- Не искам повече да ме шпионираш. Ако отново се случи, ще говоря с баба ти.

Тоби смръщи чело.

- В момента баба не е у дома, така че не можеш да говориш с нея.

Дори такъв дразнещ многознайко не можеше да обезкуражи сияещото дружелюбие на Големия Майк.

- Знаеш ли какво мисля аз, Тоби? Мисля, че трябва да се извиниш на госпожица Вайпър.

Луси не вярваше много на изтръгнатите насила извинения, но Големия Майк потупа Тоби по рамото.

- Няма ли какво да й кажеш? Или предпочиташ да почакаш, докато тя дойде у вас?

Момчето заби поглед в краката си.

- Извинявай - смънка.

Големия Майк кимна доволно, сякаш Тоби го изрече от все сърце.

- Така е по-добре. Сега ще заведа Тоби у тях. Той повече няма да създава неприятности, нали, Тоби?

Тоби пристъпи от крак на крак и поклати глава.

- Така си и мислех. - Големия Майк, който все още държеше пицата, протегна кутията към Панда. - Вие двамата не губете време и се насладете на това. Аз по-късно може да се върна и да поговорим за лодката.

- За лодката? - учуди се Панда.

- Шестметров катер „Полар Крафт“. Собственикът го е ползвал само едно лято и на практика го подарява. Госпожица Вайпър ми каза, че си търсиш лодка.

Панда я изгледа накриво.

- Госпожица Вайпър се е объркала.

Големия Майк очевидно умееше да поема стоически ударите и усмивката му стана още по-широка.

- Тя ми се стори съвсем уверена, но какво пък... Имаш визитката ми. Когато решиш, ми се обади. Сделката с катера е много изгодна. А сега двамата хапнете от вкусната пица. Хайде, Тоби. - Поведе момчето надолу по пътеката в противоположна посока от къщата.

Щом изчезнаха, Панда я измери с недоволен поглед.

- Казала си му, че искам да купя лодка?

- Може и да ти се прииска да купиш. Откъде да зная?

Той поклати глава и се извърна към къщата, но се спря и поднесе кутията към носа си.

- Защо тази пица мирише на парфюм?

- Големия Майк смята, че трябва да си маркира територията.

Тя ускори крачки и остави Панда да се прибере сам в къщата.

Още преди да го види, Бри чу Тоби да идва през гората. Наближаваше седем, а тя за пореден път бе забравила да му приготви вечеря. Когато това обикновено се случваше, тя влизаше вътре и го заварваше да седи край кухненската маса да яде зърнена закуска от една от многото кутии, които Майра бе купила по време на последното си отиване в магазина на Сам, преди болестта да я прикове към леглото и да не може повече да пътува до сушата.

Бри си каза, че трябва да стане от стъпалото и да направи нещо - каквото и да е - а не само да пуши. Втренчи се в кошерите на Майра и се замисли за онези отдавна отминали лета, когато двете със Стар тичаха като полудели от тази малка къща към голямата. Но нямаше много приятни спомени, от които да избира. Пропадналият й брак? Не. Празната й банкова сметка? Определено не. Колкото до самочувствието й... Как би могла да мисли за нещо, което не съществуваше?

Тази къща, заедно с пчеларницата на Майра, някога за нея беше като втори роден дом, но през последните три седмици тона място се бе превърнало в неин затвор. Само ако можеше ди побегне към някогашната лятна къща, да се свие отново на остъклената веранда с уокмена и да слуша „Бекстрийт Бойс“, докато наблюдава как братята й и техните приятели трополят нагоре-надолу по стълбата към кея. През онова лято Дейвид беше едно от онези красиви момчета, макар че през деня той работеше на рибарска лодка, докато останалите се забавляваха.

Бри се загледа в пчелите и тъкмо палеше цигара, когато Тоби излезе от гората. Някой беше с него. Тя засенчи очи с ръка и видя привлекателен мъж да крачи редом с момчето. Той беше едър, висок, с широки рамене и гърди. Един от онези добре изглеждащи мъже, които се отличаваха в тълпата. От мъжете, които...

Тя скочи от стъпалото.

- Здравей, Бри - рече мъжът. - Много време мина.

Тринайсет години тутакси се изпариха. Промяната във външността му нямаше значение. Тя го мразеше сега със същата ярост, като последния път, когато го видя.

- Тоби, прибери се в къщата - нареди строго. - Идвам след минута.

- Почакай. - Той разроши свойски косата на Тоби. - Помни какво ти казах, Тоби. Хората, които идват тук през лятото, по природа са параноици. Не бива да ходиш там.

- Нищо лошо не правех.

Мъжът вече не рошеше косата му, а потриваше главата му с кокалчетата на пръстите си.

- Рано или късно, той ще разбере за баба ти. И само за сведение... Не можеш да осребриш чека, който той е изпратил на нейно име. А сега влез вътре, докато аз говоря с Бри.

Бри стисна ръка в юмрук. Майк Муди, заедно с бившия й съпруг Скот, беше начело на списъка с лицата, които не желаеше никога повече да види. Тя знаеше, че Майк все още живее тук, след като лицето му я гледаше от поне пет-шест билборда покрай главното шосе на острова, но възнамеряваше на всяка цена да избегне срещата с него. А ето го сега тук.

Тоби се отправи с маршова крачка към къщичката. Майк пристъпи към нея с голямата си мазна усмивка и протегната ръка.

- Изглеждаш прекрасно, Бри. Красива както винаги.

Тя притисна ръце към бедрата си.

- Какво искаш?

Ръката му се отпусна, но фалшивата усмивка остана лепната на лицето му.

- Няма ли поне едно „здравей“?

- Няма.

Той беше вонящо дебело хлапе с хитри като на невестулка очи, пъпчива кожа и криви зъби, което всяко лято безуспешно се опитваше да се присламчи към детската им компания. Но единственият островитянин, когото допуснаха в редовете си, беше Стар. Майк беше прекалено шумен, прекалено неприятен. Всичко в него беше сбъркано - дрехите, дразнещият смях, тъпите шеги. Единственият, който се отнасяше добре към него, беше Дейвид.

- Жал ми е за хлапето - бе заявил Дейвид, когато веднъж един от братята й обиди Майк. - И двамата му родители са пияници. Той има много проблеми.

- Всички имаме проблеми - бе отрязала Стар. - Ти го защитаваш само защото и ти си донякъде отхвърлен.

Наистина ли Дейвид беше отхвърлен? Бри не мислеше така. От самото начало те бяха привлечени от Дейвид. Той беше чаровен, харизматичен, красив. Отраснал в бедно семейство в Гари, Индиана, той следваше с пълна стипендия в Мичиганския университет. Беше на двайсет, на същата възраст като най-големия й брат, но много по-умен и способен. Въпреки че не помнеше някой да го е казвал на глас, всички смятаха, че е много готино да дружат с чернокожо момче. Освен това всички вярваха, че Дейвид е предопределен за велики дела.

Майк посочи цигарата й.

- Това са гвоздеи в ковчега ти. Трябва да ги откажеш.

Той все още беше неприятен, но по различен начин. Кривите зъби, пъпките и излишните килограми отдавна бяха изчезнали, но все още се престараваше във всичко. Сплъстената мръсно руса коса от тийнейджърските му години бе оформена в модерна прическа, но прекалено зализана с гел. Евтиният му летен гардероб от грозни шорти и тениски, които вечно не му бяха по мярка, бе заменен с бял панталон и елегантна поло риза и колан с емблемата на „Прада“ - прекалено претенциозно облекло за ежедневието на острова, но най-противни от всичко бяха масивната златна гривна и колежанският пръстен.

Цигарата почти пареше пръстите й.

- За какво е всичко това?

- Тоби се е забъркал в някакви неприятности със съседите.

Тя потупа с палец филтъра на цигарата, но нищо не каза.

Той раздрънка монетите в джоба си.

- Изглежда, никой не е казал на новия собственик, че Майра е починала, и той мисли, че тя все още се грижи за къщата. Но се оказва, че Тоби го е правил, откакто тя се разболя. Научих го чак сега, иначе щях да сложа край на това.

Цигарата опари пръстите й. Тя я хвърли и стъпка фаса със сандала. Дванайсетгодишно момче се опитваше да върши работата на един възрастен. Трябваше да обърне повече внимание на честите му изчезвания. Поредното доказателство за нейната неспособност.

- Ще поговоря с него.

Тя се обърна, за да влезе в къщата.

- Бри, ние бяхме деца - заговори той зад гърба й. - Не ми казвай, че още ми се сърдиш.

Тя не се спря.

- Опитах се да се извиня - продължи Майк. - Не получи ли писмото ми?

Бри се бе научила да потиска гнева си. През последните десет години правеше точно това. Десет години се преструваше, че не знае, че Скот е сериен прелюбодеец. Десет години избягваше открития сблъсък, който щеше да сложи край на брака им. И ето докъде я бе довело това. До никъде.

Рязко се извъртя.

- Продължаваш ли да шпионираш хората, Майк? Все още ли си същият потаен плъх, като тогава?

- Бях влюбен в теб - рече той, като че ли това оправдаваше всичко. - В по-голямо момиче.

По-голямо само с една година. Тя заби нокти в дланите си.

- И ти отиде при майка ми и й изтропа, че си ни видял двамата с Дейвид. Страхотен начин да спечелиш едно момиче.

- Мислех, че ако двамата се разделите, аз ще имам шанс.

- Никога, дори след милион години.

Той отново пъхна ръце в джобовете.

- Аз бях само на седемнайсет, Бри. Не мога да променя миналото. Това, което сторих, беше грозно и единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам.

Двамата с Дейвид не подозираха, че той ги следи през онази нощ, когато се скриха зад дюните, за да се любят. На следващия ден Майк отишъл при майка й и още същия следобед Бри бе изпратена на заточение при ужасната леля Ребека в Батъл Крийк. Бри никога повече не се върна на острова, допреди три седмици, когато й съобщиха, че Майра е починала и е посочила Бри за настойница на внука й.

Майк извади ръце от джобовете.

- Позволи ми да ти помогна с Тоби.

- Не се нуждая от помощта ти. Остави ни на мира.

Той потърка с палец златната си гривна.

- Загрижен съм за хлапето.