Огледа това, което бе създала със собствените си ръце -малката фермерска лавка, която приличаше на вълшебен замък от приказките с живописно украсения перваз, и дървените градински столове, боядисани като великденски яйца. Беше удивена от това, колко щастлива я правеше този свят, плод на нейния груд. Изпитваше радост, докато гледаше клиентите, насядали по столовете, да опитват с наслада от нейния мед. Вълнуваше се, докато пробваха лосионите й, миришеха сапуните, разглеждаха свещите. Само ако можеше да живее във вечно лято, без заплахата от неизбежната зима, без да се притеснява за пари, нито да се тревожи за Тоби. Младата жена въздъхна, погледна към дърветата, през които се процеждаха лъчите на залязващото слънце, и се отправи към къщата.

Първото, което усети, когато пристъпи вътре, бяха апетитните миризми, носещи се откъм кухнята. Ухаеше на истинска храна.

- Тоби?

Той беше с любимите си дънки, тениска и бейзболна шапка, надянал готварски ръкавици, едната от които се беше скъсала на палеца. Вадеше от фурната пръстения гювеч и го остави върху печката редом с два сбръчкани печени картофа.

- Приготвих вечеря - обяви той.

- Сам? Не знаех, че можеш да готвиш.

- Баба ме научи на някои неща. - От гювеча се вдигаше пара и той свали алуминиевото фолио. - Исках да поканя Майк да вечеря с нас, но той имал работа.

- Той е много зает - успя да изстиска тя, този път без сарказъм. - Какво си сготвил?

- Задушено по каубойски, нудъли и печени картофи. Остана малко и от хляба, който Луси изпече днес.

Не беше особено диетично меню, но тя нямаше намерение да критикува. Бри си изми ръцете, стараейки се да не напръска с вода охладените нудъли в мивката, после извади две чинии от шкафа. Бутна настрани книгата „Чернокожите войници в Гражданската война“, за да освободи място на масата.

- Ухае много вкусно.

Задушеното по каубойски се оказа смес от телешка кайма,

лук, шарен боб и съдейки по празната консерва върху плота, доматена супа. Преди половин година никога не би хапнала нещо подобно, но въпреки полусуровия лук и загорялото месо, Бри си сипа допълнително.

- Отлична храна, шеф Тоби - похвали го тя, когато най-после остави вилицата. - Не знаех, че съм била толкова гладна. Когато пак поискаш да сготвиш нещо, развихри се на воля в кухнята.

Тоби се изпъчи доволен, че усилията му са оценени по достойнство.

- Може би така и ще направя. Ти защо не можеш да готвиш?

И как да вмести готвенето в ежедневния си график? Но истината беше, че Бри никога не бе обичала да готви.

- Аз не си падам много по яденето.

- Затова си толкова кльощава.

Тя огледа кухнята със старите шкафове от светъл дъб и жълтия линолеум на пода. Колко странно бе, че се чувстваше много по-уютно в тази овехтяла къщурка, отколкото някога в разкошната къща, която й бе купил лъжливият й съпруг. А колкото до парите, които някога толкова безгрижно харчеше... Нито цент от тях не беше толкова ценен, както парите, които печелеше със своя тежък труд и творческа фантазия.

- Твоята майка също обичаше да готви - каза тя.

- Наистина ли? - Тоби спря да се храни, вилицата му застина във въздуха. Светналото му от интерес лице я накара да се засрами, че не му говори много за Стар. Както я бе помолил Майк.

- Баба никога не ми го е казвала - сподели момчето.

- Истина е. Майка ти винаги опитваше нови рецепти, не само курабийки и кексове, но и по-сложни блюда като супи и сосове. Понякога се опитваше да ме примами да й помагам, но аз най-вече ядях това, което тя бе сготвила.

Той наклони глава и се замисли.

- Както омете това, което аз сготвих.

- Точно така. - Бри се зарови в спомените. - Тя не обичаше пчелите, но обичаше котки и кучета.

- Също като мен. Какво още знаеш за нея?

Тя открадна мъжа, когото обичах. Или по-скоро Бри искаше да вярва в това, защото беше по-лесно да мисли колко е лоша Стар, отколкото да признае, че Дейвид никога не я бе обичал истински?

Зае се да сгъва старателно салфетката си.

- Тя обичаше да играе на карти. Джин руми. - Стар мамеше, но Тоби и без това се бе наслушал на достатъчно лоши неща за майка си. - Харесваха и Джанет Джаксън и „Нирвана“. Една година цяло лято танцувахме под звуците на „Лъха на младост“ на „Нирвана“. Никак не я биваше на софтбол, никой не я искаше в отбора си, но винаги я допускахме, защото ни разсмиваше. Обичаше да се катери по дърветата и когато бяхме по-малки, се скри от мен сред клоните на онова старо дърво в предния двор.

- Моето дърво - промълви с такова удивление момчето, че сърцето й се сви.

После Бри му каза това, което тя трябваше да разбере от самото начало.

- Твоята майка не беше идеална. Понякога не вземаше живота на сериозно, както би трябвало, но ето какво ще ти кажа. Тя никога не е възнамерявала да те изостави. Винаги е смятала да се върне.

Тоби сведе глава, за да не види тя сълзите в очите му. Бри понечи да го докосне, но се отказа.

- Хайде да отидем да хапнем десерт в „Догс енд Молтс“.

Той вдигна глава.

- Може ли?

- Защо не? - Тя беше толкова преяла, че едва можеше да се движи, но поне веднъж в живота си можеше да зарадва Тоби.

Качиха се в нейната кола и Бри подкара към града. Тоби си поръча огромна порция сладолед с шоколадови дражета, посипан със захарни пръчици, с фъстъци и залят с разтопен шоколад. Тя си избра най-малката фунийка с ванилов сладолед. За добър или лош късмет, Майк цъфна малко след като се настаниха зад една от масите за пикник.

- Здравей, Тоби. Сабрина.

Сабрина?

Тоби скочи от пейката.

- Седни при нас, Майк!

Майк погледна към Бри. Нямаше да бъде лошото момиче, затова кимна.

- Разбира се, заповядай при нас.

Майк се върна след няколко минути с малък шоколадов сладолед със сметана и бадеми и седна до Тоби, или точно срещу нея. Сърцето й се сви, когато Тоби й хвърли жалостив поглед, умолявайки я да не разваля момента. Майк се стараеше изобщо да не я поглежда.

Фунийката й започна да тече, но тя не можеше да се застави да я близне. Не й харесваше странното усещане, като че ли нещо с нея не е наред, щом не желаеше да се присъедини към фен клуба на Майк Муди. Дори Луси го харесваше. Но как можеше Бри да забрави миналото? Макар че не започваше ли да се случва точно това? С всеки изминал ден ставаше все по-трудно да свърже възрастния Майк Муди с момчето, което тя помнеше.

Млада двойка - съпругът носеше бебе в раница - се спря да поговори с него, последвана от възрастен мъж с кислородна маска. Всички се радваха да видят Майк. Всички искаха да го поздравят. Тоби чакаше търпеливо, сякаш вече бе свикнал. Накрая останаха сами.

- Тоби, този сладолед е толкова вкусен, че мисля да хапна още един. - Майк бръкна в джоба си и му подаде петдоларова банкнота. - Може ли да ми купиш?

Когато Тоби се отправи към бара, за да изпълни поръчката, Бри забеляза, че Майк почти не бе докоснал сладоледа си. Най-после я погледна.

- Смятах утре да намина да те видя.

- Мислех, че си приключил с мен - отвърна Бри, стараейки се да не звучи прекалено сприхаво.

- Става дума за Тоби. - Той побутна сладоледа настрани. -Момчетата на Бейнър няма да се върнат да живеят на острова.

Бяха й нужни няколко минути, за да си спомни за кого става дума.

- Близнаците, които са най-добрите приятели на Тоби?

- Единствените му приятели. Родителите им се развеждат и майка им ще остане в Охайо с тях. Тоби още не знае и това ще бъде тежък удар за него.

- Страхотно. Още един проблем, който нямам представа как ще разреша - въздъхна тя.

Той изтри устни със салфетката.

- Може би ще съумея да ти помогна.

Разбира се, че ще може. Майк можеше да се справи с всичко. Нещо, за което трябваше да помисли по-добре, преди да отхвърли приятелството му.

Той смачка салфетката на топка.

- Никога не съм одобрявал това, че Майра го държеше толкова изолиран, но в това отношение тя беше странна и не желаеше да го обсъжда. Тоби дружеше с останалите деца в училище, но тя не му разрешаваше да ги кани у дома или да им ходи на гости. Сприятели се с близнаците само защото живееха наблизо, за да ходи пеша до дома им. Тя прекалено го закриляше.

- И какво да направя аз? - Беше странно да иска съвет от Майк, ала той, изглежда, не смяташе така.

- Аз съм треньор на футболен отбор - каза той. - Това е отлична възможност за Тоби да се сдобие с нови приятели. Позволи му да се присъедини към отбора.

Тя вече беше пчеларка. Защо да не добави към биографията си графата „футболна майка“?

- Добре.

Той изглеждаше изненадан, че тя се съгласи толкова бързо.

- Сигурен съм, че имаш някои въпроси. Аз не съм единственият треньор. Има още един...

- Всичко е наред. Имам ти доверие.

- Наистина ли?

Бри се престори, че оглежда изпочупените си нокти.

- Ти беше добър приятел на Тоби.

- Заповядай. - Тоби изникна до Майк със сладоледа в ръка. Майк бутна крадешком първия сладолед под салфетката, взе пластмасовата лъжичка и се зае с втория. Тоби го попита за въдиците и двамата много скоро потънаха в оживен разговор.

Дълго време, след като вече трябваше да е заспала, Бри все още седеше на едно от задните стъпала, взряна в мрака, замислена за Майк и предстоящата зима. Медът й се продаваше по-добре, отколкото очакваше, а коледните играчки - стъклените пчели - се оказаха изненадващ хит. Пастор Сандърс предлагаше продуктите й в магазина си, без да й взема процент. Заяви, че ще вземе полагащия му се от печалбата дял във вид на мед, за да го раздаде на енориашите си, които имаха нужда от повдигане на духа.

Бри спестяваше всеки цент, но имаше и разноски. И не само за още буркани. След няколко дни на мъчителни колебания тя направи голяма поръчка за безумно скъпи, ръчно изработени стъклени топки, които смяташе да изрисува с пейзажи от острова и - скръсти палци за късмет - да продаде три пъти по-скъпо, отколкото бе платила за тях. Но тъй като до Деня на труда оставаше един месец и туристите скоро щяха да изчезнат, инвестицията и беше много рискова.