Разкъсвана между работата, семейството и подготовката на сватбата, тя беше твърде заета, за да се отдава на самоанализи. Сега, когато имаше достатъчно време за това, нахлулите мисли я разстроиха и Луси се насочи обратно към къщата. Гребе-ше срещу течението, затова трябваше да се напрегне повече, но това й харесваше. Добра се до спокойните води на залива и спря, за да почине. Тогава видя самотната фигура в края на пристана.

Не можеше да различи чертите на лицето му, но този силует щеше да познае навсякъде. Широки рамене и тесни бедра. Дълги крака, леко разкрачени, готови всеки миг да побягнат, развята от вятъра коса.

Сърцето й бясно заби. Опита се да спечели време, като направи една ненужна обиколка, за да разгледа бобровия бент, а после още една, за да проучи дървото, поклащащо се във водата. Гребеше бавно. Опитваше се да се овладее.

Той не биваше да я целува на летището в Мемфис. Никога не биваше да я гледа така. Ако не я бе целунал - ако не я бе погледнал с онези очи, бушуващи от емоции - тя щеше да се върне във Вашингтон, към работата си и той щеше да остане в спомените й като мъж, с когото бе прекарала една нощ.

Колкото повече приближаваше към пристана, толкова повече се гневеше, но не само на него, а и на себе си. Ами ако си помисли, че тя го преследва? Изобщо не беше вярно, макар че може би точно така изглеждаше.

Тя плъзна каяка към кея. Беше й трудно да закотвя лодката до скалистия бряг и когато времето беше хубаво, тя обикновено я завързваше за стълбата. Но сега не постъпи така. Вместо това завърза каяка хлабаво - прекалено хлабаво - за стълба в края на пристана. Най-после вдигна поглед към него.

Той се извисяваше в обичайната си униформа от дънки и тениска, този път с избледнялото лого на детройтската полиция. Луси огледа тези високи скули, мъжествения нос, тънките садистични устни и острите като лазер сини очи. Той я измери сърдито.

- Какво, по дяволите, е станало с косата ти? И какво правиш сама в езерото? Кой мислиш, ще те спаси, ако започнеш да потъваш?

- Твоите две седмици изтекоха - озъби му се Луси, - така че това не е твоя работа. Ще ти бъда благодарна, ако ми помогнеш да се кача на пристана. Схвана ми се кракът.

Той би трябвало да го предвиди. Но Панда познаваше само Луси, а не Вайпър. Приближи до края на кея като жертвено агне и протегна ръка към нея. Тя сграбчи китката му, стисна я здраво и с все сила внезапно го дръпна надолу.

Глупак. Той тутакси цопна във водата. Тя го последва, но не й пукаше. Искаше само да види на какво е способен.

Той изплува на повърхността, проклинайки и плюейки вода, с мокра провиснала коса. Липсваше му само къса закривена пиратска сабя между зъбите. Тя отметна капещите кичури от косите си и изкрещя:

- Мислех, че не можеш да плуваш!

- Научих се!- изкрещя той на свой ред.

Тя се отдалечи с плуване от каяка, спасителната жилетка се изду под мишниците й.

- Ти си голям тъпанар, знаеш ли? Лъжлив, алчен тъпанар.

- Давай, излей си душата. - Той заплува към стълбата с мощни дълги махове.

Тя плуваше след него, пляскайки във вода от ярост.

- И освен това си първокласен.... - Вайпър затърси подходящата дума. – Гадняр!

Панда я стрелна с поглед, после се изкачи по стълбата.

- Още нещо?

Луси се хвана за най-долното стъпало. Водата все още бе студена и зъбите и тракаха толкова силно, че я заболяха.

- Лъжец, измамник... - Тя млъкна, когато видя издутината. Точно там, където очакваше да я види. Изкатери се по стълбата след него.

- Надявам се, че този пистолет е водоустойчив. Не е? Много лошо.

Той седна на пристана и нави нагоре десния крачол на дънките, откривайки черния кожен кобур, прикрепен към глезена, който обясняваше защо Панда отказваше да носи шорти на езерото Кадо и да плува. Извади пистолета и отвори патронника.

- Пак ли си на работа? - Луси отметна мократа боядисана коса от очите си, но пръстът й се закачи в един дред. - Да не би родителите ми да са ти удължили договора?

- Ако не ти харесва това, което се случи, разправяй се със семейството си, а не с мен. Аз просто си върша работата. - Той изсипа куршумите в дланта си.

- Те отново са те наели. Затова си тук.

- Не. Тук съм, защото чух, че някой се е нанесъл в къщата ми. Някой да ти е споменавал, че нахлуването с взлом в частна собственост е престъпление? - Той духна в празния патронник.

Причерня й от гняв.

- А някой да ти е споменавал, че телохранителите трябва да се представят?

- Вече ти казах. Оправяй се със семейството си.

Тя погледна към темето му. Косата му вече бе започнала да се къдри. Онези непокорни къдрици. Гъсти и страховити. Що за мъж можеше да има такава коса? Пръстите й заопипваха непохватно кукичките на спасителната жилетка, беше толкова бясна на него - и на себе си - че едва успя да ги разкопчае. Беше изминала целия този път заради една целувка, която си бе въобразила, че означава нещо. И отчасти беше права. Това означаваше, че си е изгубила разсъдъка. Смъкна ядно жилетката.

- Това ще бъде защитата ти, нали? Ти просто си си вършил работата, нали?

- Повярвай ми. Не беше лесно. - Той спря да духа в патронника, за да огледа косата и татуировката с окървавените тръни върху ръката й. - Надявам се, че това не е за постоянно. Изглеждаш странно.

- Върви по дяволите. - „Майната ти“, би казала Вайпър, но Луси не можеше да произнесе тези думи. - Сигурна съм, че много ти е харесал малкият бонус, който получи накрая? Да преспиш с президентската дъщеря, несъмнено ти е дало основание да се хвалиш в съблекалнята на телохранителите.

Сега Панда изглеждаше почти толкова ядосан, колкото и тя.

- Това ли си мислиш?

Мисля, че изгубих и последните остатъци от достойнството си, когато дойдох тук.

- Мисля, че ти си професионалист и би трябвало да се държиш като такъв. А това означава да ми кажеш кой си. И което е по-важно, означава да държиш ръцете си далеч от мен.

Панда скочи от пристана.

- И дяволски добре се справях. През всичките дни, които прекарахме в онази скапана дупка на езерото Кадо. Двамата постоянно се сблъсквахме. Ти се разнасяше наоколо в онова парцалче от черен целофан, което наричаше бански костюм, и розово потниче, през който дори слепец можеше всичко да види. И тогава дяволски добре държах ръцете си далеч от теб.

Тя бе успяла да пробие бронята му, което бе малко утешение за наранената й гордост.

-Ти знаеше всичко за мен, Панда... или каквото там е истинското ти име. Имал си досие с цялата информация за мен, но не разкри нито един истински факт за себе си. Ти ме измами и ме направи на глупачка.

- Не съм те направил на глупачка. Това, което се случи през онази нощ, нямаше нищо общо с работата. Ние бяхме двама души, които се желаеха. Всичко е толкова просто.

Но за нея не беше толкова просто. Ако беше толкова просто, тя никога нямаше да дойде тук.

- Аз си свърших работата - рече той. - Повече не ти дължа никакви обяснения.

Тя трябваше да знае - трябваше да попита - и Вайпър изсумтя презрително, за да прикрие колко е важен този въпрос за нея.

- А твоята работа включваше ли онази жалка, изпълнена с вина целувка на летището?

- За какво говориш?

Смущението му пропука част от самоуважението и.

- Онази целувка бе пропита с вината ти - заяви тя. - Ти искаше един вид опрощение на греховете, защото отлично си осъзнавал каква си гадина.

Лицето му доби каменно изражение.

- Щом така мислиш, нямам намерение да те разубеждавам.

Луси искаше той да я разубеди, да каже нещо, което ще я накара да се почувства по-добре за всичко случило се, след като скочи на задната седалка на мотоциклета му. Но той не го направи и само щеше да предизвика съжалението му, ако продължи да говори.

Той не се опита да я задържи, когато тя тръгна от кея. Луси спря при външния душ. Както беше с дрехите, изми с шампоан езерната вода от главата си, после се уви с една плажна кърпа и влезе вътре. По кухненския под зад нея останаха мокри следи от стъпки. Тя заключи вратата на спалнята, смъкна мокрите дрехи и навлече черно потниче, зелената туту поличка с кожения колан и нахлузи войнишките боти. Отдели още няколко минути, за да очертае очите си с черен молив, а устните с кафяв и да си сложи халката на носа. После наблъска вещите си в раницата. Фериботът заминаваше след половин час. Крайно време беше да се завърне у дома.

Последен модел тъмносив сув с илинойски номера бе спрян на алеята. Трудно й бе да си го представи зад волана на кола. Луси се качи на планинския велосипед и се отправи към града.

Беше горещ слънчев следобед. Преди Четвърти юли летният сезон не беше в разгара си, но по булевард „Бийчкомбър“ туристи по шорти и джапанки вече пъстрееха сред тълпата от местни жители. Ухание на пържени картофки се разнасяше от „Догс енд Молтс“ - плажна закусвалня с проскърцваща мрежеста врата и напукани маси за пикник. Тя мина покрай кафенето „Петнистата жаба“, откъдето вчера си купи капучино. Редом до него в сянката пред входа на „Джери’с Трейдинг Пост“ дремеше куче. Младата жена се огледа и осъзна колко много й харесва това място и как не й се искаше да заминава. „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ изпълняваше и ролята на каса, където се продаваха билети за ферибота. Вътре миришеше на стара гума и силно кафе. Тя купи еднопосочен билет и остави велосипеда на стойката пред градското пристанище. Може би Панда щеше да го намери тук. А може би не. Не й пукаше.

Луси се нареди на опашката от туристи, които започваха да се качват на борда. Една майка изскочи от опашката, за да догони непослушното си дете. Колко пъти Луси си се бе представяла с детето на Тед? Сега се питаше дали изобщо някога ще има дете.

Съжаляваше, че не бе задала на Панда повече въпроси като например що за уважаван телохранител ще реши, че е добра идея да метне клиента на задната седалка на мотоциклета си и да се впусне в пътешествие из страната? Човекът зад нея пристъпи твърде близо и бутна раницата й. Луси се придвижи по-напред, но това се повтори. Тя се обърна и се озова срещу две студени очи.