- Иска ми се никога да не те бях срещала! - изкрещя тя.

Раменете му увиснаха. Той сложи ръка на перилото, сетне я отпусна безволно.

- Не го пожелавай. Срещата ми с теб... Случиха се много неща.

- Какви неща? Или разкрий скъпоценните си тайни, или върви в ада!

- Вече бях там. - Пръстите му побеляха, когато стиснаха перилото. - Афганистан... Ирак... Две войни. Двойна веселба.

- Каза ми, че си служил в Германия.

Панда слезе до долното стъпало, заобиколи я просто за да се движи и накрая се озова във всекидневната.

- Това беше по-лесно, отколкото да ти кажа истината. Никой не иска да слуша за жега и пясък. Минометен обстрел, гранати, самоделни бомби, които избухват без предупреждение, откъсвайки крака, ръце, оставяйки кървящи дупки вместо сърца. В паметта ми са запечатани картини, които никога няма да се заличат. - Той потръпна. - Осакатени тела. Мъртви деца. Навсякъде мъртви деца... - Думите му заглъхнаха.

Луси заби нокти в дланите си. Трябваше да се досети.

Панда се спря пред камината във всекидневната.

- Когато се уволних, постъпих на работа в полицията. Мислех, че не бих могъл да се сблъскам с нищо по-лошо от това, което вече съм видял. Ала там също имаше кръв, десетки деца като Къртис, загинали твърде рано. Мигрените ставаха все по-силни, кошмарите все по-мъчителни. Престанах да спя, започнах да пия прекалено много, забърквах се в сбивания, наранявах хората, наранявах себе си. Една нощ съм бил толкова пиян, че съм молил някакъв тип да ми пръсне черепа.

Всички липсващи парчета от картината си дойдоха по местата. Луси се облегна на рамката на вратата.

- Посттравматично стресово разстройство.

- Класически случай.

Ето какво криеше той толкова ревниво - съдбата на мнозина, завърнали се от тези войни. Тя се опита да се държи като страничен човек.

- Посещавал ли си терапевт?

- Разбира се. Питай ме дали ми е помогнало.

Налагаше й се да потисне собствените си чувства. Ако не го направи, щеше да се разпадне.

- Може би трябва да опиташ при друг - промълви Луси с усилие.

Панда се изсмя горчиво.

- Намери ми терапевт, който е видял това, което аз съм видял, правил е това, което аз съм правил, и ще отида при него.

- Терапевтите се справят с проблеми, с които никога не са се сблъсквали в живота.

- Да, обаче това не важи за такива като мен.

Тя бе чела за трудностите, на които се натъкваха психолозите при лечението на ветерани с ПТСР. Те са били обучени да се сдържат и дори тези, които знаеха, че се нуждаят от помощ, не желаеха да споделят преживяванията си, особено пред цивилен. Манталитетът им на бойци усложняваше лечението.

- Един другар, с когото служех... Разказал всичко както е било, без да пести подробностите, психиатърът позеленял, извинил се и отишъл в тоалетната да повърне. - Панда се насочи към прозореца. - Лекарката, която аз посещавах, беше различна. Тя беше специалист по ПТСР и беше чувала толкова много истории, че се бе научила да се дистанцира. Но толкова много се дистанцираше, че имаш чувството, че изобщо не е с теб. -Гневът постепенно го напускаше. - Хапчетата и изтърканите фрази не са достатъчни, за да излекуват такава лудост.

Тя понечи да му каже, че всичко е останало в миналото, но това очевидно не бе така, а и той не бе свършил.

- Погледни тази къща. Купих я по време на един от периодите на изостряне на симптомите. Отмъщението ми на възрастен заради Къртис. Голямо отмъщение, няма що? Ремингтън беше мъртъв от години. Какво, по дяволите, съм мислел?

Тя знаеше. Всички онези пътувания до Грос Пойнт, за да шпионира семейството, което ненавиждаше... и семейството, от което толкова много е искал да бъде част.

Панда се взираше с празен поглед през прозореца.

- Един мой познат... Една нощ съпругата му го докоснала и той се събудил... ръцете му стискали гърлото й. А една жена, с която служих... взела детето си от детската градина, убедила го, че ги грози смъртна опасност, и изминала с него осемстотин километра, без да каже на никого, включително и на съпруга си. Едва не свършила в затвора за отвличане на дете. Друг ветеран... Двамата с гаджето му веднъж се скарали. Нищо важно. Но изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб? - Устните му се изкривиха в горчива усмивка. - За щастие, времето почти ме излекува. Сега съм добре. И така трябва да остане. Сега разбираш ли?

Луси се стегна.

- Какво точно трябва да разбера?

Той най-после я погледна. Лицето му приличаше на каменна маска.

- Защо не мога да ти дам повече, отколкото вече съм ти дал. Защо не мога да ти дам бъдеще.

Откъде знаеше той, че Луси искаше точно това, когато дори самата тя не бе сигурна?

- Ти ме гледаш с тези очи, в които бих могъл да потъна -поде той, - и искаш всичко Но аз не мога да си позволя да се върна в онзи мрак. - Панда се отдалечи от прозореца и пристъпи към нея. - Аз не съм способен на големи чувства. Просто не мога. Сега разбираш ли?

Тя не каза нищо. Чакаше.

Гърдите му тежко се повдигаха и спущаха.

- Аз не те обичам, Луси. Чу ли ме? Аз не те обичам.

Тя искаше за запуши ушите си с длани, да се хване за корема, да удари глава в стената. Мразеше безпощадната му честност, ала не можеше да го накаже заради нея, не и след всичко, което току-що й бе казал. Почерпи от кладенеца на силата, който не подозираше, че се крие в глъбините на душата й.

- Бъди реалист, Панда. Аз зарязах Тед Бодин. Наистина ли мислиш, че ще изгубя съня си заради теб и нашата малка гореща лятна свалка?

Той не трепна. Не каза нищо. Само я гледаше със студените си сини очи, забулени от мрака.

Луси не можеше да издържа повече нито секунда. Извърна се, като си заповяда да върви бавно. Зави по коридора... Излезе през предната врата... Вървеше невиждащо в нощта. Ужасяващата истина, която толкова упорито се стараеше да потисне, изплуваше на повърхността.

Тя си бе позволила да се влюби в този мъж. Противно на всякаква логика и здрав разум, тя бе обикнала с цялото си сърце този емоционално осакатен мъж, който не можеше да й отвърне с взаимност.

Качи се на катера, но не заспа, свита на кравай на леглото до носа, където Тоби се бе скрил, а остана седнала с широко отворени очи - бясна, лепкава, съкрушена.

25.

На следващата сутрин колата му бе изчезнала, заедно с него. Луси се потътри към къщата, метна мръсните си дрехи в пералната машина, изкъпа се, но главата я цепеше и дори и след душа не се почувства по-добре.

Единствените дрехи, които можеше да облече, бяха черният й бански костюм и една от тениските на Панда. Заброди боса из празната къща. Той бе взел повечето от дрехите си, работните папки и голямата термочаша за кафе, която сутрин обичаше да разнася. Връхлетяха я толкова много емоции, всяка една по-болезнена от предишната - жал заради това, което той бе преживял; гняв към цялата вселена, към самата нея, задето се бе влюбила в толкова обременен мъж. И накрая гняв към Панда.

Въпреки думите си, той я бе подвел. С всяко нежно докосване, с всеки споделен поглед и интимна усмивка, тя чувстваше, че той й признава любовта си. Много мъже са преживели мъчителни изпитания, но това не означаваше, че са се втурнали да бягат презглава.

Гневът я караше да се чувства по-добре и тя го подклаждаше. Не можеше да си позволи да изпитва жалост към него или към себе си. По-добре да превърне тази жалост във вражда. Бягай, страхливецо. Не се нуждая от теб.

Реши още същия ден да се върне в неговата къща.

Въпреки страданията си, не бе забравила обещанието си да помогне на Бри да почисти след погрома от миналата нощ, но преди да стигне до къщата на съседите, Майк й се обади и й каза, че двамата с Тоби ще се справят - никакви момичета не се допускат. Тя не възрази.

Изчака до следобеда, за да отиде да вземе вещите си от дома на Бри. Завари приятелката си, седнала с отнесен поглед край кухненската маса с разтворен бележник и редом до нея не по-малко замаяния от любов Майк. Едва забележимото червено петно от мъжка брада върху шията на Бри и нежното собственическо държане на Майк не оставяха съмнение с какво са били заети двамата миналата нощ, докато Тоби е спял.

- Не можеш да си тръгнеш - заяви Бри, когато Луси й съобщи намерението си. - Аз работя над плана как да спася бизнеса си и сега ще си ми нужна повече от всякога.

Майк потупа по големия бележник, изпълнен с редове, изписани със старателния почерк на Бри.

- Ние не искаме да си сама в онази голяма къща - рече той. -Ще се притесняваме за теб.

Но двамата с мъка откъсваха очи един от друг, за да говорят с нея, а Тоби не правеше изключение от всеобщото щастие.

- Майк и Бри ще се женят! - обяви той, когато влезе в кухнята.

Бри се усмихна.

- По-кротко, Тоби. Засега все още никой няма да се жени.

Погледите, които си размениха Майк и Тоби, обаче подсказваха, че двамата имат друго мнение по въпроса.

Луси не искаше да разваля блаженството им със собственото си нещастие. Обеща да дойде утре следобед и им помаха за довиждане.

Тя продължи да подклажда гнева си, но след няколко дни на изпълнени с ярост самотни разходки и дълги преходи с велосипеда, които въпреки това не я уморяваха достатъчно, за да заспи, младата жена разбра, че трябва да направи нещо друго. Накрая отвори лаптопа, който Панда бе оставил, и се зае за работа. Отначало не можеше да се концентрира, но постепенно се увлече.

Може би се дължеше на мъката от раздялата с Панда, но тя все по-често се улавяше, че мисли много повече за болката, която бе изпитала през първите четиринайсет години от живота си, когато живееше с биологичната си майка - професионална купонджийка.

- Луси, тази вечер излизам. Вратата е заключена.