- Той се появи преди няколко години и купи старата къща на Ремингтън в Залива на гъските - каза единият. - Сега не е на острова. Зная със сигурност, че не е пристигнал със самолет, а ако е бил на ферибота или е дошъл с чартърна лодка, някой от нас щеше да чуе за това.

Най-после малко и провървя. Може би щеше да намери отговори на въпросите си, без да се среща с него.

Старецът подпря лакът на бара.

- Той не е от приказливите. Малко е резервиран. Никога не съм чувал с какво си изкарва прехраната.

- Да, такъв си е той - отбеляза Вайпър. - Този Залив на гъските далеч ли е от тук?

- Островът е дълъг само шестнайсет километра - обади се приятелят му. - Тук нищо не е много далеч, макар че до някои места е по-трудно да стигнеш, отколкото до други.

Упътванията им включваха объркващи завои, както и подробности като хангар за лодки, изсъхнало дърво, голям камък, върху който някой, на име Спайк, бе нарисувал със спрей пацифистки знак. Петнайсет минути след като излезе от бара, Луси безнадеждно се изгуби. Известно време се лута с колата без посока и накрая успя да излезе до главната улица. Там спря до магазина за рибарски такъми, който тъкмо затваряше за през нощта. Собственикът и даде други указания, които още повече я объркаха.

Вече се стъмваше, когато зърна очукана пощенска кутия с едва различим надпис: „Семейство Ремингтън“. Отби от шосето по изровен път и паркира пред двойна гаражна врата.

Голямата крайбрежна къща първоначално е била в холандски колониален стил, но с течение на годините са били добавяни несиметрични пристройки - тук-там по някоя веранда, еркер и малко крило. Износената дървена обшивка беше с цвета на изсъхнал плавей, а от неравните извити керемиди на покрива стърчаха два комина. Луси не можеше да повярва, че тази къща принадлежи на Панда. Това бе дом за многолюдно семейство -място, където загорели от слънцето деца да се гонят по плажа, докато майките им клюкарстват, съпрузите им разпалват барбекюто на дървени въглища, бабите и дядовците подремват под сянката на верандата, а кучетата се излежават лениво на слънце. На Панда повече би му подхождала порутена рибарска хижа, а не просторна къща като тази. Но адресът съвпадаше, а местните хора съвсем ясно й казаха фамилията Ремингтън.

Обикновената входна врата се намираше вдясно от гаража, в който можеха да се поберат две коли. На предната веранда се виждаше очукано глинено гърне с изсъхнала пръст, в която бе забучено американско знаме, останало от отдавна забравен Четвърти юли. Вратата бе заключена. Луси пое по обраслата с бурени пътека, която заобикаляше къщата и водеше към водата, когато се натъкна на просторна остъклена веранда с издадена напред открита площадка и редица прозорци с изглед към уединения залив, зад който се ширеше езерото Мичиган.

Луси обиколи още веднъж къщата, търсейки начин да влезе, но навсякъде бе заключено. По пътя до тук бе видяла две странноприемници, няколко пансиона и малки мотели, предлагащи нощувка и закуска, където би могла да отседне. Но първо искаше да огледа къщата отвътре.

Тя промуши ръка през дупката в мрежестата врата и вдигна резето. Дъските проскърцаха под краката й, докато се промъкваше между шезлонгите с плесенясали ленени възглавници, които някога са били яркосини. Счупени вятърни камбанки, изправени от лъжици, висяха накриво в единия ъгъл, а в другия бе тикнат стар забравен вентилатор. Вратата към къщата бе заключена, но това не спря Вайпър. Тя разби едно от малките стъклени прозорчета е ръждясала градинска лопатка, бръкна нътре и завъртя ключалката.

Когато пристъпи в старомодната кухня, я лъхна на застояло като при всяко отдавна затворено помещение. Навремето някой много неуместно бе боядисал високите дървени шкафове в убито зелено. На вратичките им, както и на чекмеджетата, се бяха запазили оригиналните дръжки. В кухненската ниша бе натикана прекалено голяма и изключително грозна дървена маса, нескопосана имитация на викториански стил. Върху издраскания ламиниран кухненски плот бяха подредени стара микровълнова печка, нова кафе машина, блок за ножове и голяма стара глинена солница, от която стърчаха изкривени шпатули и обгорени пластмасови лъжици. До умивалника се мъдреше керамично прасе, облечено като френски сервитьор.

Неканената гостенка запали лампите и огледа долния етаж. Обиколи всекидневната, разходи се из остъклената веранда, надникна в задушния кабинет и накрая стигна до голямата спалня на първия етаж. Покривка на бели и тъмносини карета застилаше голямото двойно легло, от двете страни се виждаха нощни масички във формата на макари за кабели. Мебелировката се допълваше от скрин с три чекмеджета и две разнородни кресла. Върху стената в евтини рамки висяха две картини на Андрю Уайът8. В дрешника бяха окачени анорак, дънки, бейзболна шапка на „Детройт Лайънс“, а под тях бяха оставени маратонки. Съдейки по размерите, можеха да принадлежат на Панда, но това едва ли би могло да бъде достатъчно доказателство, че е нахлула в правилната къща.

Прилежащата баня беше облицована със старомодни фаянсови плочки в синьо-зелен цвят, а новата бяла завеса за душ не подсказваше нищо повече. Тя се поколеба, но после отвори аптечката. Четка за зъби, конци за зъби, „Адвил“ и бръснач „Атра“.

Върна се в кухнята и огледа старателно единствения предмет, който явно се отличаваше от останалите - супермодерна немска кафе машина, каквато можеше да си позволи високоплатен охранител, който обичаше хубавото кафе. Но чак това, което откри в хладилника, я убеди, че не е сгрешила мястото. Върху почти празния рафт Луси зърна бурканче с портокалов мармалад, точно от същата марка, който Панда мажеше върху нейните домашно опечени хлебчета.

- Истинските мъже ядат само желе от грозде - бе заявила тя, когато го видя да взема същото бурканче в бакалията близо до езерото Кадо. - Говоря сериозно, Панда. Ако купуваш портокалов мармалад, трябва да смениш пола върху личната си карта.

- Това обичам. Налага се да го приемеш.

В хладилника имаше още шест кутии кока-кола. Никаква бира. Докато пътуваше с колата и километрите се навъртаха, Луси не бе спряла да мисли за онази първа сутрин, когато се бе събудила в къщата край езерото и бе видяла празните бутилки от стека, който Панда бе купил предишната вечер. Кой телохранител ще пие по време на работа? Колкото и да напъваше паметта си, не можеше да си спомни да го е виждала наистина да пие, освен няколкото глътки, преди тя да влезе в гората, и как пресушава бутилката, когато излезе. Припомни си и за стека с шест бутилки, който бе донесъл първата нощ в онзи мотел. Но колко бира в действителност го бе видяла да изпива? Не повече от няколко глътки. Колкото до времето, прекарано край езерото Кадо... Той пиеше само кока-кола.

Тя погледна към стълбата, водеща към втория етаж, но нямаше желание да продължи с огледа. Вече напълно се бе стъмнило, а тепърва трябваше да намери място, където да пренощува. Но не искаше никъде да ходи. Искаше да спи тук, в тази голяма призрачна къща, изпълнена със спомените за отминали лета.

Луси се върна в голямата спалня на първия етаж. Грозни вертикални щори закриваха плъзгащите се врати, от които се излизаше на откритата веранда, а единствената заключалка беше отрязаната дръжка на метла, затъкната в релсата. След малко разузнаване, тя откри купчина от същите боксерки с ниска талия, които Панда бе купил по време на едно пазаруване, както и чифт черно-бели карирани шорти за плуване. Тя извади вещите си от колата, заключи вратата на спалнята, за да не влезе някое диво животно, и се устрои за през нощта.

Необясними проскърцвания смущаваха съня й, а на зазоряване сънува кошмар, че тича из къща с твърде много стаи, но без нито един изход. Сънят я събуди.

В стаята беше студено, ала тениската бе прилепнала към тялото й. Ранната утриина светлина проникваше през вертикалните щори. Луси се протегна, но изведнъж рязко се изправи в леглото, когато чу прещракването на ключалка.

Едно момче влезе през вратата, която тя бе заключила, преди да си легне.

- Махай се! - изшептя тя.

Момчето изглеждаше не по-малко стреснато от нея, но бързо се окопити. Големите му очи се присвиха и то доби войнствен вид, сякаш тя бе натрапникът.

Луси преглътна с усилие и седна на леглото. Ами ако беше сбъркала къщата?

Момчето носеше торбести, не особено чисти сиви спортни шорти, яркожълта тениска с щампована отпред електрическа китара и протрити маратонки без чорапи. Беше афроамериканче, а кожата му беше няколко нюанса по-светла от тази на брат й Андре. Дребно и мършаво - може би десет- или единайсетгодишно - детето имаше къса бухнала коса, възлести колене, дълги ръце и враждебно, агресивно изражение, сякаш предизвикваше целия свят. Може би този образ щеше да бъде по-убе-дителен, ако войнственият му вид не контрастираше с невероятно красивите златистокафяви очи, обрамчени с гъсти мигли.

- Ти не трябва да си тук - заяви момчето и вирна брадичка.

- Панда каза, че мога да остана - набързо скалъпи Луси лъжата.

- Той нищо не е казал на баба за това.

Значи, все пак не бе сбъркала къщата. Въпреки че разумът й заповядваше да дойде на себе си, не можеше да спре да трепери.

- Той не е споменал и за теб - каза Луси. - Кой си ти?

Но още докато задаваше въпроса, подозираше, че знае отговора. Това беше синът на Панда. А красивата бременна афроамериканска съпруга на Панда в момента беше в кухнята и подготвяше дома за ежегодната лятна ваканция, докато тъща му подреждаше в хладилника продуктите, които бяха купили по пътя. И всичко това означаваше, че Луси, два пъти носителка на наградата за отлично поведение в гимназията и председател на студентския съвет през последната година в колежа, беше съучастничка в прелюбодеяние.

- Аз съм Тоби - почти изплю той. - А ти коя си?

Трябваше да попита.

- Ти синът на Панда ли си?

- Да бе, точно. Ти изобщо не го познаваш, нали? Ти си някаква наркоманка от сушата и си нахлула тук, защото те е било страх да спиш на плажа.