Презрителната му нападка й донесе облекчение.

- Не съм наркоманка. Казвам се... Вайпър. - Думата сама излетя от устните й, отекна мелодично в главата й. Искаше отново да я произнесе. Вместо това провеси крака от ръба на леглото и погледна към вратата. - Защо нахълта в спалнята ми?

- Вратата не трябваше да е заключена. - Той се почеса по прасеца с върха на другата маратонка. - Моята баба се грижи за къщата. Тя видяла колата ти и ме изпрати да проверя кой е дошъл.

Луси се въздържа да отбележи, че въпросната „баба“ е доста нехайна икономка. Съдейки по това, което бе видяла, подовете бяха избърсани само в средата, а обирането на прах включваше само няколко маси.

- Почакай ме в кухнята, Тоби. Там ще поговорим. - Тя оправи усуканите си шорти и стана от леглото.

- Ще се обадя в полицията.

- Давай - предизвика го Луси. - Аз пък ще се обадя на Панда и ще му кажа, че десетгодишно хлапе е проникнало в спалнята му.

Златистокафявите очи се разшириха от възмущение.

- Не съм на десет! Аз съм на дванайсет!

- Извинявай за грешката.

Той й метна злобен поглед и излезе с ленива походка от стаята, преди тя да измисли как да го попита дали знае истинското име на Панда. Когато влезе в кухнята, момчето бе изчезнало.

Спалните на втория етаж бяха със скосени тавани, разнородни мебели и стари завеси. Голяма обща спалня заемаше почти целия етаж. Светлината, процеждаща се през прашните прозорци, осветяваше четири овехтели двуетажни легла, с тънки матраци на ивици, навити на рула в долния край. В пролуките между дъските на пода все още имаше пясък от отдавна отминали летни ваканции и Луси си представи мокрите бански, захвърлени на пода. Къщата като че ли още чакаше семейство Ремингтън да се завърне от Гранд Рапидс, Чикаго или някое друго място, където живееше. Какво го бе прихванало Панда, та да купи къща като тази? А какво бе прихванало нея, че да пожелае да остане тук?

Тя занесе в задния двор кафето, приготвено на модерната му кафе машина. Утрото бе слънчево, а небето - чисто. Бистрият въздух възкреси спомените за прекрасните утрини в Кемп Дейвид, за сестрите й, гонещи се край каменния бордюр на басейна в хотела „Аспен Лодж“, за родителите й, поемащи на излет в планината, само двамата. Тук, под сянката на стария дъб, се гушеше напукана маса за пикник, а металният прът бе застинал в очакване на играта с хвърляне на подкови. Пръстите й обхванаха чашата с кафе и Луси вдъхна свежия езерен въздух.

Къщата бе разположена върху стръмна скала, от която се спускаше дълга паянтова дървена стълба до стария навес за лодки и кея, които с годините бяха придобили избледнял синкавосив оттенък. Край скалистия и горист бряг не се виждаха други пристани, нито покриви на съседни къщи, надзъртащи изпод балдахина от зелени листа. Изглежда, къщата на Ремингтън бе единствената в Залива на гъските.

Водата в залива преливаше в богата палитра от цветове - тъмносиня в дълбокото и светлосива в по-плиткото, със светлокафяви ивици край брега и пясъчните наноси. Там, където заливът се сливаше с езерото Мичиган, утринното слънце бе обсипало вълнистата водна повърхност със сребристи проблясъци.

При вида на двете платноходки Луси си спомни виновно за дядо си, който обичаше да плава. Осъзнаваше, че повече не може да отлага. Остави чашата с кафе, протегна се към мобилния телефон и най-после набра номера му.

Още преди да чуе патрицианския глас на Джеймс Личфийлд, тя знаеше точно какво ще й каже бившият вицепрезидент на Съединените щати.

- Лусил, не одобрявам това, което правиш. Изобщо не го одобрявам.

- Каква изненада.

- Знаеш, че ненавиждам сарказма.

Тя подръпна оранжевия дред, висящ около едното й ухо.

- Ужасно ли беше?

- Не беше приятно, но изглежда, Мат успя да усмири пресата. - Тонът му стана още по-студен. - Предполагам, че ми се обаждаш, защото искаш по някакъв начин да ти помогна и да те подкрепя.

- Обзалагам се, че щеше да го направиш, ако те бях помолила. - В очите й запариха сълзи.

- Толкова много приличаш на майка си.

Той не го каза като комплимент, но тя все пак му благодари. И тогава, преди дядо й да продължи с гневните упреци, тя изтъкна това, което и двамата знаеха.

- Бягството помогна на Нийли да стане по-добра. Сигурна съм, че и на мен ще ми се отрази така.

- Не можеш да си сигурна за подобно нещо - сряза я той. -Ти просто не знаеш какво да правиш и не желаеш да отговаряш за последиците от постъпките си.

- И това също. - На него Луси потвърди това, което не бе посмяла да признае пред родители си. - Изоставих идеалния мъж и дори не зная защо.

- Сигурен съм, че имаш причини за това, жалко само, че не го направи, преди да ми се наложи да отлетя за Тексас. Знаеш колко мразя този щат.

- Само защото там се провали. Изборите бяха преди повече от трийсет години. Може би вече е крайно време да го преодолееш.

Той изсумтя недоволно, преди да продължи:

- И колко дълго смяташ да продължи тази твоя ваканция?

- Не зная. Може би седмица? А може и повече.

- И предполагам, че няма да ми кажеш къде се намираш?

- Ако ти кажа, може би ще се наложи да лъжеш. Не че не те бива в лъжите, но защо да поставяме един старец в неудобно положение?

- Ти си ужасно невъзпитано дете.

Луси се усмихна.

- Зная. И аз те обичам, дядко. - Той мразеше да го нарича „дядко“, но така му го връщаше за онова „Лусил“. - Отседнала съм в къщата на една приятелка на остров в Големите езера -додаде тя. - Но ти навярно вече го знаеш. - А ако но го знаеше, много скоро щеше да го научи, тъй като бе платила за наетата кола с кредитна карта, а любящите й родители със сигурност я следяха.

- И каква по-точно е целта на това обаждане?

- За да ти кажа, че... съжалявам, че те разочаровах. И да те помоля да бъдеш по-мил с мама. Всичко това е много тежко за нея.

- Не е нужно моята внучка да ми напомня как да се държа с дъщеря си.

- Не е съвсем вярно.

След това се отприщи строга лекция за уважението, почтеността и отговорностите на тези, на които е дадено толкова много. Вместо да го слуша, младата жена установи, че превърта в главата си разговора, който бе водила с майка си преди няколко месеца.

- Знаеш, че завиждам на отношенията ти с него - каза Нийли.

Луси погледна над резена кокосов пай с яйчен крем, който похапваха в любимия си ресторант в Джорджтаун.

- Той беше ужасен баща за теб.

- И едва ли най-добрият дядо на света. С изключение към теб.

Вярно беше. Сестрите и братът на Луси всячески се стараеха да го избягват, но двамата с Луси си паснаха от самото начало, въпреки че тя беше устата грубиянка, когато те се срещнаха за пръв път. И може би тъкмо заради това.

- Той ме обича - рече Луси. - Както и теб.

- Зная - кимна Нийли. - Но аз никога, никога няма да имам с него такива спокойни и благи отношения, каквито са твоите с него.

- Това наистина ли те дразни?

Тя си спомни усмивката на Нийли.

- Не. Тъкмо обратното. Старият проклетник се нуждае от теб също толкова много, колкото и ти от него.

Луси все още не бе сигурна какво точно бе имала предвид майка й.

Когато дядо и най-после приключи с нравоученията, тя му каза, че го обича, напомни му да се храни здравословно и го помоли да не мърмори толкова много на Трейси.

Той й заяви да си гледа работата.

След като затвори, тя изля остатъка от кафето в тревата и стана. Но тъкмо когато понечи да влезе в къщата, чу странен звук. Човешки звук. Шум, който се чува, когато някой се препъне и се опита да запази равновесие. Идваше откъм дърветата в северния край на поляната, откъдето започваше гората. Обърна се и зърна как сред дърветата се мярна яркожълта тениска, която тутакси изчезна сред боровете.

Тоби я шпионираше.

7.

Тоби хукна през гората, свърна наляво покрай голям дънер, профуча край гигантски камък, прескочи ствола на червения дъб, повален миналото лято от бурята. Най-накрая стигна до пътеката, водеща към малката къща. Макар и да беше по-дребен от повечето момчета на неговата възраст, той тичаше по-бързо от всички тях. Баба му казваше, че баща му също бил голям бегач.

Когато доближи до къщата, момчето затича по-бавно. Тя седеше на стъпалата на задната веранда, пушеше поредната цигара и се взираше в двора, както правеше, откакто бе дошла преди две седмици. Не че тя имаше какво да гледа. Дворът се спускаше стръмно към дерето и е изключение на доматите и чушките, които бе засадил господин Уензъл, градината на баба му бе обрасла с плевели. Две ябълкови и крушови дървета растяха зад пчеларницата - къщичката, където носеха питите и складираха бурканите с готов мед, но те не даваха толкова плод, като вишните в овощната градина на господин Уензъл.

Жената изпусна дълга струя дим, но дори не забеляза, че той се е върнал. Може би мислеше, че ако не го гледа, той ще изчезне. Но тя беше тази, която трябваше да изчезне. Тоби съжаляваше, че Ели и Итън Бейнър не бяха тук, за да отиде у тях. Те бяха най-добрите му приятели - по-точно единствените му приятели - но бяха заминали за лятото в Охайо, защото родителите им може би щяха да се разведат.

Тя изтръска пепелта от цигарата в розовите храсти на баба му.

- Ще вали - рече жената. - Пчелите се прибират.

Момчето погледна нервно към кошерите. Петнайсет кошера бяха разположени в дъното на двора, недалеч от границата с овощната градина на господин Уензъл. Баба му обичаше пчелите, но Тоби мразеше, когато го жилеха, затова гледаше да стои по-далеч от тях. Отначало, когато баба му се разболя, господин Уензъл наглеждаше кошерите, но после и той се разболя и отиде да живее в старчески дом на сушата. Сега синът му бе собственик на овощната градина, но той дори не живееше на острова, а само наемаше хора да се грижат за плодовите дръвчета.