- Уверена съм, че е добре за имиджа ти за пред местните да се преструваш, че се грижиш за бедните сирачета.

Негодникът дори не се смути.

- Знаех си, че няма да ми постелеш червен килим за добре дошъл, но мисля, че бихме могли някак си да се разберем.

- Сгрешил си.

Майк огледа буренясалия двор и малката пчеларница с лющеща се бяла боя и хлътнал тенекиен покрив. Поривът на вятъра разлюля листата, но не и скъпата му прическа.

- Няма да получиш много за това място, ако се опиташ да го продадеш. Няма изглед към езерото, нито достъп до плажа, а и къщата се нуждае от ремонт.

Той не й казваше нищо, което тя не знаеше. Без късмет в любовта и в недвижимите имоти - това бе съдбата й. Банката бе запорирала къщата за пет милиона долара, която двамата със Скот бяха купили в Блумфийлд Хилс. Последно бе чула, че са я обявили за един милион и триста хиляди, но все още нямало купувач.

Майк се отправи към изоставената градина на Майра, където доматите се опитваха да се преборят с плевелите.

- Ако отведеш Тоби, ще му отнемеш единствената опора в живота.

- Нали не мислиш наистина, че ще остана тук? - Изрече го така, сякаш имаше десетина други възможности, макар че всъщност нямаше нито една.

С невинен вид той заби ножа още по-навътре.

- Чух че, не си получила голяма издръжка при развода.

Не бе получила нищо. Дори семейството й не й бе помогнало. Братята й имаха финансови затруднения, но дори и да нямаха, не можеше да ги моли за пари, не и след като бе останала глуха за предупрежденията им относно Скот. Колкото до наследството й... То се бе стопило само за година след смъртта на майка й.

- Ето, имаш къща - продължи той. - Майра държеше доста изкъсо Тоби и той няма много приятели, но корените му са тук, а в живота му и без това има достатъчно сътресения. Мисля, че Дейвид би искал ти да останеш.

Бри не можеше да понесе да го слуша как произнася името на Дейвид, дори и след толкова години.

- Никога повече не идвай тук - процеди тя, обърна се на пети и го остави да стърчи сам насред двора.

Тоби седеше зад малката сгъваема маса в кухнята и ядеше поредната купа със зърнена закуска. Кухнята, заедно с останалата част от къщата, бе ремонтирана във времената, когато бяха на мода шкафовете от светъл дъб и масивните дървени плотове. Върху двете открити полици бяха подредени гърнетата за мед и керамичните пчели, които Майра колекционираше. През прозореца над умивалника Бри видя Майк, който оглеждаше двора, сякаш оценяваше стойността на собствеността. Най-после си тръгна.

Дейвид й бе написал само едно писмо.

Винаги ще те обичам, Бри. Но това е краят. Не желая да заставам между теб и семейството ти...

Тя бе съкрушена. Единствената й утеха бяха телефонните разговори със Стар. Дъщерята на Майра беше най-добрата й приятелка, единственият човек, който разбираше колко силно тя обичаше Дейвид и че той беше за нея много повече от едно лятно увлечение.

Шест седмици след заминаването на Бри Стар забременя от Дейвид и той напусна университета, за да се ожени за нея. Бри никога повече не проговори на нито един от двамата.

Тоби вдигна купата и изсърба останалото мляко, после я остави на масата.

- Баба ми каза, че ти си богата. Хващам се на бас, че си я излъгала.

- Бях богата. - Бри погледна през прозореца. - Вече не съм.

- Защо?

- Защото позволих да ме издържа мъж, вместо да разчитам на себе си.

- Знаех си, че нямаш никакви пари. - Прозвуча като обвинение, поредното напомняне колко силно той я ненавижда. Не че тя умираше от любов по него. - Кога ще си ходиш? - попита я той.

Не за пръв път й задаваше този въпрос и Бри съжали, че не може да му отговори.

- Не знам.

Той бутна стола назад.

- Не можеш да продължаваш да висиш тук и нищо да не правиш.

Тоби беше прав и тя трябваше да му покаже, че има план. Някакъв план. Какъвто и да е.

- И не смятам. - Бри се извърна от прозореца. - Ще продавам меда на Майра.

Луси нямаше намерение да си бъбри дружески с Панда, докато похапват пица. Вместо това обу маратонките и излезе навън. Мразеше да бяга, но не по-малко мразеше да се чувства като плужек, а и имаше нужда да се отърве от емоциите на този нещастен ден.

Луси сви от шосето до Залива на гъските и излезе на главния път. Не след дълго мина покрай изоставена фермерска лавка. Зад нея зърна малка синьо-зелена къщурка. Чу, че някой бяга зад гърба й, и нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

- Семейството ми вече не ти плаща - процеди тя, когато Панда се изравни с нея.

- Навик.

- И без това не обичам да бягам, а с теб още по-малко.

- Жалко. Това шосе е твърде тясно. Отбий на банкета.

- Можеш да чуеш приближаваща кола от километър, а аз реших да потичам, защото искам да бъда сама.

- Преструвай се, че не съм тук. - Той забави темпо, за да изостане. - Ти наистина няма да се върнеш в Уайнет, нали?

- Чак сега ли го разбра?

- Бих се обзаложил на каквото и да е, че ще размислиш.

- Щеше да изгубиш.

- Винаги има първи път.

- Ти си такъв неудачник. - Тя пресече пътя и затича обратно към къщата.

Той не я последва.

Когато се върна, Луси подкара с колелото към плажа до южния заострен край на острова и седна на върха на една пясъчна дюна, за да се полюбува на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. Когато най-после се върна в къщата, завари Панда да седи на един от шестте разнородни стола, подредени около псевдовикторианската кухненска маса, която Луси бе започнала да ненавижда не само заради обелената зелена боя и грозните грамадни крака - единият от които бе подпрян с парче сгънат картон - но и защото тя символизираше всичко, което трябваше да се махне от този някога толкова красив дом.

Въпреки че пред него лежеше отворената кутия с пица, липсваха само няколко парчета. Когато Луси влезе, той вдигна глава. На жълтата светлина на абажура, висящ над масата, приличащ на лампа от „Тифани“, мургавата му кожа изглеждаше още по-тъмна. Тя се обърна към него, без да го нарича по име, като че ли бяха само далечни познати.

- Вече съм се настанила в спалнята ти и след като утре заминаваш, предпочитам да не се местя само за една вечер.

Той подпря лакът на облегалката на стола.

- Това е моята стая.

Също така беше и единствената спалня на първия етаж, което я правеше идеално убежище срещу попълзновенията му.

- С удоволствие ще ти приготвя някое от другите легла -рече тя.

- А ако не съм съгласен?

- Тогава ще се преместя, а ти ще спиш върху моите мръсни чаршафи.

Той сви презрително устни и я изгледа насмешливо.

- Ще си помисля.

Тя му отвърна с хладна официалност:

- Ще ти бъда благодарна, ако мислиш по-бързо. Денят беше дълъг и тежък и искам да си легна.

Подигравателната му усмивка се стопи и Панда сви рамене.

- Спи където искаш. Не ме интересува. Сам ще си приготвя леглото. - Стана и се запъти към вратата, но се спря. - И още нещо. Не пипай нищо по къщата. Всичко остава така, както е.

Тя щеше да се погрижи за това.

Но той явно нямаше да я остави на мира. Малко след като Луси угаси лампата в спалнята, на вратата се почука.

- Забравих си четката за зъби - каза Панда през затворената врата.

Тя стана от леглото, извади четката му за зъби от аптечката, отключи вратата на спалнята и я промуши през пролуката.

От гневно стиснатите му челюсти човек можеше да си помисли, че тя държи сгъваем нож.

- Заключила си вратата? - процеди той с глас, пропукващ като сух лед.

- Навик - отвърна тя смутено.

- Заключила си вратата?

Щеше да прозвучи детински, ако започне да му обяснява колко страшна й се струва къщата през нощта, затова Луси само сви рамене.

Веждите му се сключиха, ъгълчето на устата му се изви презрително.

- Бейби, ако исках да вляза в тази стая, никаква ключалка няма да ме спре. Но защо да си правя труда? Ти и без това не беше толкова добра.

Тя пое остро дъх и затръшна вратата в лицето му.

Панда искаше да удари нещо. Себе си. Колко пъти щеше да се издънва с нея? Но тя толкова го дразнеше.

Кучката си го заслужаваше. Ако не ме беше вбесила, нямаше да я ударя.

Беше чувал точно същите думи при стотиците обаждания за домашно насилие, когато някакъв негодник се опитваше да се оправдае, задето е пребил жена. Фактът, че той бе използвал думи вместо юмруци, не го правеше по-добър.

Прокара пръсти през косата си. Бъди най-добрият в това, което умееш. Но всичко свързано с Луси Джорик беше редуване на една след друга все по-големи издънки, още от самото начало. Веднага след като я качи на мотора в онази уличка, трябваше да я откара обратно при семейството й. Всички онези игрички, докато се опитваше да я изплаши, нищо не бяха постигнали, освен че го накараха да се почувства като пълен кретен. Правеше грешка след грешка, което доведе до най-ог-ромната издънка. Онази последна нощ.

И без това му бе трудно да се сдържа, когато бяха край езерото Кадо, но в онази последна нощ в мотела изгуби контрол. Беше прекарал твърде много часове с Луси, притисната към гърба му, твърде много дни бе виждал как в онези кафяви очи със зелени точици изригват тревожни сигнали, когато тя се чувстваше уязвима.

Панда вдигна юмрук, за да почука отново, сетне отпусна безволно ръка. Какъв смисъл имаше да се извинява? Последното, което искаше тя в момента, е да го види.

Той се отправи надолу по спарения стар коридор и се заизкачва по стълбата на тази призрачна къща, която не можа да се удържи да не купи. В живота му и без това цареше предостатъчно голям емоционален хаос, с който трябваше да се справи. Не му трябваха още проблеми, най-малко с дъщерята на шибания президент на Съединените щати.