Луси се запита колко от тези свалени килограми Айрини е успяла да запази, без Темпъл да й крещи в лицето.

- Господи, тя изглежда изумително. - Темпъл изключи телевизора и се надигна. Леко се намръщи, докато се изправяше. -Критиците винаги ме заклеймяват. Сравняват ме с треньорки като Джилиън Майкълс - твърдят, че тя има сърце, а аз - не. Аз имам сърце. При това голямо. Но не можеш да помагаш на някого, като го съжаляваш и щадиш. Някой ден и аз ще постигна нейните резултати. - Тя кимна към стълбата. - Сега отивам да поработя върху горната част на тялото си. Като гледам ръцете ти, и ти би трябвало да се присъединиш към мен.

В главата на Луси за миг се мярна лицето на ридаещата жена.

- Сега за мен не е най-подходящото време.

Темпъл изви устни.

- За теб времето никога не е подходящо, нали, Луси? Ти винаги можеш да намериш причина да не се грижиш за фигурата си.

- Грижа се за фигурата си. - Дали заради заплашителния поглед на Темпъл, или заради хотдога, но не прозвуча особено убедително. - Аз се упражнявам - додаде тя по-твърдо. - Не ми е приятно, но го правя.

Темпъл скръсти ръце пред гърдите като надзирателка от женски затвор.

- И как се упражняваш?

- Правя лицеви опори. Упражнения за коремните мускули. И много ходя пеша. Понякога бягам.

- Понякога не се брои.

- През зимата посещавам гимнастически салон. - Три пъти седмично, ако имаше късмет. По-често - два пъти. Но рядко минаваше седмица, без да отиде поне по веднъж.

Темпъл махна към тялото на Луси, сякаш беше развалено месо.

- Наистина ли си доволна от резултатите?

Луси се замисли.

- Ами да, доволна съм.

- Самозалъгваш се.

- Не мисля. Дали искам тялото ми да е по-стегнато? Коя жена не би искала? Но и така ми е добре. Малко тлъстинка тук, малко там. Обсебена ли съм от това? Не особено.

- Всяка жена в тази страна е обсебена от фигурата си. Не можеш да живееш в нашето общество, без да се притесняваш за нещо.

Луси си каза, че се терзаеше за толкова много неща - за дълга пред семейството, пред самата себе си и как да поддържа баланса помежду им - така че нямаше време да се тревожи прекалено за фигурата си.

- Не си падам по усилените тренировки. Предполагам, че се придържам към собствена философия. Към принципа „достатъчно добре“.

Темпъл доби вид, сякаш по Луси са плъзнали хлебарки, и макар да знаеше, че е безсмислено да й обяснява, тя все пак реши да опита.

- Аз вярвам, че физическите упражнения са важни, но не тренирам за триатлон, а само за да се поддържам във форма. И когато упражненията се превърнат в бреме, веднага ги спирам.

- Би трябвало да се заставиш да продължиш.

- Напълно съм щастлива, че нямам силна воля. - Луси се зачуди дали да не изкаже на глас предположението, че Темпъл няма да е толкова нещастна, ако опита поне малко да се придържа към принципа „достатъчно добре“. Напълняването на Злата кралица не би могло да е случайно и социалната работничка се питаше какво се бе случило, че Темпъл да изгуби железния си самоконтрол.

Но Темпъл не би могла да разбере нехайното отношение на Луси към собственото й тяло, затова тя реши да се възползва от минутното й мълчание и да смени темата.

- Аз имам дванайсетгодишен приятел, който обича да идва тук неканен.

Очите на Темпъл тревожно се разшириха.

- Това не бива да се случва.

- Без ограда с електрически ток около къщата трудно ще го задържим на разстояние. Казах му, че една приятелка ми е на гости, така че ако дойде, няма да му се стори странно, че си тук.

- Ти не разбираш! Никой не бива да ме вижда!

- Съмнявам се, че той е сред твоите фенове.

- Панда! - изпищя Темпъл. - Панда, ела веднага тук!

Панда се довлече с мудна крачка.

Темпъл посочи към Луси.

- Сега не мога да се разправям с това. Погрижи се! - Тя изхвърча от стаята и затрополи нагоре по стълбата, вземайки наведнъж по две стъпала.

Вместо да се занимае с проблема, Панда огледа всекидневната.

- Какво е станало с моите мебели?

- Какви мебели?

- Мебелите, които бяха тук.

- Опиши ги.

- Какво искаш да кажеш с това „опиши ги“?

Тя присви очи.

- Опиши мебелите, които са били тук.

- Диван. Няколко стола. Къде са?

- Какъв цвят беше диванът?

Той скръцна със зъби.

- Беше диван. С цвят на диван. Какво си направила с него?

- Ако ми кажеш как изглеждаше - подхвана Луси с пресилено търпелив тон, - може и да си спомня.

- Приличаше на диван! - взриви се Панда.

- Не си спомняш - заключи Луси тържествуващо. - Нямаш никаква представа как е изглеждала тази стая. Как изобщо е изглеждала тази къща. Защото всичко тук не означава нищо за теб.

Върху челюстта му заигра мускул.

- Знам, че имах диван, а сега е изчезнал.

- Не е изчезнал. На остъклената веранда е. Заедно със столовете и още няколко други неща, които няма да познаеш. Ти не се интересуваш от тази къща и не я заслужаваш.

- Чудесно. Обаче е моя. Освен това си искам обратно керамичното прасе.

Това я сепна.

- Прасето ти?

- Прасето, което беше в кухнята.

- Грозното прасе със сервитьорска престилка и липсващо ухо?

- Ухото му не липсва. Само краят му е отчупен.

Това я слиса.

- Спомняш си отчупеното ухо на тъпото прасе, но не знаеш какъв е цветът на дивана ти?

- Повече си падам по керамичното изкуство.

- Панда! - изврещя Темпъл от горния етаж. - Ела да следиш, докато вдигам тежестите!

Вайпър вдигна глава към стълбите.

- Удивително е - заяви тя - колко добре се справяш с ролята на злата кучка на Темпъл Реншо.

Той се отправи към коридора.

- В твой интерес е онова прасе да си бъде на мястото, когато следващия път вляза в кухнята, или никога повече няма да видиш храната си.

- Твоето прасе е грозно! - изкрещя тя подире му.

- Както и твоята майка! - не й остана длъжен той, което я накара да се разтрепери от гняв. Но не точно към него. Най-вече към самата нея. Защото едва не се разсмя.

Бри затваряше лавката за през нощта, когато белият пикап намали и спря. Отстрани на вратата имаше надпис: „Билкова ферма Дженкинс“.

Смрачаваше се и тя току-що бе опаковала последните непродадени буркани с мед в кашона в ръчната количка. От шест часа беше на крак, опитвайки се да оплеви буренясалата градина на Майра, отново бе забравила да яде и беше уморена до смърт. Все пак през днешния ден се случиха няколко хубави неща. Продаде осемнайсет буркана с мед, както и малко ягоди и аспержи, пораснали в запуснатата градина. Освен това си бе спечелила приятелка, макар че едва ли толкова известна персона като Луси можеше да бъде истинска приятелка, но това все пак я изпълваше с истинска радост.

Както обикновено, Тоби бе изчезнал, но щом вратата на пикапа се отвори, той се понесе като стрела по алеята за коли.

- Голям Майк!

Бри едва не изтърва бурканите, когато Майк Муди слезе от пикапа. След изтощителния ден появата му й идваше твърде много. Тя все още не можеше да свърже настоящия му хубав външен вид с някогашното пълно, пъпчиво момче, което помнеше. Ако не го познаваше толкова добре, щеше да го помисли за дружелюбния баща на някой тийнейджър от местния футболен отбор, а не за тъпия, шумен и вулгарен доносник, какъвто беше.

Той се ухили и помаха на Тоби.

- Здрасти, хлапе. Донесох ти нещо.

- Какво? - извика Тоби, докато Майк заобикаляше пикапа.

- А ти какво мислиш? - Майк свали капака на каросерията и само с едно ловко движение извади блестящ сребрист планински велосипед.

Типичен Майк Муди. Бри отлично знаеше как ще свърши всичко това.

Тоби зяпаше в захлас велосипеда, сякаш той можеше да изчезне в мига, в който отвърне поглед. Тя искаше да му забрани да го приема, но разбира се, не можеше. Коварният ход на Майк го бе направил невъзможно.

Гласът на Тоби прозвуча тихо и неуверено, сякаш той просто не можеше да повярва, че му се случва подобно чудо.

- За мен ли е?

Бри примигна, за да възпре напиращите сълзи. Той бе получил подарък, за който не бе нужно да се бори. Подарък, който тя не би могла да му даде.

Когато Тоби протегна несигурно ръка към кормилото, Бри разбра това, което момчето не можеше. Колелото не беше дар от обич, а начинът на Майк да се намъкне там, където не му беше мястото. Правеше същото и когато бяха деца. Цъфваше с пликчета с най-различни бонбони - неговият входен билет за компанията, където не го искаха.

- Чисто нов - засия Майк. - Видях го вчера, когато ходих на сушата, и се запитах кой би могъл да кара такъв страхотен велосипед? Хрумна ми само едно име.

- Аз - пророни Тоби и изпусна дълга, тиха въздишка. Устните му бяха полуотворени, а очите му бяха приковани във велосипеда, като че ли нищо друго не съществуваше на този свят. Имаше точно същия вид, както някога Дейвид, когато се случваше нещо изключително. При спомена я прониза остра болка.

Майк извади от пикапа сандъче с инструменти и двамата се хванаха заедно за работа - мъж до мъж - за да регулират височината на седалката. Бри беше толкова ядосана, че й прилоша. Тя искаше да подари велосипед на сина на Дейвид. Тя искаше да направи света на Тоби по-светъл, а не този изкусен манипулатор с тежкия си одеколон, дизайнерските одежди и мазната любезност.

Тоби се качи на велосипеда. Когато дългите му крака докоснаха педалите, Майк посочи към алеята за коли.

- Вече е прекалено тъмно, за да караш по шосето. Направи едно кръгче по алеята, после пробвай по пътеката към гората.

- Благодаря, Майк. Много ти благодаря! - Тоби завъртя въодушевено педалите.

Майк все още не й обръщаше внимание. Чак след като вдигна задния капак на каросерията, погледна към нея. Тя се извърна и прибра последния буркан мед в кашона.