- И чий проблем е това, че аз не зная нищо за теб? - попита Луси.

- Ничий. - С нацупено изражение Шона потъна по-дълбоко във възглавниците на дивана.

През стъклото на вратата Луси виждаше как някои от децата сваляха украшенията за Хелоуин: прилепи, черни картонени вещици и скелети със светещи червени очи.

Шона огледа късата черна кожена пола на Луси, яркорозовия чорапогащник и фънки ботушите.

- Искам си предишната консултантка. Тя беше много по-мила от теб.

Луси се усмихна.

- Защото не е била толкова запленена от теб като мен.

- Сега пък ми се подиграваш.

- Не. - Луси отпусна нежно длан върху ръката на момичето и заговори тихо и сериозно. - Ти си едно от прекрасните създания на тази вселена, Шона. Смела като лъвица, хитра като лисица. Ти си умна и умееш да оцеляваш. Как да не те обича човек?

Шона отдръпна ръката си и я изгледа предпазливо.

- Ти си откачена, госпожо.

- Зная. Работата е там, че ти си истински борец. Всички смятаме така. И когато наистина решиш да си върнеш работата, аз съм сигурна, че ще знаеш как да го постигнеш. А сега си върви.

Думите й вбесиха момичето.

- Какво ще рече това „да си вървя“? Ти трябва да ми помогнеш да си върна работата.

- И как да го направя?

- Като ми кажеш какво да правя.

- Нямам никаква представа.

- Как така нямаш никаква представа? Ще те издам на директорката. И тя тутакси ще те изрита. Ти нищо не знаеш.

- Е, след като съм тук по-малко от месец, това може би е вярно. Как да стана по-добра?

- Като ми кажеш какво да направя, за да си запазя работата. Като например да ходя всеки ден навреме на работа, да уважавам началника... - През следващите няколко минути Шона изнесе пространна лекция на Луси, повтаряйки съветите, които бе получила от другите консултанти.

Когато тя най-сетне изпусна парата и се успокои, Луси кимна възхитено.

- Леле. Ти би трябвало да си консултант вместо мен. Много си добра.

Враждебността на момичето се стопи.

- Наистина ли мислиш така?

- Определено. След като издържиш годишните изпити и се дипломираш, мисля, че с каквото и да се захванеш, ще бъдеш много добра.

Когато Шона си тръгна, Луси бе съумяла да разреши поне един от проблемите на момичето. Дреболия, но за едно бездомно дете бе непреодолимо препятствие. Шона нямаше дори будилник.

Луси огледа празната стая за консултации с изтъркания удобен диван, уютното кресло и фреската на стената, вдъхновена от графитите. Това бе работата, която й бе присърце.

Тази вечер си тръгна от Центъра по-късно от обичайното. Докато вървеше към колата, отвори чадъра, за да се предпази от хладния вечерен дъждец, и се замисли какво още й предстои да напише, преди да се строполи в леглото. Повече нямаше да виси из коридорите на Конгреса на лов за мастити конгресмени; нямаше да чука по вратите на важните клечки, които се съгласяваха да се срещнат с нея само за да могат после да се похвалят, че познават дъщерята на президент Джорик. Да достигне до хората чрез книгата си, беше далеч по-удовлетворяващо, отколкото работата на лобист.

Прескочи една локва. Уличната лампа осветяваше колата й една от двете последни, останали на паркинга. Почти бе завършила резюмето на книгата си и вече половин дузина издателства бяха проявили интерес към нея. Имайки предвид колко много писатели се бореха да издадат творбите им, може би трябваше да се чувства виновна, но не изпитваше угризения. Издателите знаеха, че името й върху корицата ще бъде гаранция за силен медиен интерес и големи продажби.

Луси бе решила да разкаже в книгата си историите на бездомните младежи през техните очи - защо са избягали от семействата си, как живеят, за техните надежди и мечти. Това бяха не само сираци като Шона, но и подрастващи от богати семейства в предградията, избрали скитническия живот, за които рядко се пишеше.

Докато бе съсредоточена върху работата си, се чувстваше изпълнена с енергия, но в мига, в който си позволяваше да се отпусне, гневът й се завръщаше. Луси не искаше да се раздели с него. Когато се чувстваше уморена до смърт, когато стомахът й отказваше да приема храна, когато сълзите безпричинно напираха в очите й... гневът бе нейната опора.

Почти бе стигнала до колата, когато чу зад гърба си бягащи стъпки. Рязко се извъртя.

Хлапето бе изникнало изневиделица. Жилесто, с празни очи, в мръсни скъсани дънки и суитшърт с качулка, измокрен от дъжда. Грабна чантата й и я бутна на земята.

Чадърът й отлетя, остра болка прониза тялото й и цялата ярост, която сдържаше в гърдите, намери своята мишена. Тя изкрещя нещо нечленоразделно, надигна се от мокрия асфалт и хукна след крадеца.

Той стигна до тротоара, мина под уличната лампа и се озърна назад. Не очакваше тя да го преследва и се затича по-бързо.

- Хвърли чантата! - изкрещя тя, побесняла от гняв, подклаждан от адреналина.

Но той продължи да тича, тя също.

Хлапакът бе дребен и чевръст. На Луси не й пукаше. Тя жадуваше отмъщение. Носеше се надолу по тротоара, ботушите й шляпаха по мократа настилка. Той зави в алеята между Центъра за бездомни и една офис сграда. Луси го следваше по петите.

Дървена ограда и контейнер за смет блокираха изхода, но тя не се отказваше. Не мислеше за това, което щеше да направи, ако той имаше оръжие.

-Върни ми я !

Със силно ръмжене той скочи върху контейнера. Чантата й се закачи на острия ръб. Крадецът я пусна и прескочи през оградата.

Тя беше толкова побесняла, че се опита да се покатери върху контейнера след него. Подметките на ботушите й се плъзнаха по мокрия метал и тя одраска крака си.

Благоразумието й постепенно се завръщаше. Луси пое дълбоко дъх, най-после бе успяла да излее гнева си.

Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Тя откачи чантата и закуцука обратно към тротоара. Кожената пола малко я бе предпазила при падането, но скъса яркорозовия чорапогащник, одраска крака си, ожули коленете и дланите. Въпреки всичко, независимо от звънтенето в ушите, изглежда, нямаше нищо счупено.

Стигна до тротоара. Глупаво. Ако Панда я бе видял да тича по онзи улица, щеше да откачи. Но ако Панда беше наблизо, онова хлапе никога нямаше да я доближи.

Защото Панда защитаваше хората.

Зави й се свят.

Панда защитаваше хората.

Едва се добра до тротоара, преди краката й да се подкосят и да се свлече върху него. Ботушите й потънаха в лепкавата кал до бордюра, стомахът я присви и в главата й отекнаха думите, които й бе казал.

...изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб?

Тя обгърна челото си в шепи.

Аз не те обичам, Луси... Аз не те обичам.

Лъжа. Проблемът не беше в това, че той не я обичаше. Проблемът беше, че я обичаше твърде много.

Трясна гръм и небесата се продъниха. Проливният дъжд биеше по раменете й, просмукваше се през тренчкота й, жилеше скалпа й като остри камъчета. Войникът, който се бе опитал да удуши съпругата си... Мъжът, който бе пребил приятелката си... Панда смяташе, че той е потенциална опасност за нея също като тях, поредният враг, от когото трябваше да я защити. И той възнамеряваше да направи точно това.

Зъбите й започнаха да тракат. Луси се запита дали не си измисля всичко това, но сърцето й знаеше истината. Ако не беше постоянният гняв, който толкова внимателно подклаждаше, отдавна щеше да е прозряла действията му.

Един бял ван намали и спря. Тя вдигна глава, когато стъклото откъм шофьора се смъкна и се подаде глава с посивяла коса на мъж на средна възраст.

- Добре ли сте, госпожо?

- Аз... добре съм. - Тя се изправи с мъка на крака. Ванът потегли.

В нощното небе избухна мълния и на светлината й Луси видя мъката в очите на Панда, долови фалшивата войнственост в гласа му. Панда не вярваше на себе си, че няма да я нарани.

Младата жена извърна лице към мрачното, натежало от дъжда небе. Той би рискувал живота си, за да я защити дори от самия себе си. Как можеше тя да се пребори с такава желязна воля? Виждаше само един начин. Със своята желязна воля.

И с един план...

26.

Когато снимките на филма приключиха, Панда се върна на острова, сякаш това щеше да го приближи до Луси. Къщата изглеждаше мокра и самотна в мрачния ноемврийски следобед. Изсъхнали листа бяха запушили улуците, прозорците бяха обвити в паяжини, а земята бе покрита със счупени клонки от последната буря. Той включи пещта за отопление и заброди из притихналите стаи с увиснали рамене и ръце в джобовете.

Панда така и не бе намерил някой, който да се грижи за къщата, и мебелите бяха покрити с тънък слой прах, но присъствието на Луси се усещаше навсякъде: в купата с речни камъчета, поставена върху масичката за кафе на остъклената веранда, удобно пренаредените мебели, разчистените рафтове и масички. Имаше чувството, че къщата сякаш вече не очакваше завръщането на семейство Ремингтън, ала не я усещаше и като своя. Тя беше нейна. Беше нейна от мига, в който тя бе пристъпила прага й.

Дъждът бе спрял. Панда извади старата сгъваема стълба от гаража и почисти улуците, като едва се задържа да не падне, когато се плъзна по стъпалото. Метна в микровълновата един от отвратителните замразени диетични полуфабрикати на Темпъл, отвори кутия с кока-кола и за да довърши самоизтезанието, реши да спи в леглото в бившата спалня на Луси, която преди това бе негова. На следващия ден изяде студена закуска, изпи две чаши кафе и пое през гората.

Къщата на съседите беше свежо боядисана с бяла боя и имаше нов покрив. Панда почука на задната врата, но Бри не отвори. През прозореца видя върху кухненската маса гърненце с цветя и разпръснати учебници и тетрадки, значи, двамата с Тоби все още живееха тук. Тъй като нямаше какво друго да прави, той се настани на предната веранда и зачака тя да се върне.