Острата нотка в гласа му я изненада.

- Децата са много подвижни - отбеляза тя. - Трудно е за който и да било родител да ги следи всяка секунда. - Мачтите на платноходките подрънкваха в тишината между гърмежите, а водата се плискаше в корпуса на катера. - Ти разбираш децата. Предполагам, че това ме изуми.

Той кръстоса глезени. Пурпурни палми се разпиляха в звездна пътека, разцъфнаха оранжеви божури.

- Не може да си ченге и да не умееш да общуваш с деца.

- Всякакви банди, а?

- Банди. Липса на грижи. Насилие. Каквото ти дойде на ума.

По време на работата си Луси бе видяла много проблемни деца, макар да подозираше, че той се бе срещал с много повече.

Това й се струваше странно. Толкова бе свикнала да гледа на Панда като на съвършено чужд човек, че никога не й бе хрумвало, че двамата биха могли да имат нещо общо.

- Софи не искаше да те пусне.

Сребриста плачеща върба проблесна в тъмната нощ.

- Сладко хлапе.

Дали бяха виновни нощта, фойерверките, емоциите след това, което би могло да се превърне в ужасна трагедия, но следващите думи се изплъзнаха неканени от устните й.

- Някой ден от теб ще стане прекрасен баща.

Кратък, рязък смях.

- Това никога няма да стане.

- Ще размислиш, когато срещнеш подходящата жена. - Думите прозвучаха прекалено сантиментално и Вайпър й се притече на помощ. - Ще разбереш, когато я видиш. Ще е с криви палци, не особено придирчива.

- Не - усмихна се той. - Едно от многото преимущества на съвременната медицина.

- Какво искаш да кажеш?

- Вазектомия. Дар от медиците за такива като мен.

Залп от експлозии разцепи въздуха. Това беше толкова погрешно. Тя го бе видяла днес с децата, беше свидетел колко непринудено се държа с тях. Никога не би трябвало да прави нещо толкова безвъзвратно.

- Не мислиш ли, че си твърде млад, за да вземаш подобно решение?

- Когато става дума за деца, аз се чувствам стогодишен.

Тя твърде дълго се бе занимавала със закрила на деца, за да не знае с какво се налага да се сблъскват полицаите. На мъждивата светлина лицето му й се стори изтерзано, сякаш преследвано от призраците на миналото.

- Виждал съм прекалено много трупове - поде той. - Не само тийнейджъри, но и съвсем малки деца - петгодишни хлапета, на които още не са им паднали млечните зъби. Деца, станали жертва на експлозии, с откъснати крайници. - Тя наклони глава. - Виждал съм родители в най-лошия ден от живота им -продължи Панда. - И си обещах, че никога няма да преживея нещо подобно. Най-доброто решение, което някога съм вземал. Трудно е да изпълняваш добре работата си, ако всяка нощ се събуждаш, облян от студена пот.

- Ти си бил свидетел на възможно най-лошите сценарии. Какво ще кажеш за милионите деца, които израстват щастливи и безгрижни?

- А тези, които нямат този късмет?

- Нищо в живота не е гарантирано.

- Грешиш. Клъц тук, клъц там - това е дяволски добра гаранция.

Небето се освети от пищните финални фойерверки, гърмежите, пукотът и свистенето сложиха край на техния разговор. Тя уважаваше хората, които достатъчно добре разбираха себе си, за да знаят, че никога няма да бъдат добри родители, но инстинктът й подсказваше, че случаят с Панда не бе такъв.

Луси отново надделя над Вайпър. Това нямаше нищо общо с нея, освен като предзнаменование - сурово напомняне, че много мъже изпитват същите чувства по отношение на бащинството. Въпреки това, което бе причинила на Тед, Луси все още искаше един ден да се омъжи и да има деца. Ами ако се влюби в мъж като Панда, който не желае да бъде баща? Нещо, за което нямаше да се тревожи, ако не бе избягала от онази тексаска църква.

Темпъл се върна при тях и те се отправиха към къщи. Панда остана на катера, а Луси и Темпъл тръгнаха заедно към къщата.

- Има нещо в фойерверките - рече Темпъл, когато изкачиха стълбите. - Натъжават ме. Странно, нали?

- Хората са различни. - Луси също не се чувстваше особено весела, но фойерверките нямаха вина за това.

- Фойерверките правят повечето хора щастливи, но има нещо потискащо да наблюдаваш как цялата многоцветна красота умира толкова бързо. Сякаш ако не сме внимателни, това ще се случи и с нас. В един миг сияеш в цялото си великолепие - на върха на успеха. В следващия те няма и никой не си спомня името ти. Понякога се чудиш какъв е смисълът на всичко това.

Мрежестата врата проскърца, когато Луси я отвори. Светлината от лампата в кухнята, нескопосана имитация на „Тифани“, проникваше през прозорците.

- Ти си потисната, защото гладуваш. И между другото... мисля, че изглеждаш страхотно.

- И двете знаем, че това не е вярно. - Темпъл се срути върху един от шезлонгите, който Луси бе застлала с тъмночервена плажна кърпа. - Аз съм свиня.

- Престани да говориш за себе си по този начин.

- Говоря това, което виждам.

Вятърът бе катурнал едно от гърнетата с билки и Луси се приближи до етажерката, за да го вдигне. Уханието на розмарин и лавандула й напомни за Източната градина13 в Белия дом, но тази вечер мислите й бяха заети с нещо друго.

- Да си уязвим, не е грях. Ти ми каза, че си срещнала някого, но не се е получило. При такива случаи много жени изпадат в депресия.

- Мислиш, че съм намерила утеха на дъното на кутия с шоколадов сладолед?

- Доста честа утеха.

- Само че аз съм тази, която сложи край - рече Темпъл горчиво.

Луси взе лейката.

- Това не прави раздялата по-малко болезнена. Говоря от личен опит.

Темпъл бе прекалено погълната от собственото си нещастие, за да се впечатлява от проблемите на Луси.

- Макс ме нарече страхливка. Можеш ли да повярваш? Аз? Страхливка? Макс беше... - Тя изобрази кавички. - „Стига, Темпъл, можем да се справим.“ - Ръцете й се отпуснаха. - Не става.

- Сигурна ли си?

- Повече от сигурна. Някои проблеми никога не може да се разрешат. Но Макс... - Тя се поколеба. - Макс е от тези хора, за които чашата не само е наполовина пълна, но и наполовина пълна с фрапучино. Да гледаш на живота през розови очила, е доста нереалистично.

Луси се запита дали в случая географията няма вина: Макс живееше на Източното крайбрежие, а Темпъл - на Западното. Или може би Макс беше женен. Луси няма да разпитва. Макар че умираше от любопитство.

Но тактичността на предишната Луси стигаше само дотук. Тя остави лейката и се приближи до шезлонга.

- Не съм гледала много епизоди от „Островът на дебелите“... - Всъщност почти не бе гледала реалитито. - Но доколкото си спомням, консултациите с психолог са част от шоуто. - Много добре си спомняше. В предаването участваше жена психолог, която се появяваше в червени бикини и даваше консултации на участниците, живеещи в колибата - разбира се, всичко бе заснето с камера.

- Доктор Кристи. Тя е пълна откачалка. Има сериозни увреждания на хранопровода, благодарение на годините, когато си е бъркала с пръст в гърлото. Всички психолози са откачени.

- Понякога тъкмо жизненият опит ги прави добри в работата.

- Нямам нужда от психар, Луси. Въпреки че наистина съм ти благодарна, задето постоянно изтъкваш колко съм луда. Аз имам нужда единствено от воля и дисциплина.

Този път Луси нямаше намерение да бъде доброто момиченце.

- Ти също се нуждаеш от консултации. Панда не може вечно да виси над главата ти. Ако не разбереш...

- Ако не разбера какво ме измъчва... Дрън-дрън-дрън. Господи, ти говориш също като доктор Кристи.

- Тя все още ли си бърка с пръст в гърлото?

-Не.

- Тогава може би трябва да се вслушаш в думите й.

- Чудесно. - Темпъл скръсти ръце пред гърдите с такъв замах, че беше истинско чудо, че не си пукна някое ребро. - Ти смяташ, че имам нужда от консултации? Ти си нещо като социална работничка, нали?

- От години не съм. Понастоящем работя като лобист.

Темпъл махна пренебрежително, сякаш беше едно и също.

- Давай, консултирай ме. Да чуя. Кажи ми как да се избавя от желанието да поглъщам мазни и сладки храни, с високо съдържание на въглехидрати.

- Боя се, че ще трябва сама да го разбереш.

Темпъл скочи от шезлонга и влетя в къщата, затръшвайки вратата зад гърба си като сърдита тийнейджърка. Луси въздъхна. Тази вечер най-малко искаше подобни разправии.

След няколко минути Панда се качи по стълбите на верандата. Луси реши, че за днес разговорите й стигат, и тихомълком се изсули навън.

Тъкмо беше заспала, когато мобилният й телефон иззвъня. Затърси опипом нощната лампа, после се протегна към телефона.

- Здрасти, Луси. Надявам се, че не те събуждам. - Веселото чуруликане на Мег прозвуча малко фалшиво. - Е, как си?

Луси отметна косата от челото си и се взря в часовника върху нощното шкафче.

- Един часът сутринта е. Как мислиш, че съм?

- Наистина ли? Тук е само полунощ, но понеже нямам представа къде си, не е лесно да пресметна часовата разлика.

Луси схвана сарказма, но Мег нямаше право да я критикува. Вярно, че Луси не бе казала на най-добрата си приятелка къде се намира - всъщност почти нищо не й бе разказала - но Мег беше не по-малко уклончива. При все това Луси знаеше, че Мег се тревожи за нея.

- Няма да е задълго. Аз... ще ти кажа веднага щом мога. Точно сега всичко е малко... объркващо. - Претъркули се настрани. - Нещо не е наред ли? Звучиш ми притеснена.

- О, нещо определено не е наред. - Последва дълга пауза. -Какво ще кажеш, ако... - Гласът на Мег се повиши с половин октава, когато изстреля на един дъх: - Какво ще кажеш, ако се пробвам с Тед?

Луси седна в леглото, вече напълно разсънена, но не напълно сигурна, че е чула правилно.

- Да се пробваш? В смисъл...

-Да.

- С Тед?

- Бившия ти годеник.

- Знам кой е той. - Луси отметна чаршафа и провеси босите си крака от леглото. - Двамата с Тед сте... двойка?