Все още продължаваха да постъпват малки суми от магазина на сушата, където тя бе оставила голяма част от дрехите си за продан. Ако имаше късмет, тези пари заедно с доходите от продажбата на мед до края на месеца и голямата печалба от ръчно изработените украси може би щяха да й стигнат да преживее зимата. Ако дрехите на Тоби не умаляват непрекъснато и старият котел за отоплението не се развали, покривът не протече още повече, ако колата й не се нуждае от нови спирачки...

Тук зимите са дълги и се налага хората да разчитат един на друг.

Много по-лесно бе да пренебрегне думите на Майк през юни, отколкото сега, когато зимата чукаше на вратата. Ако най-лошото се случи, тя нямаше към кого да се обърне. Нуждаеше се от Майк.

Колкото повече Бри мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че нежеланието да общува с него бе разкош, който не можеше да си позволи. Трябваше да смени тактиката. Трябваше да го убеди, че вече не го мрази и в червата. Дори това да я убиеше.

През мрежестата врата до нея достигна сънливият глас на Тоби.

- Какво правиш там?

- Аз... не можах да заспя.

- Да не си сънувала лош сън?

- Не. А ти? Защо ти не спиш?

- Не зная. Просто се събудих. - Той се прозина и дойде да седне до нея. Рамото му докосна ръката й. Сънното му ухание, пропито с момчешка пот, й напомни за летните нощи с братята й, когато се гонеха из стаите и си разказваха страшни истории за духове.

- Благодаря за тазвечерния сладолед - изрече Тоби с още една прозявка.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

- Няма защо.

- Много деца се страхуват от тъмното, но не и аз - обяви момчето.

Нито пък тя. Имаше прекалено реални страхове.

Той се наведе, за да огледа драскотината на глезена си.

- Може ли някой път да поканим Майк на вечеря?

Бри се наежи, но после осъзна, че той й поднася на тепсия идеален начин да подобри отношенията си с Майк. По един или друг начин, трябваше да го накара да повярва, че е загърбила миналото.

- Разбира се. - Бри за миг се запита кога се бе превърнала в такава коравосърдечна лицемерка, но да отстоява принципите си сега беше лукс, достъпен само за богаташите. - Мисля, че е време и двамата да спим. - Тя се надигна от стъпалото.

- Предполагам. - Тоби я последва. - Мислиш ли, че ще му хареса задушеното по каубойски?

- Определено.

Двамата влязоха вътре и когато Тоби се отправи към спалнята си, тя му извика, както правеше всяка вечер:

- Лека нощ, Тоби.

Този път той й отговори:

- Лека, Бри.

Настъпи август, който донесе със себе си още слънчеви и влажни дни, а понякога и краткотрайни летни бури. През повечето нощи Луси и Панда се срещаха на катера или в нейната стая, но някакво стаено напрежение бе изместило ексцентричните им еротични игри. Вече нямаше стриптийз обиски, нито лакрицови пръчки. А през деня двамата постоянно се дърлеха.

- С вчерашната утайка ли си направила кафето? - изръмжа Панда, докато изсипваше съдържанието на току-що налятата чаша в мивката.

- Заяждаш се, ако направя кафето. Недоволстваш и ако не го направя - сопна се Луси.

- Защото не спазваш указанията.

Темпъл изпусна дълга страдалческа въздишка от високата табуретка, върху която се бе настанила, докато похапваше тънки като пергамент резени ябълка. Беше прибрала косата си в обичайната дълга конска опашка; прическата й още повече подчертаваше бадемовидните й очи и острите й скули. Живееше на острова малко повече от шест седмици. Двойната брадичка бе изчезнала, а дългите й, стройни, загорели крака бяха ярко свидетелство за усилените тренировки. Но вместо да е доволна от постигнатите резултати, тя ставаше все по-напрегната, все по-сприхава и по-тъжна.

- Твоите указания - изтъкна Луси язвително.

- Които са дяволски по-добри от това, което ти правиш -озъби се той.

- Ти така смяташ.

- Деца! - възкликна Темпъл. - Не ме карайте да ви напляскам.

- Нека аз - изрече Панда провлачено.

Луси изви ехидно устни и се изнесе от кухнята, за да поплава с лодката. Дразнеше я напрежението помежду им. Искаше да се върне предишното непринудено забавление. Без забавление какъв смисъл имаше тази авантюра?

Зарадва се, когато в езерото се надигнаха пенести вълни, тъй като се наложи да съсредоточи цялото си внимание върху гребането.

На вечеря Темпъл се появи с изпрана версия на дрехите, с които тренираше през целия ден. Мускулите на тялото й бяха образец на съвършенство. Черният спортен топ подчертаваше идеално изваяните й ръце, а еластичните шорти с ниска талия разкриваха хлътналия мускулест корем. Двамата с Панда си бяха лика-прилика - и двамата супертренирани, неспокойни и вкиснати.

За разлика от Панда, Луси нямаше оплаквания от задушеното говеждо без никакви подправки - благодарение на пържените сладки картофи и огромната курабия, обилно посипана със захар, които беше изяла в града. Темпъл подхвана унила лекция за връзката между болестите в детството и имунитета в зряла възраст и когато попита Панда дали някога е боледувал от варицела, Луси не можа да се сдържи и се намеси:

- Това е нахлуване в личния живот. Панда не говори за миналото си.

- И това адски те дразни - процеди Панда язвително. - Не можеш да мирясаш, докато не си навреш носа в работите на другите.

Но той не беше някой друг. Той беше нейният любовник.

- Той е прав, Луси - обади се Темпъл. - Ти обичаш да се ровиш в главите на хората.

Панда посочи с вилицата към своята работодателка.

- Някой трябва да се порови в твоята - заяви той, минавайки в лагера на противника. - Колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-непоносима ставаш.

- Пълна лъжа - възрази Темпъл. - Винаги съм била непоносима.

- Но не чак толкова - включи се Луси. - Свалила си девет килограма, а...

- Десет килограма и осемстотин и деветдесет грама - уточни предизвикателно Темпъл. - Но не благодарение на някого от двама ви. Имате ли представа колко е потискащо да слушам как се зъбите един на друг?

- Нашите разправии нямат нищо общо с твоя проблем - обобщи Луси. - Ти имаш класически случай на дисморфия20.

- Пфу! - изсумтя Темпъл. - Големи думи.

Луси избута чинията си.

- Ти изглеждаш фантастично навсякъде, освен в главата.

- Ти така смяташ. - Темпъл махна небрежно към тялото си. -Можеш да говориш каквото си щеш, но аз все още съм дебела!

- И кога ще престанеш да се смяташ за дебела? - изкрещя Луси. - Кое нелепо число трябва да засвети върху дисплея на кантара в главата ти, за да се почувстваш добре?

Темпъл облиза пръсти.

- Не мога да повярвам, че госпожица Дебеланка ми чете лекции за теглото.

Коментарът не се хареса на Панда.

- Тя не е дебела.

Луси подмина защитата му.

- Тялото ти е красиво, Темпъл. Нямаш нито един излишен грам тлъстина.

- За разлика от твоите бедра - върна й го Темпъл, но без злоба.

Луси се втренчи отвратено в недокоснатата си чиния.

- Бедрата ми ще бъдат съвсем наред, щом отново започна да ям нормална храна.

Темпъл се извърна към Панда.

- Тя трябва да е извънземна. Как може да напълнее с девет килограма, без да откачи?

- Не съм напълняла с девет килограма - възмути се Луси. -Най-много с четири и половина. - Но сладките пържени картофи и курабийките не бяха истинският й враг. Нейният враг беше вината, която изпитваше за ненаписаните страници, за семейството, което на практика пренебрегваше, и паниката, която изпитваше винаги щом си помисляше за заминаване от Черити Айланд.

Панда се надигна от масата.

- А сега, ако двете ме извините, ще изляза навън, за да се застрелям.

- Иди по-близо до водата - посъветва го Луси, - за да не се налага да разчистваме след теб.

Двете с Темпъл довършиха жалкото подобие на вечеря в мрачно мълчание. Темпъл се взираше през прозореца, а Луси лющеше отвратителната зелена боя на кухненската маса.

В късния следобед на следващия ден, докато Луси скубеше някакви плевели около верандата и обмисляше дали да отскочи до някой бар в града, за да поработи върху „обратния житейски списък“, чу някаква кола да спира на входната алея. Шумът на двигателя не приличаше на обичайните микробуси за доставка. Тя остави градинската лопатка и заобиколи къщата, за да разузнае обстановката.

Една жена с къса яркочервена коса и набита фигура излезе от сребристо субару. Носеше широка бяла туника, здрави светлобежови тричетвърти панталони, които биха стояли по-добре на жена с дълги крака, и спортни сандали. От кожената каишка около врата й висеше голям къс тюркоаз, а по пръстите й блестяха сребърни пръстени. Луси кимна за поздрав и зачака жената да се представи. Ала преди това да стане, предната врата се отвори и господин Бодигард пристъпи навън.

Непознатата загърби Луси и се извърна с лице към него.

- Патрик Шейд?

Той спря на горното стъпало.

- С какво мога да ви помогна? - попита, без да отговаря на въпроса й.

Тя заобиколи и застана пред колата си.

- Търся една приятелка.

Той кимна към Луси.

- Ако не търсите един от нас, сте сгрешили къщата.

- Тя е тук. Зная, че е тук.

Набитата фигура на гостенката наведе Луси на мисълта, че Темпъл имаше доста врагове. Ами ако тази жена беше недоволна бивша клиентка? Или страстна почитателка на „Островът на дебелите“, обсебена от Темпъл?

Панда закриваше входната врата с тялото си.

- Бяха ми нужни няколко седмици, за да я открия - рече упорито жената. - Няма да си тръгна.

Той заслиза бавно надолу по стълбите.

- Това е частна собственост.

Не беше повишил глас, но това не го правеше по-малко страховит. Непознатата отстъпи към колата по-скоро отчаяна, отколкото изплашена.

- Трябва да я видя.