- Ще се пазиш, нали?

Това беше всичко. Той повече не я погледна. Не каза нищо повече. Просто си тръгна.

Пръстите й се свиха в юмруци. Тя затвори очи и ги стисна. Беше твърде гневна, за да плаче. Искаше да се хвърли на гърба му и да го повали на земята. Да удря и да рита. Коравосърдечно, безчувствено копеле. След всичко, което се бе случило, след всичко, което бяха казали и направили, това беше неговото сбогуване.

Луси най-после успя да се добере до паркинга. Метна се на велосипеда и завъртя педалите яростно като госпожица Гълч, отпрашила на колелото си с кучето Тото на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Нищо чудно, че той така и не дойде да я види в къщата на Бри. Далеч от очите, далеч от сърцето. Такъв беше Патрик Шейд.

Бри беше в лавката. Щом погледна Луси, остави четката.

- Какво се е случило?

Всичко свърши. Край. Приеми го.

- Живот - отвърна Луси. - Гадост.

- Разкажи ми какво стана.

Луси едва се сдържа да не запокити велосипеда през алеята за коли.

- Имам нужда да се разсея. Хайде да вечеряме в „Островът“. Само ние двете. Аз черпя.

Бри се озърна към лавката.

- Не зная... Събота вечер е. На южния плаж ще има купон с пържена риба и трафикът ще е много оживен...

- Няма да се бавим много. Тоби може да наглежда лавката за два часа. Знаеш колко обича да се прави на важна клечка.

- Вярно е. - Бри наклони глава. - Добре, да вървим.

Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.

Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции през прозореца на шофьора.

- Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.

- Вече ми го каза.

- Наблюдавай кутията с парите.

- Каза ми това най-малко хиляда пъти.

- Извинявай, аз...

- Да потегляме - нареди Луси и посочи към шосето.

След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.

Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.

Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.

Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.

Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед - много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуж даеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата електронна игра. Застина, когато видя колата.

Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът ся каш разцепи гърлото й:

- Какво е станало?

Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежа ха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед. прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.

- Нямаше ме само минута - изхлипа той. - Не исках...

-Нямало те е? - Бри се спусна към него, обувките й хрущяха върху стъклата.

- Само за минута. А-аз отидох да си взема моето н-нинтендо. Никой не спираше!

Бри видя какво държеше в ръка и ръцете й се свиха в юмруци.

- Оставил си лавката, за да отидеш да вземеш видео играта'1

- Не знаех... не исках... нямаше ме само минута! - извика момчето.

- Лъжец! - Очите й гневно святкаха. - Всичко това не може да се случи само за минута. Върви си! Махай се от тук!

Тоби побягна към къщата.

Луси вече бе изключила двигателя и също изскочи от колата. Дървените рафтове висяха накриво, навсякъде се виждаха строшени буркани с мед, дори на шосето. Върху алеята за коли лежаха пръснати бурканчета с лосион; прекрасните кремове и ароматните мехлеми се бяха размазали по чакъла. Кутията с парите бе изчезнала, но не това бе съсипващото, колкото загубата на стотиците буркани с пресен мед. Стъклата от счупените буркани се бяха смесили със сребристите парченца от безценните чупливи коледни играчки на Бри.

Тя коленичи, полата й се разстла върху мръсотията и младата жена нежно взе в ръце това, което бе останало от някога изящната стъклена топка.

- Свърши. Всичко свърши.

Ако Луси не бе настояла да излязат тази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Не й хрумваше нищо утешително.

- Защо не влезеш вътре? Аз ще разчистя тук, доколкото мога.

Но Бри не помръдна. Остана приведена над останките от мед, стъкло и рухнали мечти.

Чувството на вина бе обгърнало Луси като покров.

- Утре ще измислим нещо - рече, като взе едно гребло и лопата.

- Няма какво да се измисля - прошепна Бри. - За мен всичко свърши.

Луси накара Бри да се обади в полицията. Докато Бри с безжизнен глас разказваше на дежурния какво се бе случило, Луси започна да събира най-големите парчета стъкло от шосето. Бри приключи с отговора на въпросите на служителите на реда и затвори.

- Утре ще дойдат да поговорят с Тоби. - Лицето й доби сурово изражение. - Не мога да повярвам, че е позволил нещо подобно да се случи. Това е непростимо.

Още беше твърде рано да се застъпва за Тоби и Луси дори не се опита.

- Аз съм виновна - рече тя. - Аз настоях да излезем. - С трепереща ръка Бри отпъди извинението й.

Двете работеха на призрачната светлина на малките прожектори, прикрепени отпред на фермерската лавка. Преминаващите коли намаляваха, ала никоя не спря. Бри почисти останките от потрошената табела. Жените изправиха столовете, натъпкаха смачканите свещи и скъсаните поздравителни картички в найлонови торби за смет. С приближаването на нощта се заеха да разчистват строшените стъкла с гребла, но заради разлетия мед парчетата полепваха по зъбците и малко след полунощ Луси измъкна греблото от ръцете на Бри.

- За днес стига. Утре сутринта ще донеса маркуча и ще измия останалото.

Бри беше прекалено отчаяна, за да спори.

Двете приятелки мълчаливо се отправиха към къщата. Целите бяха оплескани с мед - кожата, дрехите, косите им. По ръцете и краката им бяха полепнали буци пръст, прахоляк и трева, заедно с парченца сребристо стъкло и друга мръсотия. Когато Луси свали сандалите си, видя върху подметката парченце светлосин картон.

Аз съм коледна украса.

Моля, внимавайте, когато ме вземате.

Двете се изредиха да измият краката си на външната чешма. Бри се наведе, за да изплакне ръцете си, и метна гневен поглед към задния прозорец.

- Сега не мога да говоря с него.

Луси я разбра.

- Аз ще отида да проверя как е той.

- Как може да е толкова безотговорен?

Защото е само на дванайсет, помисли си Луси. И защото Луси не биваше да убеждава Бри да го оставя сам, когато през уикенда на острова се мотаеха толкова много хулигани.

Въпреки че бе измила краката си, ходилата й лепнеха по линолеума, докато прекосяваше кухнята. Свърна надолу по коридора. Вратата на стаята на Тоби бе отворена. Обикновено я държеше затворена, за да не му мърмори Бри, че стаята му е разхвърлена. Обзета от лошо предчувствие, Луси надникна вътре.

В стаята миришеше на ягодова дъвка и момчешка пот. Дрехите, които бе носил през последните дни, лежаха скупчени върху килима, заедно с мокра кърпа за баня. Както обикновено, леглото беше неоправено. И празно.

Тя претърси къщата. Никъде го нямаше. Луси нахлузи лепкавите си крака в маратонките, намери едно фенерче и излезе навън, където завари Бри да се взира невиждащо в мрака и да пуши цигара.

Тя само седи на задното стъпало и пуши. Това й бе казал Тоби, но Луси от седмици не бе виждала Бри да прави нито едното, нито другото.

- Той не е в къщата.

Бри рязко вдигна глава.

- Какво искаш да кажеш? Къде е той?

- Не зная.

Бри скочи от стъпалото.

- Ще го убия! Нима не разбира, че така още повече влошава нещата?

- Навярно в момента не може да разсъждава трезво.

Бри стъпка цигарата на земята.

- Всичко е заради мен. Заради това, което му казах. - Тя се извърна към гората, като Луси в деня, в който се бяха запознали.

- Тоби! - изкрещя Бри. - Веднага се върни! Говоря сериозно!

Не беше най-подходящият начин да се убеди едно уплашено дете да се върне у дома. От друга страна, Бри звучеше като милиони други разгневени майки.

Не бе изненадващо, че Тоби не се появи. Накрая Бри грабна друго фенерче и двете се разделиха, за да претърсят двора, мазето и гората около къщата. Провериха овощната градина на съседите и осветиха долчинката.