Една от пчелите на Бри кацна върху поляната с детелини недалеч от ръката й и заби хоботчето си в сърцевината на едно цвете. Синините от нападението бяха започнали да избледняват, всичко, което бе забулено в мрак, бе започнало да се прояснява. От години тя живееше сякаш в чужда кожа, но и тази, в която се бе напъхала това лято, се бе оказала също толкова чужда. Наистина ли си мислеше, че като си изрисува няколко татуировки и се прави на безстрашна непукистка, някак си ще се превърне в свободната личност, която искаше да бъде? Това лято не беше нищо повече от фантазия. Панда не беше нищо повече от илюзия.

Претъркули се настрани. Ръката й изглеждаше различна без розата, тръните и мастилените капки, като че ли не беше нейната. Тя взе жълтия бележник с девствено бели листа, който лежеше редом. Този път не изпита желание да го захвърли и да се втурне да пече хляб или да плава с лодката по езерото. Младата жена седна, нагласи бележника върху коленете си, щракна химикалката и най-после започна ревностно да пише.

Много от случилото се през онова лято вече е известно на всички. Срещата между мен, Трейси, Нийли и Мат е подробно описана от журналистите, учените, биографите, неколцина писатели, дори бе заснет ужасен телевизионен филм. Но това винаги е била историята на Нийли и Мат, а аз изпълнявах поддържащата роля. Тъй като това е книга на моя баща за Нийли, навярно очаквате нещо подобно, но аз не мога да пиша за майка си, без да разкажа за себе си...

Панда бе увеличил тренировките, за да запълни дните си, докато му се удаде възможност най-после да напусне острова. Когато не вдигаше тежести или не тичаше, той работеше из къщата. Поправи скъсаната мрежа на задната веранда, смени изгнилите первази на прозорците и разговаря по телефона с десетина потенциални клиенти. Днес беше сряда. Луси се бе изнесла едва в петък, но той имаше чувството, че я нямаше от седмици. Няколко пъти ходи с колата до фермерска лавка, но видя само Тоби или Сабрина Уест, никога Луси. Всяка частица от него копнееше да нахлуе в малката къща на съседите и да я довлече обратно тук, където й бе мястото.

Погледна през прозореца. Темпъл отново седеше на пристана. Беше минало толкова дълго време от последната й язвителна забележка, че Панда започваше да се тревожи за нея. През последните дни тя не тренираше много и почти не говореше. Той се нуждаеше от присъствието на Луси в къщата, за да поговори с нея. Да поговори с него. Въпреки всичките й оплаквания, че той никога нищо не й споделял за себе си, тя умееше да чете мислите му, както никой друг.

Ами ако не обърне достатьчно внимание на онова порязано на петата си? Нищо чудно да имаше мозъчно сътресение. Десетки неща можеха да й се случат в онази къщурка и все лоши. Бри знаеше коя е Луси, а той подозираше, че и Майк Муди - също. Беше достатьчно само един от двамата да се обади по телефона и пресата щеше да дотърчи. Той искаше Луси да е там, където може да я наблюдава, по дяволите. И да я отведе в леглото.

Панда винаги е бил моногамен. Беше свикнал дълго време да живее без жена и рано или късно, щеше да привикне и към липсата на Луси. Но не искаше. Искаше да усеща как тя се движи под него, над него, да чува пресекливото й дишане, тихите стонове, молбите й. Искаше да я притиска в прегръдките си. Да я вкусва. Да я разсмива. Искаше да говори с нея, наистина да говори.

Изведнъж се сепна. Тя беше толкова дяволски мекосърдечна. Ако говори откровено с нея, тя навярно щеше да се загрижи за неговото благополучие вместо за своето. А Панда не можеше да го допусне.

Бри се връщаше от лавката към къщата. Луси бе изчезнала, а Тоби я заместваше в лавката. Той горчиво се жалваше, че го експлоатират, но напоследък Бри се бе превърнала в строг и безкомпромисен възпитател и без да й мигне окото, му бе тръснала, че обича да тормози деца.

- Внимавай да не се излъжеш, като връщаш рестото - напомни му тя.

Той я изгледа с един от онези свои многозначителни погледи, тъй като и двамата знаеха, че Тоби е много по-бърз в смятането и по-скоро това можеше да се случи с нея.

Беше стигнала почти до средата на входната алея, когато нещо я накара да спре и да викне през рамо:

- Хей, приятел!

- Какво искаш пък сега?

- Майка ти също много я биваше по математика - рече тя.

Тоби застина за миг, после се извърна.

- Все тая.

Въпреки привидното му безразличие, Бри знаеше, че момчето обича да му разказва за родителите му, и тя бе започнала да споделя с него всяка история, за която се сетеше.

Не си спомняше кога точно бе престанала да посяга към цигарите всеки път когато си помислеше за Дейвид. Болката и онова мъчително чувство на съжаление бяха избледнели толкова постепенно, че тя дори не бе забелязала.

Малко преди да стигне до пчеларницата, чу някакво шумолене. Клоните на един от дебелостволите кленове в края на гората се размърдаха. Този следобед нямаше никакъв вятър, затова сигурно беше катерица, но...

Клоните се разлюляха отново и тя зърна някаква жена - навярно туристка, която се е изгубила? Реши да провери.

Поток от цветисти ругатни достигна до слуха й, докато се провираше между храсталаците и избуялите плевели. Натъкна се на тъмнокоса жена, която се опитваше да откачи пурпурния си клин за йога от шиповете на една къпина. Когато жената вдигна глава, Бри се втрещи, като я позна. Първо цъфва Луси Джорик, а сега Темпъл Реншо? Какво ставаше тук? Побърза да й се притече на помощ.

Жената продължаваше да се бори с бодливия къпинак.

- Защо държите такива зверски трънаци наоколо?

Бри реши да се придържа към непринудения тийнейджьрски стил.

- Ъ, ами може би заради къпините?

Реншо изсумтя, после отново изруга и засмука драскотината върху опакото на дланта си.

Бри я познаваше от „Островът на дебелите“ - риалити шоу, което тя мразеше, но Скот обичаше. Доставяше му удоволствие да гледа как Темпъл измъчва състезателите, докато се хвалеше с идеалната си физическа форма. Лигите му течаха, като зяпаше в захлас онази блудкава психоложка, нагиздена в миниатюрни бикини, която би трябвало да ги консултира. Това се казва секси психарка - постоянно повтаряше той. - Ако и ти имаше като нейните цици, щях да съм най-щастливият мъж на земята.

Вместо да му отвърне, че ако той притежаваше поне капка приличие, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света, Бри мълчаливо понасяше обидата.

Темпъл най-накрая се откопчи от къпините. Погледът и се плъзна покрай Бри и се насочи към къщата.

- Търся една приятелка.

Бри тутакси настръхна.

- Приятелка?

- Черна коса. Татуировки. Закръглени бедра.

Темпъл можеше да говори само за Луси - въпреки че Луси имаше страхотни крака - но Бри нямаше намерение да й снася каквото и да било информация.

- Закръглени бедра?

Темпъл си запроправя път през гъсталаците към малката къща, без да чака покана.

- Доста жени имат тлъстини там. Много не на място.

Бри я последва, подразнена от високомерното й държане и в същото време изпълнена с любопитство. Темпъл стигна до двора и огледа кошерите и зреещите домати в градината. Нямаше грим, който да скрие торбичките под очите й, а косата й - дълга и лъскава върху екрана - бе небрежно вързана на конска опашка. Ако питаха Бри, мускулите и сухожилията в горната част на тялото й изпъкваха прекалено, а плътно прилепналият спортен екип подчертаваше неестествено стегнатия корем. Върху телевизионния екран изглеждаше по-добре.

Темпъл огледа драскотината върху ръката си.

- Оставила е бележка в къщата, че се мести тук. Трябва да говоря с нея.

Луси бе споменала за приятелка, която е отседнала в къщата, но без да навлиза в подробности, и Бри бе забравила за това. Разбира се, никога не си бе представяла, че приятелката на Луси може да е Темпъл Реншо.

Темпъл я погледна право в очите.

- Тя тук ли е?

Бри никога не бе умеела да се противопоставя на нападателни и самоуверени хора, но не знаеше дали Луси иска да види жената, или не.

- В момента тук няма никого освен мен.

Темпъл отметна един тъмен кичур, измъкнал се от опашката.

- Добре. Ще почакам.

- Предпочитам да си вървиш.

Неканената гостенка не й обърна внимание. Прекоси двора и се свлече на долното стъпало на стълбите към задната веранда -същото място, където Бри бе прекарала толкова много време.

Бри не можеше да я изхвърли от земята си, затова сви рамене и изрече в стила на Тоби:

- Все тая.

Тоби беше разтревожен. Стъклените украшения, които Бри бе изрисувала със сцени от острова и предлагаше на цена от трийсет и пет долара за бройка, се разпродадоха като топъл хляб, но вместо да спести парите, тя купи още бои. Това беше глупаво. Денят на труда беше след три седмици и след това туристите щяха да си заминат. Тя нямаше време да продаде повече украшения и тогава как щяха да изкарат пари? Това беше най-лошото лято в живота му. Никога повече нямаше да види Ели и Итън. Дори Майк напоследък не се мяркаше. Беше прекалено зает с клиенти.

Един сив сув спря. Вратата се отвори и момчето видя, че шофьорът е Панда. Сега, след като вече го познаваше по-добре, Тоби не се страхуваше толкова от него. Панда му позволяваше да взема лодката и двамата плаваха около залива, дори понякога излизаха в езерото. Освен това Панда бе разрешил на Тоби да му помогне да отсекат едно изсъхнало дърво. Тоби се надяваше, че когато порасне, ще стане готин като Панда. Харесваше му походката на Панда, като на истински корав и як пич, на когото всичко му е наред. Харесваха му тъмните очила на Панда. Никой нямаше да се заяде с тип като Панда.

- Как я караш, приятел? - попита Панда, когато се приближи. - Заработи ли нещо?

- Този следобед шейсет и осем долара.