Майк отново се притече на помощ.

- Ти не помниш майка си, Тоби. Разбира се, тя, като всички нас, имаше своите недостатъци, но хубавите неща в нея бяха много повече.

- Като например да зареже мен, баба и татко?

- Майка ти страдаше от нещо, което се нарича следродилна депресия. Някои жени го получават, след като родят дете. Сигурен съм, че тя не е смятала да отсъства дълго.

Майра никога не бе споделяла на Бри за следродилна депресия. Беше казала, че Стар не е могла да понесе такъв товар, като грижите за едно бебе, и избягала, за да може да се „забавлява“.

Вече приближаваха града и Бри се надяваше, че темата за Стар е приключена, но Майк Голямата уста явно беше на друго мнение.

- Твоята майка и Бри бяха първи приятелки. Обзалагам се, че Бри може да ти разкаже много хубави неща за майка ти.

Бри застина.

- Обзалагам се, че не може - отсече Тоби.

Тя трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Застави челюстта си да се раздвижи.

- Твоята майка беше... много красива. Ние... всички искахме да приличаме на нея.

- Вярно е. - В погледа, който Майк й хвърли, се четеше явен укор. Майк Муди, майсторът на злодеянията, я осъждаше, задето не е измислила нещо по-значително, но Тоби, изглежда, не забеляза.

Стигнаха до църквата. Епископалната църква. Най-много-бройното и най-уважаваното паство на Черити Айланд.

Бри погледна към Майк.

- Змии и странен език, а?

Той се ухили.

- И това може да се случи.

Шега за нейна сметка. При все това част от напрежението й започна да се стопява.

Бри бе посещавала методистката църква като дете, но религията със строгите си правила и всички въпроси, които нямаха отговор, в крайна сметка й се стори прекалено трудна и тя спря да ходи на църква малко след като се омъжи. Майк им намери места встрани под прозорците с цветни стъкла с изображения на Исус, благославящ масите.

Тя се отпусна, заслушана в църковната служба, и настроението й започна да се повдига. Поне в този момент нямаше кошери, нито домати, които трябваше да се поливат, нито плевели за скубане. Нито клиенти, които да примамва, или малко момче, което да разочарова. Мисълта, че не е сама на тази планета, че един много по-висш разум я наблюдава, й действаше донякъде успокоително.

От време на време ръката на Майк, голяма и солидна в ръкава на тъмносиньото сако, докосваше нейната. Ако не поглеждаше към масивната златна гривна или големия колежански пръстен, можеше да си представи, че е някой друг - един от онези стабилни и предани мъже, с устойчиви морални принципи и верни сърца. Той затваряше очи, докато се молеше, внимателно слушаше проповедта и пееше първите строфи от всеки химн, без да поглежда псалтира.

След службата Майк се смеси с тълпата - потупваше мъжете по гърба, правеше комплименти на жените, заговори с един от църковните настоятели за някаква къща, обявена за продажба, превръщайки църквата в поредната възможност за продажба. Всички му се подмазваха, макар че всъщност не изглеждаше така. Те се държаха, като че ли действително го харесват. Възрастният Майк Муди започваше да я смущава, макар че той явно все още нямаше представа колко покровителствен можеше да бъде, след като наричаше всяка възрастна жена „млада госпожо“. От друга страна, той забеляза притеснението на едно момиченце на патерици и се спусна да му помогне, преди някой да се досети, че има проблем. Всичко това я объркваше.

Той я представи на всички. Неколцина от енориашите си спомняха семейството й. Една от жените помнеше дори самата нея. Хората се държаха приятелски и я засипаха с досадни въпроси. Как се справя с Тоби? Колко дълго възнамерява да остане на острова? Знае ли, че покривът тече? Бракът я бе научил да бъде предпазлива. Бри отговаряше уклончиво на въпросите им, доколкото можеше, а бъбривостта на Майк доста я улесняваше.

Тя узна, че той е председател на най-голямата благотворителна фондация на острова. Това бе едновременно достойно за възхищение и в същото време отлична реклама за бизнеса му, тъй като лицето му се мъдреше върху всички плакати и брошури на организацията. Освен това той спонсорираше юношеската лига по бейзбол и футболните отбори във всяка възрастова група, превръщайки в ходеща реклама десетките деца, живеещи на острова.

- Какво ще кажете да обядваме някъде? - попита той Тоби, когато се качваха в колата му. - Кое предпочитате: „Острова“ или „Петела“?

- Може ли да отидем в „Догс енд Молтс“? - попита Тоби.

Майк огледа Бри от главата до петите.

- Бри се е нагласила. Нека я заведем на по-хубаво място.

Тя не желаеше да бъде задължена на Майк за обяд, планински велосипеди или лаптопи. Не искаше да му бъде задължена за нищо.

- Не и днес - изрече припряно, докато той завърташе ключа в стартера. - Трябва да започна да топя восъка за свещите.

Както трябваше да се очаква, Тоби тутакси се опълчи.

- Не е честно. Ти всичко разваляш.

- Стига, момче, не се дръж неуважително - намеси се Майк.

- Моля те, престани да го наричаш „момче“ - процеди тя.

Майк я стрелна с поглед.

Тоби изрита гърба на седалката й.

- Аз съм дете. Майк е мой приятел. Може да ме нарича както си иска.

Тоби беше син на Дейвид и тя не възнамеряваше да отстъпва по този въпрос.

- Не, не може. - Когато погледна през рамо към него, тя видя златистокафявите очи на Стар, обрамчени с гъсти мигли, да се взират в нея. - Думата има отрицателен нюанс, предизвиква лоши асоциации в афроамериканската общност.

Майк потръпна, най-сетне разбрал за какво става дума, но Тоби се наежи още повече.

- И какво от това? Аз не живея в афроамериканска общност. Аз живея на Черити Айланд.

Как се бе получило така, че на нея, най-бялата от белите жени, й се падна отговорността да насажда расова гордост в сина на Дейвид Уийлър?

Майк, който бе забъркал цялата тази каша, в този момент бе зает с измъкването от паркинга.

- Някога белите хора са наричали чернокожите - дори възрастните мъже „момче“ - продължи Бри разяснителната си лекция. - По този начин са ги карали да се чувстват по-нисши. Това обръщение е много грубо и обидно.

Тоби се замисли за миг и както тя очакваше, сви неодобрително устни към нея.

- Майк е мой приятел. Той не е искал да ме обиди. Той просто си е такъв.

Набеденият расист поклати глава.

- Не, Бри е права. Извинявай, Тоби. Все забравям за това.

Забравяше за расизма си или че Тоби е наполовина афроамериканец?

- И какво от това? - промърмори Тоби. - Аз съм наполовина бял и не разбирам какъв е проблемът.

- Проблемът е в това - подхвана тя упорито, - че баща ти се гордееше с корените си. Аз искам и ти да се чувстваш по същия начин.

- Като се е гордеел толкова, защо се е оженил за майка ми?

Защото Стар винаги бе искала това, което принадлежеше на Бри.

- Баща ти беше луд по майка ти - обади се Майк. - Тя също бе луда по него, до самия край. Майка ти разсмиваше баща ти както никой друг, а той я караше да чете книги, които тя иначе никога не би погледнала. Жалко, че не можа да видиш как двамата се гледаха един друг. Сякаш на този свят никой друг не съществуваше.

Все едно я бе зашлевил. А подлецът още не бе приключил.

- Отне им известно време, за да осъзнаят колко много се обичат - продължи Майк, изговаряйки думите си с непривична грубост. - Отначало Бри беше гадже на баща ти, но нека ти кажа нещо: той никога не я е гледал така, както гледаше майка ти.

Истинският Майк Муди, с пресметливата си жестокост, най-после бе възкръснал. Очите му бяха приковани в пътя.

- Ще оставим Бри у дома, за да се захване с работата си, а после аз ще те заведа в „Догс енд Молтс“. Съгласна ли си, Бри?

Тя имаше сили единствено да кимне.

Щом влезе вътре, тя се строполи на дивана и се втренчи невиждащо в сиамските котки върху полицата над камината. Напоследък много по-често мислеше за младежката си любов, отколкото за краха на десетгодишния си брак. Но любовта и към Дейвид имаше ясно начало и край, докато бракът й беше толкова мъгляв и безрадостен.

Тя изу обувките. Сандалите, които носеше всеки ден, бяха оставили загорели следи върху босите й крака. Не че имаше много тен. Но тя никога не почерняваше много - кожата й добиваше лек златист загар и луничките ставаха още повече. Каква ирония на съдбата - да се окаже настойница на малко афроамериканско момче.

Въпреки това, което бе казала на Майк и Тоби, Бри още не беше готова днес да топи восък, затова, след като се преоблече, откри лист и молив и започна да нахвърля скици за ръчно изработени картички с пожелания. Но мислите й витаеха другаде и не можа да измисли нищо, което да й хареса. Накрая чу Тоби да се втурва в къщата и да се отправя към стаята си. Тя се заслуша да чуе шума на потеглящия кадилак. Но такъв не последва.

- Зная, че си ми сърдита, но аз не съм казал нищо ново, нали? - разнесе се гласът на Майк от прага.

- Не желая да говоря за това. - Тя стана от масата.

В деловия си тъмносин костюм той изглеждаше по-едър от обичайното и въпреки че тя също бе висока, Майк сякаш се извисяваше над нея.

- Това, което казах на Тоби за Дейвид и Стар, беше истина.

Тя започна да събира принадлежностите за рисуване.

- Само за теб.

Той подръпна с отсъстващ вид вратовръзката си.

- Ти искаш да вярваш, че двамата с Дейвид сте били Ромео и Жулиета, но истината е, че ти беше богато бяло момиче от Грос Пойнт, а той - чернокожо хлапе от Гари. - Майк премести ключовете за колата от едната си ръка в другата. - Дейвид беше запленен от теб, но никога не те е обичал.

Тя пъхна бележника в чекмеджето с най-различни боклуци.

- Свърши ли?

- Със Стар беше различно. - Майк изпълваше стаята, изсмуквайки въздуха й. - И двамата нямаха пари. И двамата бяха амбициозни, харизматични и малко безмилостни. Разбираха се един друг така, както ти и Дейвид никога не бихте могли.