Откакто господин Уензъл бе заминал, никой не бе проверявал пчелите и ако станеха прекалено много, щяха да започнат да се роят, а Тоби дори не искаше да мисли за това.

Всъщност той не искаше да мисли за много неща.

Госпожата кръстоса крака, всмукна дълбоко от цигарата и Задържа дима в дробовете си, сякаш не знаеше колко е вредно на нея. Тя имаше дълга червена коса и беше висока и наистина много кльощава, с щръкнали остри кости, които сякаш щяха да ме убодат, ако се приближиш до нея. Не го попита къде е бил.Навярно дори не бе забелязала, че го е нямало. Той приличаше па баба си. Мразеше, когато наоколо се мотаеха непознати. А сега и онази нова госпожа се бе появила в къщата на Ремингтън. Тя му каза, че името й е Вайпър. Тоби се съмняваше, че юва е истинското й име, макар че кой знае...

През цялата сутрин бе шпионирал дома на Ремингтьн, в случай че Панда, собственикът й, също се появи. Тоби никога не се бе срещал с Панда, но беше сигурен, че той ще престане да изпраща пари, ако узнае, че Тоби се грижи за къщата още от януари, когато баба му се бе разболяла. Тоби се нуждаеше от парите, иначе планът му да живее тук сам щеше да се провали. Ча последен път Панда бе идвал в града преди два месеца, но не се бе обадил на баба му, за да се оплаче от нещо, затова той реши, че се справя добре с почистването.

Тя угаси цигарата в чинийката, която бе оставила на стъпалото.

- Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

- Не ми съ яде. - Баба му не му разрешаваше да казва „не ми съ“, но баба му вече не беше жива, а той искаше тази госпожа да разбере, че може сам да се грижи за себе си, да замине и да го остави на спокойствие.

Тя протегна крака и разтри коляното си. Дори за бяла жена кожата й беше прекалено бяла, а ръцете й бяха обсипани с лунички. Тоби не вярваше, че тя може да готви, защото, откакто беше дошла, само претопляше храната, която баба му бе оставила във фризера. Сякаш той не можеше сам да си ястопли.

Тя най-после го погледна, но като че ли не искаше да го види.

- И аз не по-малко от теб не желая да стоя тук. - Гласът й прозвуча, сякаш бе много уморена, но Тоби не разбираше от какво е толкова уморена, след като нищо не бе правила.

- Тогава защо не заминеш? - попита момчето.

- Защото баба ти е оставила тази къща на мен и ме е посочила за твоя настойница, а аз още не съм решила какво да правя.

- Нищо не е нужно да правиш. Аз мога сам да се грижа за себе си.

Тя взе пакета с цигарите и зарея поглед към пчеларницата. Все едно бе изгубила интерес.

Тоби мина покрай нея и закрачи решително по пътеката с каменни плочи, заобикаляща къщата. Защо тя не си заминава? Той можеше сам да ходи на училище, да си готви, да си пере дрехите и тям подобни глупости. Не го ли правеше, откакто баба му се разболя? Дори през онези няколко седмици след погребението, когато живя в дома на господин Уензъл, той се грижеше за всичко това. Баба му смяташе, че може сама да се справя, затова нямаше много приятели, с изключение на господин Уензъл и Големия Майк, който понякога я караше с колата до доктора. За всичко останало се грижеше Тоби.

Той се приближи към фасадата на къщата. Двамата с баба му я бяха боядисали преди три лета в синьо-зелено, със светлосив перваз. Баба му искаше да го боядиса в пурпурно, но той я бе разубедил. Сега съжаляваше, че не й бе позволил да избере цвета, който бе искала. Както съжаляваше, че и бе възразявал или че я бе упреквал, задето не му купи онази нова приставка за електронната игра, или за всичките си прегрешения.

Момчето се улови за най-голямото дърво в предния двор -клена, за който баба му казваше, че е по-стар от нея. Докато се катереше по дървото, одраска коляното си в кората, но продължи нагоре, за да бъде по-далеч от нея, от пчелите и от мислите за госпожата в къщата на Ремингтън. И по-близо до баба си и баща си на небето. Както и до майка си, но тя го бе изоставила, когато е бил още бебе, и Тоби не мислеше много за нея. Баба му казваше, че обичала дъщеря си, но тя била безполезна.

Баба му и майка му бяха бели, но Тоби беше черен като баща си и колкото да му липсваше баба му, в момента много повече му беше мъчно за баща му. Тоби беше на четири, когато баща му умря. Баща му беше промишлен алпинист - когото и да попиташ, ще ти каже, че това е най-опасната работа на света - и бе загинал, докато спасяваше свой колега, закъсал на една радиопредавателна кула за клетъчни телефони, близо до Травърс Бей. Това се бе случило през зимата, температурата беше под

Нулата и бушуваше снежна буря. Тоби беше готов да пожертва сичко, което имаше - дори ръката или крака си - само и само Ввща му още да е жив.

Луси откри в гаража скъп планински велосипед и модерен каяк под навеса за лодки, които бяха прекалено пони, за да бъдат захвърлени от семейство Ремингтън. След като установи, че пътуването до града не е толкова сложно, колкото и се бе сторило първата вечер, когато се изгуби из непознатите улички, тя реши да използва велосипеда, за да напазарува, а покупките прибра в раницата. На Черити Айланд бяха свикнали с нея какви туристи и никой не обърна внимание на оранжевите й дредове, халката на носа и войнишките боти.

След няколко дни Луси се качи на ферибота и отиде на сушата, за да се отърве от колата под наем. Докато беше там, се обзаведе с още допълнения за новия си гардероб и си направи няколко страхотни временни татуировки.

В края на първата й седмица в къщата тя бе изчистила основно всяко ъгълче на кухнята. Всеки път щом влезеше вътре, се изпълваше с все по-голяма ненавист към масата. Не само че беше огромна, твърде голяма за нишата, но и беше боядисана в отвратително ментовозелено, което би трябвало да е в тон със стените, но никак не им подхождаше. Дори изпече няколко хляба.

Ако не се смяташе това, че няколко пъти зърна дванайсетгодишното момче да я шпионира иззад дърветата, никой не наруши усамотението й. Сега бе идеалното време да се заеме с писателския проект за книгата на баща й. Тъй като до септември не планираше да се връща към работата си на лобист, първоначално възнамеряваше да започне да работи над проекта, след като се завърне от медения месец. Мат й бе казал, че му е дошло до гуша други хора да пишат за живота на Нийли. Но смяташе, че бъдещите поколения заслужават да узнаят истинската история на първата жена президент на нацията.

Баща й беше опитен журналист и първоначално смяташе сам да напише книгата, но след като поработи няколко месеца върху нея, реши, че една гледна точка не е достатъчна. Искаше да представи историята от различни ъгли, всеки от които да отразява различен аспект от живота на Нийли, затова помоли бащата на Нийли да напише един раздел, а друг възложи на Тери Акерман, дългогодишния помощник на Нийли. Но най-вече се интересуваше от гледната точка на Луси. Тя беше свидетел от първа ръка на събитията по време на първата кампания на Нийли за Сената, а след това и за Белия дом и можеше да разкаже каква майка е била Нийли. Луси с радост се съгласи, но досега не бе написала нито ред. И въпреки че срокът беше чак през септември, сега бе най-подходящият момент да започне.

В кабинета намери лаптоп - без никаква лична информация - и след закуската го отнесе на верандата. Настани се на един от шезлонгите, който бе покрила с плажна кърпа, и огледа татуировката с тръни и капки кръв около единия й бицепс. Беше изключително безвкусна, но на Луси й харесваше или може би просто й харесваше да излага на показ нещо подобно, дори и само временно. На опаковката пишеше, че ще избледнее след две седмици, но тя се запаси с още няколко такива, както и с татуировки с други дизайни, които може би щеше да използва, а може би - не.

Откъсна поглед от окървавените тръни и се замисли за това, което искаше да пише. Най-накрая постави пръсти на клавиатурата.

Когато майка ми беше президент...

Една катеричка прошумоля зад мрежата и я разсея за миг. Луси тръсна глава и отново насочи внимание към лаптопа.

Когато майка ми беше президент, работният ù ден започваше на бягащата пътечка всяка сутрин преди шест...

Луси мразеше бягащите пътечки. Предпочиташе разходките на открито, дори да валеше дъжд или сняг.

Майка ми вярваше в ползата от физическите упражнения.

Както и Луси, което не означаваше, че й харесват. Номерът беше да си избереш спорт, който не ти е противен.

Физкултурната ù програма бе разработена от личен треньор, но обикновено мама и татко тренираха сами в гимнастическата зала.

Луси не обичаше и гимнастическите зали.

Обикновено започваха с упражнения за загрявка, после...

Младата жена се намръщи. Всеки би могъл да напише тези скучни изречения. Мат искаше нещо лично, а това не беше.

Тя изтри файла и затвори компютъра. Утрото беше прекалено красиво, за да го пилее с писане. Тя грабна бейзболната шапка и слезе по паянтовата стълба към кея за лодки. Спасителната жилетка в каяка беше твърде голяма за нея, но тя я пристегна по-плътно и избута лодката във водата.

Докато каякът се плъзгаше по водата край скалистия бряг на Залива на гъските, Луси не спираше да се чуди как се бе озовала на остров в Големите езера. Беше дошла тук, за да разгадае тайните на мъжа, когото родителите й бяха наели да я пази, но в къщата нямаше нищо, което да й помогне в тази задача. Тогава защо все още беше тук?

Защото не искаше да си тръгне.

Когато навлезе в откритите води на езерото, се изви вятър и тя насочи носа на лодката към вълните. Отпусна за миг греблата и потърка татуировката с окървавените тръни. Вече не знаеше коя е. Жертва на объркано детство? Сираче, поело отговорността за малката си сестричка? Дете, станало част от най-известното американско семейство, символ и еталон на нацията? Тя беше отлична студентка, отдадена на работата си социална работничка и успешна лобистка. Беше събрала значителни средства за многобройни важни каузи и бе способствала за приемането на закони, които бяха променили живота на мнозина. Нямаше значение, че бе започнала да не харесва работата си. А неотдавна се прояви като истерична младоженка, зарязала мъжа, предопределен да бъде любовта на живота й.