Бри се бе опитала да постави ръка на рамото му, когато той седеше край кухненската маса, но жестът й бе някак си пресилен и както Луси бе предсказала, той се изсули изпод ръката й и тя не повтори. Но от останалото нямаше намерение да се отказва. Беше я завладяло несвойствено твърдоглавие. Той щеше да научи за наследството на своя баща, независимо дали го искаше, или не.

Момчето пусна крака на пода и почеса глезена си с палец.

- Не си длъжна да гледаш филма с мен. Можеш да рисуваш или да се занимаваш с нещо друго.

Точно в момента това „нещо друго“ включваше очакването на десет коледни украшения във вид на стъклени пчели, които не можеше да върне. Всеки път когато Бри си помисляше за поръчката по интернет, която направи по компютъра в библиотеката, сърцето й се свиваше. С всеки изминал ден имаше все повече клиенти, но кой можеше да знае дали някой от тях ще пожелае да купи коледно украшение през лятото?

- Винаги заедно гледаме филмите - рече тя.

- Да, струва ми се би трябвало да гледаш. Тъй като си бяла и всичко останало, имаш много да учиш.

Бри вложи цялото си актьорско умение, за да изобрази един от саркастичните погледи на Луси.

- Като че ли ти пращиш от знания, господин Златистокафяв мъж.

На Тоби му се понрави, че го наричат мъж, и широко се ухили. Тя му се усмихна в отговор, а той продължи да се хили, докато не осъзна какво прави и тутакси се намръщи.

- Двамата с Големия Майк утре отиваме да яздим.

Бри още не можеше да повярва, че Майк се е сприятелил с Тоби само от добро сърце. От друга страна, той спазваше обещанието си и единствените пъти, когато бе разговарял с нея след посещението им в църквата преди две седмици, бяха кратките разговори по телефона, за да се уговорят кога да вземе Тоби.

Тоби й метна сърдит поглед.

- Ако не беше толкова гадна с него, той щеше да ти позволи да дойдеш с нас.

- Не мога да оставя лавката.

- Ако искаш, можеш. Луси ще я наглежда вместо теб.

Тоби наричаше Луси с истинското й име, след като веднъж подслуша разговора им с Бри, но тъй като дъщерите на бившите президенти не попадаха върху радарните екрани на дванайсетгодишните, той само отбеляза, че през цялото време е знаел, че Вайпър не е истинското й име.

Укрепващото приятелство между Бри и Луси означаваше за Бри много повече, отколкото помощта, която Луси й предлагаше. Тя наглеждаше фермерската лавка, за да може Бри да си почине. Двете заедно измислиха как да преместят големите дървени врати на склада за мед, които стърчаха от задната стена на лавката. Сега можеше да го заключва за през нощта, вместо постоянно да разнася бурканите с мед от къщата и обратно. Освен това Бри ценеше това, че Луси не критикуваше опитите й да се справи с възпитанието на Тоби.

Тоби се намести по-удобно в плетеното кресло.

- Майк ми каза да те питам дали имаш нещо против тази седмица той отново да ме заведе на църква, но аз не искам да ходя. Църквите са скучни.

На Бри й бе харесала службата в епископалната църква и с радост би отишла отново, но не искаше да се натъкне на Майк. Бри побутна обложката на книгата за Соуджърнър Трут.

- Може би трябва да намерим църква, която да не е скучна.

- Всички църкви са скучни.

- Не можеш да го знаеш със сигурност. Мислех си да пробваме някоя нова.

- Не искам да пробвам никакви нови църкви. Ще отида в старата с Големия Майк.

- Не и тази седмица. - Бри се колебаеше, когато Луси й подхвърли идеята, но сега взе решение. - В неделя ще отидем в „Милосърдно сърце“.

Очите му се разшириха от възмущение.

- Не можем да го направим. Това е църква за черни!

Няма що, голям успех след всички книги, които бяха изчели. И наистина какъв бе смисълът? След като Тоби не се интересуваше от корените на баща си, защо това трябваше да има значение за нея?

Защото просто имаше.

Луси усети уханието на бадемово масло, което използваше, за да помогне на Бри да приготви домашен крем. То превземаше аромата на прясно изпечен хляб, разнасящ се от торбата, окачена на кормилото на велосипеда. Тя идваше всеки ден, за да отмени Бри във фермерската лавка и да се включи в поредния опит в приготвянето на карамелени бонбони на медена основа. След като остане доволна от резултатите, смяташе да потопи бонбоните в шоколад и да ги поръси с морска сол. Засега усилията й не се увенчаваха с успех, но Луси не губеше надежда. Освен това печеше хляб в кухнята на Бри, под предлог че печката в къщата не поддържа нужната температура. Тя бе готова да сподели тайните си с Бри, но нямаше право да разкрива тези на Темпъл.

Това, с което не се занимаваше, беше писането на книгата. Още не можеше да реши откъде да започне. Нийли беше една от най-обаятелните жени на света, но Луси бе изхвърлила в кошчето всичко написано досега, при това още след първите няколко изречения. Баща й искаше да напише нещо лично, а не статия от Уикипедия. Нещо никак не беше наред, но тя нямаше представа какво.

Когато не се опитваше да пише или да помага на Бри с лавката, мислеше за своя обратен житейски списък. Точно тази сутрин спа до късно и преди да е изгубила смелост, проведе две майтапчийски обаждания. Разговорът се записва. Потвърждавам поръчката ви за четиресет и пет килограма пресен оборски тор. Ако искате да го разтоварим някъде другаде, а не върху алеята ви за коли, незабавно ни се обадете. Нашият номер е... - И тя затвори.

Пълна детинщина. Донякъде удовлетворително. Особено след като бе използвала телефона на Панда, в случай че обажданията се проследят.

Докато се приближаваше към къщата, Луси видя Темпъл да се мярка зад прозорците на горния етаж. Миналата седмица Тоби цъфна без предупреждение и видя Темпъл да тича нагоре-надолу по стъпалата на верандата, помъкнала петкилограмови гири. Както можеше да се очаква, Темпъл се разстрои - първо, задето я видяха, и второ, защото Тоби нямаше никаква представа коя е.

- Той е на дванайсет - опита се Луси да я успокои.

- Така се започва. Първо някое хлапе няма да знае името ти. И докато се усетиш, и четиресетгодишна домакиня от предградията няма да е чувала за теб и с кариерата ти е свършено.

- Ти си откачена - скастри я Вайпър. - Пълна откачалка. -После добави с по-смекчен тон: - Вече си свалила най-малко седем килограма и...

- Шест килограма и триста и петдесет грама.

- ...въпреки това, в което искаш да вярваш, изглеждаш фантастично. - Подмина без внимание подигравателното из-сумтяване на Темпъл. - Постигаш това, заради което си дошла и би трябвало да си на седмото небе от радост. Вместо това си по-вкисната от всякога. Как смяташ да се контролираш, когато минеш на обикновено хранене и Панда вече няма да те надзирава?

- Тогава всичко ще е различно. Ще се справя - отсече Темпъл и се връцна гневно.

Луси знаеше, че много жени, след като скъсат с любимия, намират утеха в храната, и макар че Темпъл почти не споменаваше Макс, явно раздялата им бе коренът на всичките й беди.

Колата на Панда тъкмо завиваше по алеята. Той бе започнал за кратко да оставя Темпъл сама, като обикновено отиваше да потича или излизаше с лодката в езерото. Наскоро на два пъти отскочи за малко до града. Тя слезе от велосипеда и го загледа как излиза от колата.

Мускулите под плътно прилепналата сива тениска изпъкваха отдалеч и въпреки че платът го скриваше, тя знаеше колко невероятно стегнат и корав е коремът му. От друга страна, тя бе качила още два килограма. След като никога в живота си не се бе тревожила за теглото си, тя дебелееше в къща, пълна с диетична храна. И когато й се удаваше случай да хапне истинска храна, като нескопосаните й медени карамелени бонбони, тя губеше контрол.

Обаче допълнителните килограми не бяха повлияли върху настоящия й тоалет - евтин сутиен в синьо и черно, боядисан чрез завързване на възли, разголващ гърдите повече от бански костюм, и шорти с абсурдно ниска талия, все едно беше по бикини.

Панда я приближи лениво и огледа одеянието й от пошлия сутиен до джапанките на платформи. Кимна към гаража.

- Да вървим.

- Да вървим? - С нехаен жест тя свали халката от носа си и я пъхна в джоба.

- Знаеш какъв е редът.

- Това не означава, че съм съгласна с него.

- Чака ме доста работа.

Луси наклони глава и подръпна един от дредовете си.

- Майната й на работата ти.

- Голяма грешка. - Той улови ръката й и я повлече през сянката, хвърлена от къщата, към гаража. Когато стигнаха до изкорубената странична врата, Панда я отвори с ритник. - Вътре!

- Не искам да влизам вътре. Искам...

- Не ми дреме какво искаш. - Той затръшна вратата зад тях.

Лъчите на следобедното слънце с мъка проникваха през покрития с паяжини прозорец. Гаражът беше задръстен със стари мебели, кашони, счупени плажни шезлонги и едно пробито кану. Въздухът бе натежал от миризмата на прах и моторно масло, а Панда ухаеше на боровинки и лятна жега.

- Разтвори крака.

- Плашиш ме.

- Хубаво.

- Нямам нищо непозволено у себе си. Кълна се.

Той й се озъби с най-противната си, най-застрашителната си гримаса.

- Тогава няма защо да се тревожиш.

- Аз... предполагам, е няма. - Тя притисна длани към грубата стена, но не помръдна крака.

Той ги разтвори с коляно.

- Не се прави, че не разбираш. Знаеш какво да правиш. - Дъхът му разроши косата около ушите й, а гласът му прозвуча с тихо хриптене: - На мен ми харесва не повече, отколкото на теб.

Не повече, естествено.

Очите и бавно се притвориха, когато пръстите му се плъзнаха отстрани по тялото й, от подмишниците до бедрата.

- Казах ти, чиста съм - настоя тя.

- Защо ли не ти вярвам? - Обгърна я и ръцете му се спряха под ключицата й. После дланите му се спуснаха надолу и обхванаха гърдите й.

Тя го погледна през рамо.