- Днес имаме гости. Бихте ли се представили?

Бри не го очакваше и преди да събере смелост да заговори, чу гласа на Тоби:

- Аз съм Тоби Уийлър - рече той. - А това е Бри.

- Добре дошли, Тоби и Бри - каза жената. - Бог ни благослови, като днес ви доведе при нас.

- Все тая - промърмори Тоби под нос, докато енориашите хорово изрекоха „Амин“. Но за разлика от циничния си спътник, Бри почувства как се отпуска.

Службата започна. Тя бе свикнала със сдържаната интелектуална религия, но тази беше изпълнена със страст както в молитвите, така и във възхвалата на Бога. След края на службата дойдоха да я поздравят толкова много хора, че Бри им изгуби бройката, и нито един от тях не попита какво прави такава бледолика особа в тяхната църква. Една жена поговори с Тоби за програмата в неделното училище, а един свещеник - мъжът, когото Бри бе виждала в магазина за подаръци в града - изрази надежда, че те пак ще дойдат.

- Какво мислиш? - попита тя Тоби, когато се отправиха към стария шевролет „Кобалт“.

- Всичко мина добре. - Той извади ризата от колана на панталона. - Но моите приятели са в църквата на Големия Майк.

Единствените приятели, за които Тоби й бе говорил, бяха братята близнаци, които в момента не се намираха на острова. Майра му бе направила лоша услуга, като го бе държала настрани от връстниците му.

- Може би тук ще намериш нови приятели - предположи тя.

- Не желая. - Момчето отвори със замах вратата на колата. -Ще се обадя на Големия Майк и ще му кажа, че другата неделя ще отида на църква с него.

Бри зачака да я обземе привичното примирение. Ала не стана така. Вместо това тя хвана дръжката на колата, преди той да я затръшне, и се наведе към него.

- Аз съм шефът, аз харесвам тази църква и следващата седмица пак ще дойдем.

- Не е честно!

Той се опита да избута ръката й от вратата, но тя не помръдна и без да трепне, заяви с тона на Луси:

- Нито пък животът. Свиквай.

-Единственото, за което тя може да мисли, е черно, черно, черно - оплака се Тоби на Луси. Златистите му очи, обрамчени с гъсти мигли, изпускаха гневни искри. -Като че ли аз съм само това. Едно черно хлапе. Дори не съм аз. Тя е тъпкана с предразсъдъци. Тя е рейсист.

- Расист - поправи го Бри иззад тезгяха, където заковаваше нова редица рафтове, след като бе прибрала на сигурно място коледната украса, безценните си стъклени пчели. Те бяха пожънали огромен успех и тя бе поръчала допълнителни бройки.

- Расист - повтори Тоби. - Също като Еймс от сериала „Корени“.

- Надзирателят садист - поясни Бри.

- Правилно - усмихна се Луси. Тази седмица Бри заедно с Тоби гледаха стария минисериал и беше трудно да се каже кой от двамата бе по-запленен. - Децата трябва да знаят корените си - додаде Луси. - Да си афроамериканец, е част от твоето наследство, както и за моя брат Андре.

- Ами белите корени? - възрази Тоби. - Какво ще кажеш за тях?

Главата на Бри отново изникна изпод тезгяха.

- Вече ти казах. Родителите на твоята баба са били фермери от Върмонт.

- Тогава защо не изучаваме живота на върмонтските фермери? - тросна се Тоби. - Защо едните ми корени да са по-важни от другите?

Но Бри не се огъна.

- Не са по-важни. Но имат значение. - Отново се наведе зад тезгяха.

Въпреки дрязгите им Луси забеляза промяна в отношенията им. Двамата се гледаха един друг в очите и разговаряха по-често, макар че споровете им нямаха край. Освен това забеляза промяна и в самата Бри. Тя стоеше по-изправена, пушеше по-малко и говореше с по-голяма увереност. Като че ли терапевтичните свойства на меда й бяха вдъхнали сили.

Днес Луси се бе опитала да убеди Темпъл да тренира само по пет часа на ден и сериозно да обмисли принципа й „достатъчно добре“, но както можеше да се очаква, Темпъл не се съгласи. Много повече й провървя с хляба, който изпече в кухнята на Бри. Сега помагаше на Бри да довърши боядисването на четирите стари градински дървени стола в цветовете за великденските яйца - бледолилаво като зимзелен, светлосиньо, прасковено и нежножълто. На тях клиентите можеха да отдъхват в сянката на стария дъб, надвиснал над лавката. Бри се надяваше жизнерадостните им цветове да привлекат вниманието на шофьорите на преминаващите коли.

И може би столовете имаха ефект, защото една кола спря зад нея. Тя се обърна и видя тъмносив сув с илинойски номера. Сърцето й подскочи. Доколкото знаеше, Панда за пръв път се спираше тук на път към града, откакто бе отпуснал юздите на Темпъл. Той слезе от колата и с бавни крачки се насочи към нея.

- Ето къде прекарваш времето си. - Кимна към Тоби. - Здравей, Тоби. Луси днес изпече ли още хляб?

Тоби започваше да свиква с Панда. Миналата седмица двамата дори бяха излезли заедно с лодката.

- Пълнозърнест. Но пак е вкусен.

- Зная. Аз обичам крайшниците.

- Аз също.

- Готово. - С последен удар на чука Бри се изправи иззад тезгяха. - О, извинете - смотолеви тя, когато видя Панда. -Вдигах толкова шум, че не съм чула колата. С какво мога да ви помогна?

Луси пристъпи напред.

- Бри, това е Патрик Шейд, известен като Панда. Панда, запознай се с Бри Уест.

- Уест? - Усмивката на лицето на Панда се стопи. Той застина. После кимна отривисто и без да каже нито дума, се качи в колата и потегли.

18.

Сувът изчезна от погледите им. Бри побърза да се върне при рафтовете, опасващи фермерската лавка, и се зае да окачва коледните стъклени пчели върху клонките, които бе подредила зад бурканчетата с балсам за устни, восъчните свещи и сапуните във формата на цветя. Окачваше ги накриво и дори не се опитваше да спазва някаква аранжировка.

Когато Тоби отиде да вземе нещо за пиене, Луси се опита да разгадае току-що разигралата се сцена.

- Вие двамата с Панда познавате ли се?

Композицията с клоните опасно се наклони. Бри грабна две украшения и ги премести.

- Никога не сме се срещали.

- Но ти го познаваш?

Бри пренареди още едно от украшенията.

-Не.

Луси не й повярва.

- Смятам, че досега си разбрала, че можеш да ми вярваш поне малко.

Бри бутна кошничката със сапуните няколко сантиметра наляво. Раменете и се повдигнаха, когато пое дълбоко дъх.

- Някога живеех в къщата.

Луси се слиса.

- В къщата на Ремингтън?

Бри затършува в джоба за цигарите.

- Сабрина Ремингтън Уест. Цялото ми име.

- Защо никога не си го споменавала?

Бри зарея поглед към дърветата в посока на стария й дом. Мълча толкова дълго, че Луси реши, че няма да й отговори. Най-накрая приятелката й тихо изрече:

- Не обичам да говоря, нито дори да мисля за това, което е налудничаво, защото постоянно го мисля.

- Защо?

Бри пъхна по-надълбоко ръце в джобовете.

- Имам много спомени, свързани с къщата. Сложни спомени.

Луси разбираше от сложни спомени.

- В детството си прекарвах там всяко лято - заговори Бри. -Спрях да идвам, когато станах на осемнайсет, но останалите членове на семейството ми използваха къщата още дълги години след това, докато баща ми почина, а мама отиде в старчески дом. Накрая поддръжката стана твърде скъпа и братята ми я обявиха за продажба.

- И Панда я е купил.

Тя кимна.

- Знаех за него, но никога не сме се срещали. За мен беше шок да го видя. - Тя заби поглед в изпочупените си нокти. -Трудно е да зная, че там живее някой друг. - Погледна извинително Луси. - Трябваше да ти кажа, но не съм свикнала да споделям с хората.

- Всъщност не ми дължиш обяснение.

- Не е вярно. Не можеш да си представиш колко много означава за мен твоето приятелство. - Тя отново се зае да потупва джобовете си. - По дяволите, къде са ми цигарите?

- Ти ги остави в къщата, не помниш ли? Опитваш се да ги откажеш.

- Мамка му. - Бри се свлече върху бледожълтия дървен стол и добави почти предизвикателно: - Знаех, че Скот ми изневерява.

Луси се сепна за миг от смяната на темата.

- Твоят съпруг?

- Само на хартия. - Устните й се извиха в горчива насмешка. - Бях поласкана, когато той се влюби в мен, но не бяха минали и две години, когато той започна да кръшка. Разбрах го почти веднага.

- Сигурно те е заболяло.

- Заболя ме, но аз все го оправдавах. Той имаше магистърска степен. Аз напуснах колежа още през първата година, за да се омъжа за него, затова реших, че не съм достатъчно умна, за да задържа интереса му. Но той продължаваше да сменя любовниците си и повярвай ми, всички онези жени не бяха чак толкова умни.

- И какво ти каза той, когато го обвини в изневяра?

Бри подпря лакът на страничната облегалка на стола и обви другата си ръка около китката.

- Не го обвиних. Преструвах се, че нищо не зная. - Гласът й бе изпълнен с болка. - Можеш ли да си представиш? Какво съм мекотело, нали?

- Сигурно си имала причина.

- Разбира се. Не исках да се откажа от добре уредения си живот. - Тя се втренчи невиждащо в шосето. - Аз съм от онези жени, които феминисткото движение е подминало. Нямах амбиции за кариера. Исках това, което имаха жените, с които бях заобиколена, докато растях. Съпруг, деца. С последното не ми провървя. Скот дори отказваше да говорим за деца. - Тя се надигна от стола. - Исках красива къща. Никога да не се тревожа за пари. Да зная своето място. Исках онази сигурност толкова много, че бях готова да продам самоуважението си заради нея. Дори накрая... Преди година... - Бри замълча, обгърна се с ръце, лицето й помръкна. - Не аз го напуснах. Той ме заряза. Аз продължавах да се вкопчвам в брака. Вярната съпруга, която се оставя да я тъпчат.

Сърцето на Луси се сви от жалост.

- Бри...

Приятелката й избягна погледа й.

- Що за жена ще позволи да се отнасят така към нея? Къде беше гордостта ми? Достойнството ми?