6.

Луси спря да пренощува в хотел „Хамптън“ в Централен Илинойс. Регистрира се под фалшиво име и плати в брой с парите, които изтегли с кредитната карта, която беше в плика и която родителите й несъмнено можеха да проследят. Щом се озова в стаята, тя измъкна фалшивия корем изпод тениската и го хвърли отвратено в кошчето. После извади покупките, които бе напазарувала преди няколко часа.

Идеята й хрумна, когато спря да зареди и почине близо до границата е Кентъки. Там видя две момичета с готик вид да се качват в раздрънкан шевролет „Кавалер“. Черният им грим и откачените прически пробудиха неочаквано, но смътно познато

чувство на ревност, което тя си спомняше от гимназията, когато се разминаваше по коридорите с екстравагантно облечени момичета. Ами ако...

Мат и Нийли никога с нищо не бяха показали, че тя трябва да се придържа към по-високи стандарти от другите момичета на нейната възраст. Но дори преди напиването си на купона тя го знаеше и затова потисна желанието да си направи пиърсинг на носа, да носи готик дрехи и да се размотава с разпасани компании. Тогава това й се струваше правилно.

Но не и сега.

Тя проучи подробно инструкциите и се зае за работа.

Въпреки че си легна късно, на следващата сутрин Луси се събуди рано. Стомахът й се бе свил на топка от вълнение. Трябваше да обърне колата и да се прибере у дома. Или може би да се отправи на запад. Да потърси просветление в онези митични пътешествия по магистрала 66'. Психиката й все още бе твърде крехка, за да разгадава тайните на мрачния мистериозен охранител. И наистина ли вярваше, че ако узнае нещо повече за него, това ще й помогне да разбере по-добре себе си?

Не можеше да отговори на този въпрос, затова се измъкна от леглото, взе набързо душ и извади дрехите, които бе купила. Тясната, плътно прилепнала черна тениска без ръкави, украсена с окървавена червена роза, бе в крещящо противоречие с късата електриковозелена туту поличка5, пристегната в кръста с черен кожен колан и чифт катарами. Беше сменила маратонките с черни войнишки боти и бе лакирала ноктите си с няколко пласта черен лак.

Но най-голямата промяна бе претърпяла косата й. Беше я боядисала в катраненочерно. После, следвайки инструкциите върху шишенцето със специален восък, оформи половин дузина дредове6, които напръска с оранжев спрей. Очерта очите си с плътна черна очна линия и защипа халка на носа си. От огледалото я гледаше войнствено осемнайсетгодишно момиче. Момиче, което по нищо не приличаше на трийсет и една годишната професионална лобистка и булка беглец.

По-късно, докато прекосяваше фоайето на път за паркинга, Луси се преструваше, че не забелязва скритите погледи, които й хвърляха гости на хотела. Още докато излизаше на заден от паркинга, краката вече я сърбяха от твърдия тюл на туту полич-ката. Ботите й бяха неудобни, гримът й - прекалено тежък, но тя започваше да се отпуска.

Рокерката Вайпър.

Панда реши тази сутрин да потича по пътеката край езерото. Обикновено красотата на чикагските небостъргачи проясняваше мозъка му, но днес не му помогна.

Трите километра станаха четири. После пет. Избърса чело с ръкава на мократа от пот тениска. Беше се върнал там, където му беше мястото, но след тишината на езерото Кадо градът му се струваше прекалено шумен, прекалено забързан.

Двама кретени на ролкови кънки му препречиха пътя. Той свърна в тревата, за да ги заобиколи, после се върна на асфалтираната пътека.

Луси беше умна жена. Би трябвало да се досети. Ала не го бе сторила и вината не беше негова. Той бе направил това, което се искаше от него.

В живота си бе наранил достатъчно хора и мисълта, че бе причинил болка на още един - при това непростимо престъпвайки границата - бе непоносима.

Край него профуча велосипедист. Панда затича по-бързо, сякаш искаше да надбяга самия себе си.

Изневиделица експлозия разцепи въздуха. Той излетя от пътеката и се хвърли на земята. Чакълът одраска брадичката му и се заби в дланите. Сърцето му блъскаше в гърдите, ушите му бучаха.

Той бавно вдигна глава. Огледа се.

Нямаше никаква експлозия. Беше изгърмял ауспухът на стар раздрънкан градинарски пикап.

Мъж, разхождащ кучето си по пътеката, го изгледа смаяно. Един бегач забави ход. Пикапът изчезна, оставяйки след себе си облак от задушливи газове, който надвисна над крайбрежния път.

По дяволите. Това не му се бе случвало от години, но ето докъде го доведоха двете седмици с Луси Джорик. Пльоснат по корем на земята. С прахоляк в устата. Имаше какво да помни следващия път, когато се опита да забрави кой е и къде е бил.

Докато километрите се нижеха, Луси не спираше да поглежда в огледалото, дивейки се на тежкия грим, мъртвешки черната коса и оранжевите дредове. Настроението й започна да се подобрява. Но дали бе готова да продължава в същия дух? Дори Тед, който толкова добре се оправяше с всичко, нямаше да може да обясни случващото се. Нито пък тя, но й харесваше това усещане за нещо различно, сякаш си бе надянала нова кожа.

Не след дълго остави Илинойс зад гърба си и се насочи към Мичиган. Дали някога Тед ще й прости? А семейството й? Или някои неща са непростими?

Близо до град Кадилак тя отби от магистралата и пое по второстепенни пътища, водещи към Северозападен Мичиган. Привечер Луси беше на опашката заедно с пет-шест други коли, чакащи да се качат на последния за деня ферибот за Черити Ай-ланд - забутано място, което тя трудно откри на картата. Мускулите й бяха сковани, очите я сърбяха, а доброто й настроение започна да се изпарява. Това, което вършеше, беше истинско безумие, но ако не стигне до края, през остатъка на живота си щеше да се терзае с мисли за Панда и онази целувка. Да се пита защо се бе озовала в леглото е един почти непознат мъж, две седмици след като бе избягала от друг мъж, оказал се прекалено добър за нея. Решението да предприеме това пътуване не бе особено логично, но през последните дни Луси сякаш не беше на себе си, а и нищо по-добро не й хрумна.

Старият ферибот, черен с жълти ивици като високоскоростните магистрали, миришеше на плесен, въжета и изгорели газове. Около десетина пътници се качиха заедно с нея. Един от тях, колежанче с раница на гърба, се опита да я заговори, като полюбопитства в кое училище учи. Тя му каза, че са я изключили от една гимназия в Мемфис, и се отдалечи, трополейки по палубата с тежките войнишки боти.

До края на пътуването остана на носа на ферибота, наблюдавайки как очертанията на острова постепенно изплуват в припадащият здрач. Островът приличаше на полегнало куче – глава в единият край, пристанище – където би трябвало да е коремът му, и фар, стърчащ като къса,дебела опашка в другия край.Ако се вярваше на туристическата брошура, островът лежеше на двайсет и четири километра навътре в езерото Мичиган. Беше дълъг шестнайсет километра и широк три километра, постоянните жители бяха около триста, а през лятото броят им се увеличаваше до няколко хиляди. Според местната търговска палата Черити Айланд предлагаше на туристите уединени плажове, девствени гори, отлични условия за лов и риболов, както и ски походи през пресечени местности и пързаляне със снегоходи през зимата. Но Луси бе дошла само за да намери отговор на своите въпроси.

Фериботът се удари леко до кея. Луси се спусна на долната палуба, за да се качи на взетата под наем кола. Тя имаше приятели в цялата страна - по целия свят - при които можеше да отседне. А ето че се бе озовала тук, готвейки се да стъпи на остров от Големите езера само заради една прощална целувка и постоянен пропуск за ферибота. Извади от раницата ключа за запалването и си каза, че и без това няма какво друго да прави, което не беше съвсем вярно. Трябваше да уреди отношенията си с някои хора, да започне нов живот, но след като не знаеше как да направи нито едното, нито другото, сега беше тук.

Пристанището беше пълно с рибарски лодки по наем, скромни туристически корабчета, а близо до малък шлеп бе закотвен стар влекач. Луси подкара по рампата към чакълестия паркинг с табела „Градско пристанище“. На двупосочната главна улица - с амбициозното название булевард „Бийчкомбър“7 - се виждаха най-различни магазини, някои овехтели, други боядисани в ярки цветове, с кичозни витрини, за да привличат туристите - „Джерис Трейдинг Пост“, „Маккинли Маркет“, имаше няколко ресторанта, две сладкарници, банков клон и пожарна станция. Разположените от двете страни на улицата табели тип сандвич, рекламираха услугите на водачи за риболов, а „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ канеше посетителите да изследват най-близките места с останки от корабокрушения.

Сега Луси бе тук и нямаше представа къде да отиде. Спря на паркинга близо до бар, над който висеше табела „Бекасът“. Като влезе вътре, не бе трудно да различи местните от загорелите туристи, които имаха изцъклените изражения на хора, преживели твърде много за един ден. Докато последните се бяха скупчили край малките дървени маси, местните седяха край бара.

Тя се приближи до бармана, който я изгледа подозрително.

- Тук искаме лични карти.

Щеше да се засмее, ако не бе изгубила чувството си за хумор.

- Тогава какво ще кажете за един спрайт? Трябва да отседна при един познат, но изгубих адреса му - каза тя, когато мъжът й донесе питието. - Познавате ли човек, на име Панда?

Местните клиенти вдигнаха глави от чашите си.

- Може би - отвърна барманът. - А ти откъде го познаваш?

- Той... работил е за мой приятел.

- И какво е работил?

В този миг Луси установи, че Вайпър е скарана с добрите маниери.

- Познаваш ли го, или не?

Барманът сви рамене.

- Няколко пъти съм виждал го наоколо. - С тези думи я заряза и отиде да обслужи друг клиент.

За щастие, двама по-възрастни мъже, седнали в другия край на бара, явно бяха по-словоохотливи.