- Вие двамата възкресихте лавката само за два дни. Трябва да се гордеете със себе си.

- Баба е тази, която може да се гордее - отсече Тоби. - Това е нейният мед. - Момчето закрачи сърдито към къщата. - Ще се обадя на Големия Майк! - извика през рамо. - Той ми обеща да ме изведе с лодката си.

- Не! - Бри хукна към алеята. - Тоби, не се обаждай на Майк! Чуваш ли? Тоби!

Но хлапакът вече бе изчезнал.

С изморено и примирено изражение Бри прибра кичура коса, изплъзнал се от опашката й. Взе пакета с цигари от рафта зад тезгяха.

- Не ме бива в това.

- Той страда - рече Луси. - Затова с него никак не е лесно.

- И двамата страдаме. - Тя разпръсна дима с ръка, като че ли това, което се носеше във въздуха, представляваше по-голяма опасност от това, което вдишваше в дробовете си. - Съжалявам. Тук явно се заформи жалейно парти. - Бри се вгледа изпитателно в Луси. - Струваш ми се позната. Имам чувството, че съм те виждала някъде, макар да съм сигурна, че никога не сме се срещали. Когато за пръв път те видях, помислих, че си тийнейджърка.

- Аз съм на трийсет и една.

Погледът на Бри се плъзна по косата на Луси, новата халка на веждата и татуировката с огнедишащия дракон върху шията.

- Типичен случай на забавено развитие.

- Разбирам.

Но Бри явно не разбираше и Луси почувства, че не е редно повече да крие самоличността си. Реши да рискува.

- Аз съм... нещо като дегизирана. - Поколеба се. - Аз съм... Луси Джорик.

Очите на Бри се разшириха, тя се изправи и пусна цигарата. Явно можеше спокойно да пуши пред някакво странно момиче, което живее в другия край на гората, но не се чувстваше удобно да го прави пред дъщерята на президента.

- О... аз...

- Трябваше да се покрия за известно време - сви рамене Луси. - Това място ми се стори идеално за целта.

Бри осъзна, че се блещи насреща й.

- Извинявай. Просто... беше малко неочаквано. - Ръката й се стрелна към косата, опитвайки се да я приглади. - Защо ми го каза? Никога нямаше да се досетя.

- Не ми се струва правилно да продължа да идвам тук и да не казвам нищо. Трудно е да се повярва, но аз се старая да бъда честна с хората.

- Но... Ти едва ме познаваш. Бих могла да разкажа на всекиго.

- Надявам се, че няма да го направиш. - Луси реши да смени темата. - Онова жалейно парти, за което спомена... Искаш ли да споделиш с мен?

Една кола намали ход, но не спря. Бри се загледа след нея.

- Това е скучна история.

- Неудобно ми е да го призная, но понякога проблемите на другите хора ми действат ободряващо.

Бри се засмя и напрежението се разсея.

- Чувството ми е познато. - Тя изтри ръце в шортите. - Наистина ли искаш да чуеш моята история?

- Това прави ли ме лош човек?

- После да не кажеш, че не съм те предупредила. - Бри разсеяно потри петното от боя върху ръката си. - Миналият ноември се прибрах у дома след обяд в кънтри клуба и заварих моя съпруг да товари багажа си в колата. Той каза, че е уморен от нашия привилегирован живот, иска развод и о, между другото, смята да го започне с новата си половинка, деветнайсетгодишна стажантка от офиса, която била два пъти повече жена от мен.

- Боже!

- Става по-зле. - Слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата, осветяваше тук-там лицето й, оставяйки останалата част в сянка, което я правеше да изглежда едновременно по-възрастна и по-млада, отколкото беше. - Той призна, че ми дължи нещо за десетте години брак, затова мога да взема всичко, което остане след изплащането на дълговете, за които изобщо не подозирах.

-Готин тип.

- Той не беше готин още когато се запознахме. Знаех го, но беше красив и умен и всичките ми състудентки бяха луди по него. Семействата ни бяха близки от години. Той беше едно от момчетата чудо на „Дженеръл Мотърс“, преди балонът „Детройт“ да се спука. - Тя тръсна пепелта в тревата. - Скот и неговата стажантка се отправиха към Сиатъл, за да търсят щастие, а дълговете погълнаха всичките ни спестявания. Аз съм завършила само първи курс в колежа. Никога не съм работила и нямах представа как ще се издържам. Известно време живях в дома на един от братята ми, но след като няколко месеца седях със скръстени ръце, почти без да излизам от стаята, снаха ми даде да се разбере, че повече не съм желана в дома й.

Бри бе забравила за притеснението си да пуши пред дъщерята на президента и посегна за нова цигара.

- Долу-горе по същото време адвокатът на Майра се свърза с мен и ми съобщи, че тя е починала и ми е оставила къщата си заедно с внука си. Виждала съм Тоби само няколко пъти, преди години, когато Майра ми дойде на гости. И ето къде се озовах. Господарката на имението. - Тя погледна към лавката и се засмя горчиво. - Чувала ли си нещо по-жалко? Имах всичко, с изключение на твърд характер. - Пъхна обратно цигарата в пакета, без да я запали. - Мога да си представя какво мислиш за мен след всичко, което ти си постигнала в живота.

- Като например да избягам от сватбата си?

- Особено това. - Очите на Бри се замъглиха замечтано. -Как ти стигна смелостта?

- Не бих го нарекла смелост.

- А аз бих. - В този момент спря кола. Бри пъхна пакета с цигари в джоба. - Благодаря ти, че ми се довери. Няма да те предам.

Луси се надяваше, че ще удържи на думата си.

Нa връщане Луси осъзна, че е забравила да вземе меда, но след като нямаше да може да го намаже върху топла филия хляб, реши, че не си струва да се връща. Купчина от строшените двуетажни легла, старите матраци и грозните найлонови завеси от голямата спалня бе струпана в края на алеята за коли в очакване да бъде натоварена и извозена. Камионът за доставки бе заминал и когато Луси влезе в къщата, чу как на втория етаж влачат нещо тежко по пода. Едва ли можеше да се надява, че е трупът на Панда.

Тя прекоси кухнята, за да излезе навън, и забеляза, че старият хладилник е изчезнал. На негово място се кипреше последен модел от неръждаема стомана, с две врати. Заради оскъдната закуска Луси умираше от глад и отвори нетърпеливо вратите.

Установи, че всичките й продукти бяха изчезнали. Фъстъченото масло и желето, деликатесната шунка и идеално узрялото швейцарско сирене. Нямаше и помен от плодовото кисело мляко с черни череши, дресинга за салатата и буркана с маринованите краставички. Нищо от това, което възнамеряваше да хапне на обяд. Дори мармаладът на Панда се бе изпарил.

Същият ужас цареше и във фризера. Вместо баничките с месо и замразените гофрети, които бяха лакомството за уикенда, пред потресения й поглед лъснаха редици от пакетирани диетични продукти. Тя отвори чекмеджетата за плодове и зеленчуци. Къде се бяха дянали морковите й? А боровинките? Ами китката маруля „Ромен“, която бе купила вчера? Замразените гофрети бяха едно, но защо бяха посегнали дори на салатата й?

Разтреперана от гняв, Луси хукна нагоре по стълбата.

12.

Типичната за гимнастическите салони миризма на гума ... я лъхна още преди Луси да стигне до вратата. Голямата спалня бе преобразена от миналата вечер. Блестящи нови уреди за тренировки бяха разположени върху чистите черни гумени постелки, голият под бе идеално изметен, а слънчевата светлина нахлуваше през отворените прозорци. Панда се мъчеше да оправи мрежата върху единия от прозорците. Така се бе извил, че тениската се бе надигнала, оголвайки мускулестия му, твърд като камък корем. Доколкото виждаше, върху тениската нямаше цинични надписи. Бодна я смътно разочарование, което тя приписа на Вайпър.

Темпъл пуфтеше на кростренажора орбитрек, потта се стичаше по слепоочията й, мокри тъмни къдрици бяха прилепнали към врата й. Луси се бе озовала насред истински тренировъчен кошмар.

- Изглежда, храната ми е изчезнала от хладилника.

Темпъл повдигна рамо и изтри чело с ръкава си.

- Панда, погрижи се за това.

- С удоволствие. — Той бе заковал мрежата и последва Луси толкова бързо, че тя веднага го заподозря, че си търси извинение, за да избяга. Преди да успее да отвори уста и да се нахвърли отгоре му с една несвойствена за Луси тирада, той я хвана за лакътя и я повлече надолу по коридора. - Ще поговорим на долния етаж. Гръмките гласове разстройват Темпъл. Освен ако не излизат от устата й.

- Чух те! - извика Темпъл отвътре.

- Зная! - изкрещя в отговор Панда.

Луси се отправи към стълбата.

Навярно бе само игра на въображението му, но Панда можеше да се закълне, че видя прахови бомби да експлодират изпод подметките на смешните войнишки боти на Луси, докато тропаше надолу по стъпалата, покрити с протрит бежов килим. Килим, от който той подозираше, че тя иска час по-скоро да се отърве. А това той, дявол да го вземе, нямаше никакво намерение да прави.

Тя стигна до най-долното стъпало. Преди там стоеше боядисан в тъмнолилаво сандък, но бе изчезнал ведно със закачалката от еленови рога и онази черна етажерка, която се мъдреше на верандата и служеше за поставка на разни треволяци, които той не бе купил и не желаеше да купува.

Защо, по дяволите, тя не бе заминала, както се полагаше? Защото се бе залепила за това място. Това беше характерно за хората, отраснали в богати семейства. Усещането, че им е позволено всичко, ги караше да вярват, че могат да имат каквото пожелаят, дори то да не им принадлежи. Като например тази къща. Но колкото и да му се искаше да обвини Луси, че е разглезена богаташка, Панда знаеше, че това не е вярно. Тя бе по-рядъчна до дъното на душата си, макар че в момента приличаше на разбесняла се фурия.

Докато крачеше с маршова стъпка към кухнята, Луси въртеше малкото си дупе, обвито с чифт чудновати черни шорти, които според него не бяха достатьчно широки. Той искаше да я вижда в размъкнати дрехи, каквито Темпъл носеше. Дрехи, които прикриваха всичко, за което не желаеше да мисли. Вместо това тя беше намъкнала тези черни шорти и грозен сив потник с черни кожени връзки на раменете.