И знаейки това, му отдаде всичко.

В този миг той изгуби битката.

Гърбът му се изви, раменете му се повдигнаха, бедрата потръпнаха. Буря. Трус. Потоп.

-Искаш ли бира? - попита Панда, след като свършиха, без да я гледа, истински огромен неандерталец. Нe. Искам да спя. Сама. - Луси посочи към другото легло възможно най-грубо.

На него, изглежда, му беше все едно.

На следващата сутрин я събуди проскърцването на мотелската врата. Тя се насили да отвори очи. Панда стоеше на прага, с две чаши кафе, които навярно бе взел от рецепцията. Да бъде уличница, беше съвсем ново преживяване - не толкова забавно на следващата сутрин. Искаше й се да покрие главата си с чаршафа и да го помоли да си тръгне. Не докосна чаршафа и нацупи свадливо устни.

- Искам кафе от „Старбъкс“.

- Побързай и се облечи. - Той остави чашата върху скрина.

Ако се преструваше, че предишната нощ не се е случила, само щеше да се почувства по-зле.

- Предполага се, че сексът повдига настроението. А теб каква оса те е ухапала?

- Реалният живот - изрепчи се той, бодлив като еднодневната си набола брада. - Ще те чакам отвън.

Дотук с любезното бъбрене, но какво я бе грижа? Тя бе скъсала още едно звено - последното - от веригата, свързваща я с Тед. Той вече не беше последният мъж, с когото бе спала.

Когато тя излезе от мотелската стая, Панда стоеше нетърпеливо до мотоциклета, от едната му ръка висеше каската й, а в другата държеше чаша кафе. Заради бурята от предишната нощ въздухът беше наситен с влага, но Луси се съмняваше, че тъкмо това е причината той да прилича на бомба с часовников механизъм, която всеки миг ще се взриви. Да се опитва да призове цялата дързост и смелост на някогашното четиринайсетгодишно момиче - четиринайсетгодишна девственица - в този случай беше безсмислено, но що се отнася до Вайпър, нейното рокерско алтереро? Очите й се присвиха.

- Споко, пич.

Мили боже! Наистина ли каза това?

Той се намръщи и метна чашата в препълненото кошче за боклук.

- Минаха две седмици, Луси. Време е.

- Не и за мен, бейби. Аз току-що започвам.

Тя го сащиса не по-малко, отколкото себе си.

- Каквото и да си мислиш, че правиш - изгледа я той кръвнишки, - престани.

Тя грабна каската от ръцете му.

- Може би ти искаш да висиш цял ден тук и да дрънкаш, но аз искам да се повозя.

Докато закопчаваше каската, той промърмори нещо под нос, но тя не можа да чуе, и двамата потеглиха. Много скоро прекосиха границата на щата Арканзас и стигнаха до покрайнините и Мемфис. До вчера Панда избягваше магистралите, но не и днес. Той профуча покрай табелата „Грейсланд“, престрои се в другото платно и се вля в трафика на друга магистрала. Не след дълго отби по страничното шосе на изхода. Цялата радост от дрьзкото й поведение се изпари, когато видя крайпътния знак:

МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ „ МЕМФИС “

Луси стисна ребрата му и изкрещя:

- Къде отиваш?

Той не отговори.

Но тя знаеше. Предателството му беше толкова голямо, че не можа да го преглътне.

Панда спря пред зоната за заминаващи и паркира между два Суна.

- Край на пътешествието.

Изрече го така, сякаш нямаше значение, сякаш тя трябваше просто да скочи от седалката, да му стисне ръката и да изчезне.

Нo Луси не помръдна и той пое нещата в свои ръце. Улови ръката й и в следващата секунда и двамата стояха до мотоциклета.

- Време е да се прибираш у дома. - Той разкопча каишката. Смъкна каската й и я завърза за мотоциклета.

Дробовете й се свиха болезнено. Точно така се е чувствал Тед. Като ударен с чук по главата и измамен.

-Това аз трябва да реша - заяви тя.

Вместо отговор той смъкна раницата й и я остави на тротоара. Бръкна в една от кожените чанти, извади един плик и го тикна в ръцете й.

- Всичко, което ти е нужно, е вътре.

Тя го зяпна слисано.

- Минаха две седмици, Луси. Две седмици. Разбираш ли какво ти казвам? Чака ме друга работа.

Тя не можеше - не желаеше - да разбере какво й казва.

Той стоеше пред нея. Отчужден. Безразличен. Може би малко отегчен. Тя беше поредната жена. Поредното женско тяло. Поредната работа...

Бензин, трева или задник - никой не се вози на аванта.

И тогава нещо се промени. Между тъмните му вежди се появи малка бръчка. Клепачите му се отпуснаха, а когато отново вдигна очи, тя видя всичко, което мъжът, когото познаваше като Панда, толкова старателно се опитваше да прикрие. Видя интелект, който усърдно бе замаскирал. Видя болка и съмнение, а може би дори разкаяние. И долови дълбок, вътрешен глад, който нямаше нищо общо с тениските с циничните надписи и гадните обидни стикери.

Той леко поклати глава, сякаш искаше да се отърси от всички болезнени емоции. Ала, изглежда, не успя да го стори, защото вдигна ръце, обхвана лицето й в големите си шепи, които я докоснаха леко, като крила на пеперуда, а сините студени очи омекнаха и в тях се мярнаха нежност и безпокойство. Сведе глава и направи това, което тя не му позволи предишната нощ. Целуна я. Отначало предпазливо, после по-настойчиво, жадно впивайки устни в нейните, без да пуска лицето й, сгушено между дланите му.

Целуваше я страстно, сякаш не можеше да й се насити. А после рязко се отдръпна и се извърна, преди тя да успее да го спре. Метна се на мотоциклета и запали двигателя. Миг по-късно изчезна от света й, сред грохота на раздрънкания мотор „Ямаха Воин“, облепен със стикери, които вече не прилягаха на човека, когото тя си мислеше, че познава.

След като той замина, Луси дълго стоя на тротоара. Сърцето й се бе качило в гърлото, раницата лежеше в краката й. Минаваха автобуси. Спираха таксита. Най-после сведе поглед към плика, който й бе дал. Отвори го и извади съдържанието му.

Шофьорската й книжка. Кредитните й карти. Указания как да намери офиса на летищната служба за безопасност, където щяха да я чакат, за да я отведат във Вашингтон.

Пред очите й беше доказателството за прекрасната, задушаваща любов на родителите й. Тя знаеше, че ако поискат, те могат да я намерят. Сега разбираше защо не го бяха направили. Защото от самото начало знаеха къде е тя. Защото бяха наели телохранител.

Две седмици, Луси.

Трябваше да се досети, че щяха да постъпят така. През годините имаше няколко инцидента, когато хората бяха проявили прекалена агресия към нея... Две писма със заплахи... Веднъж я бяха съборили на земята - нищо сериозно, но достатъчно, за да се разтревожат родителите й. След като Тайните служби снеха личната й охрана, те, въпреки протестите й, наемаха частни охранители за големите събития, където смятаха, че твърде много е изложена на показ. Нима наистина си мислеше, че те ще позволят тя да присъства незащитена на толкова публична сватбена церемония? Родителите й от самото начало са плащали на Панда. Краткосрочният договор е бил продължен с две седмици, след като тя е избягала. Две седмици. Достатъчно дълго, за да стихне шумотевицата и да са спокойни, че тя ще е добре и в безопасност. Две седмици. И уреченият срок бе изтекъл.

Тя вдигна раницата, сложи бейзболната шапка и слънчевите очила и се запъти към терминала. Дай ù свободата, от която се нуждае - представи си как му заръчват. - Но се погрижи за безопасността ù.

Сега осъзнаваше това, което би трябвало да прозре от мига, в който той толкова навреме се бе появил на онази уличка. Панда никога не я остави сама. Нито веднъж не излезе сам с лодката. Придружаваше я, когато влизаха в магазините, а в ресторантите чакаше до вратата, когато излизаше от тоалетната. Колкото до онези мотели... Бе настоял да спят в една стая, защото я охраняваше. И когато се е опитвал да я изплаши, за да я накара да се прибере у дома, просто си е вършил работата. Имайки предвид колко скъпо струваха услугите на един личен телохранител, си-гурно здравата се е забавлявал, когато предложи да му плати хиляда долара.

Луси се спря до пейката зад вратите на терминала, обзета от горчиви мисли. Без никакво усилие, миналата нощ Панда бе получил голям бонус за работата си. Навярно сексът бе услуга, която той винаги оказваше на клиентите от женски пол - малко допълнително удоволствие, което да им напомня за него.

Ако много скоро не се появи в офиса на летищната охрана, ще тръгнат да я търсят. Може би вече са започнали. Ала при все това младата жена не можеше да помръдне. Споменът за онази целувка не спираше да се връща ведно с вихрушката от емоции, която бе съзряла в очите му. В момента искаше да изпитва само гняв, а не тази терзаеща неопределеност. Защо той изглеждаше толкова объркан? Толкова уязвим? Защо тя бе видяла нещо много по-дълбоко и сложно, отколкото обикновено плътско желание?

Може би беше просто игра на светлината.

Луси си припомни как обгърна лицето й, как я целуна. Нежността му...

Чиста самозаблуда. Тя не знаеше нищо за него.

Тогава защо имаше чувството, като че ли знае всичко?

Той трябваше да й каже истината. Независимо от ангажимента му с родителите й, трябваше да бъде откровен с нея. Ала това предполагаше откритост, на която той не беше способен.

Само че сега, докато стояха на тротоара, Панда й бе казал истината с очите си. Онази последна целувка й подсказа, че последните две седмици са означавали за него много повече от тлъст чек.

Тя грабна раницата и излезе през вратата на терминала, както бе избягала от сватбата си.

Половин час по-късно беше напуснала Мемфис в един нает „Нисан Сентра“. Служителят от компанията за коли под наем не разпозна името й, когато му подаде шофьорската книжка, но мъжът едва умееше да си служи с компютър и Луси знаеше, че едва ли отново може да разчита на подобен късмет.

Погледна към картата, която бе разгърнала на седалката. Най-отгоре лежеше телефонът, от който току-що бе изпратила есемес на родителите си: Още не съм готова да се върна у дома.