстоеше й да се срещне с големия началник и събитието беше от изключително значение, така че кръстникът й се боеше и заради самата нея… А тя трябваше да успее да контролира страха си по време на целия разговор. Щеше да се задоволи само със слушане и да говори единствено когато Господина й зададеше въпрос, на който нямаше да отговори самият Той. Забранено беше да го гледа в очите. Михаил въздъхна и отново продължи:

— Вържи си косите отзад и се дръж изправена! И още нещо, ако трябва да говориш, всяко твое изречение да завършва с Господине… — Михаил втренчи поглед в София и се усмихна. — … и в крайна сметка забрави всичко, което току-що ти казах. Бъди такава, каквато си! Само така можеш да спечелиш симпатиите му. Именно заради тези твои качества му предложих кандидатурата ти и съм убеден, че точно заради тях Той те избра. Чувствам се изтощен. Подобни дела вече не са за моята възраст.

— Избрана за какво?

— Ще разбереш след малко, хайде, поеми си въздух и влизай. Днес е големият ти шанс… и изплюй веднъж завинаги тази дъвка от устата си!

София не можа да се сдържи и леко се поклони.



С изсеченото си лице, с величествените си ръце, със снагата си и тежкия си глас Господ бе още по-величествен, отколкото си го представяше. Тя дискретно постави дъвката под езика си и почувства неописуема тръпка, която премина по цялото й тяло. Господина я покани да седне. Тъй като по думите на нейния кръстник (знаеше, че София така нарича Михаил) тя беше един от най-квалифицираните агенти в неговата Обител, Той възнамеряваше да й повери най-важната мисия, която Агенцията някога е предприемала. Погледна я и тя наведе глава.