Той излезе от лодката.

- Ето какво предлагам. Ако довечера се обадиш на родителите си, ще можеш още малко да попътуваш с мен.

Луси се покатери на пристана.

- Още колко дълго?

- Докато не ми писне от теб - измърмори той, приключил със завързването на лодката.

- Така може би няма да стигна и до следващия град.

- Това е най-доброто, което мога да ти предложа. Помисли си.

Луси почти се зарадва, че той я принуждаваше да направи това, което тя трябваше да стори още от самото начало, затова кимна.

Вечерта тя се опита колкото можа по-дълго да отложи телефонния разговор, суетейки се с различни домакински занимания, докато той не изгуби търпение.

- Обади им се.

- По-късно - смънка тя. - Първо трябва да си събера багажа.

- Страхливка - подсмихна се той презрително.

- А теб какво те е грижа? Това не те засяга.

- Разбира се, че ме засяга. Майка ти беше президент на тази страна. Това е мой патриотичен дълг.

Луси грабна телефона. Докато набираше номера, съжали, че нито веднъж не бе успяла да се добере до телефона му, докато той не я гледаше. Въпреки че излезе на верандата, той я виждаше през прозореца.

Сърцето й се разтуптя, когато чу познатия дрезгав глас на Мат. С усилие преглътна напиращите сълзи.

- Татко...

- Луси! Добре ли си?

- Горе-долу. - Гласът й пресекна. - Съжалявам. Знаеш, че за нищо на света не бих причинила болка на теб и на мама.

- И двамата го знаем. Луси, ние те обичаме. Нищо не може да промени това.

Думите му забиха ножа на вината още по-навътре в раната й. Те й бяха дали всичко, без да очакват нищо в замяна, а ето как тя им се бе отплатила. Преглътна сълзите.

- Аз също ви обичам.

- Трябва да седнем и да обсъдим случилото се. Да разберем защо си се притеснявала да говориш открито с нас за това. Искам да си дойдеш у дома.

- Зная. Как... как са децата?

- Холи ще спи при приятелка, а Шарлот се учи да свири на китара. Андре има гадже, а Трейси ти е много сърдита. Колкото до дядо ти... Можеш да си представиш как е приел случилото се. Предлагам да пийнеш нещо по-силно, преди да му се обадиш. Но първо трябва да поговориш с майка си. Може да си на трийсет и една, но все още си част от това семейство.

Той не би могъл да каже нещо, което да я накара да изпита по-голямо омерзение към себе си.

- Луси? - Беше Нийли. Баща й й бе предал телефона.

- Съжалявам - заяви младата жена припряно. - Наистина.

- Не се тормози за нищо - тутакси отвърна майка й. - Не ме интересува, че си зряла жена. Ние искаме да се прибереш у дома.

- Аз... аз не мога. - Луси прехапа устни. - Бягството ми още не е завършило.

От всички хора Нийли най-малко можеше да оспори това и дори не се и опита.

- Кога мислиш, че ще завърши?

- Аз... още не зная.

-Дай ми да говоря с нея! - чу се в телефона писъкът на Трейси.

- Ние дори не сме подозирали, че си била толкова нещастна - промълви Нийли.

- Не бях. Не бива да мислиш така. Просто... Не мога да обясня.

- Щеше ми се поне да се опиташ.

- Дай ми телефона! - извика Трейси.

- Обещай, че ще се обаждаш - настоя майка й. - И обещай, че ще позвъниш на дядо си.

Преди Луси да обещае каквото и да било, Трейси грабна телефона.

- Защо не ми се обади? За всичко е виновна тази Мег. Нена-ииждам я. Изобщо не биваше да слушаш какво ти приказва. Тя ревнува, защото ти се омъжваш, а тя - не.

- Трейси, зная, че те разочаровах, но вината не е на Мег.

Малката й сестричка Бътън се бе превърнала в осемнайсетгодишен вулкан от страст.

- Как е възможно в една минута да обичаш някого, а в следващата да го разлюбиш?

- Не беше точно така.

- Ти си егоистка. И глупачка.

- Съжалявам, че те разстроих. - Трябваше да приключи с това, преди окончателно да е изгубила смелостта си. - Ще дадеш ли телефона на другите?

През следващите десет минути Луси узна, че Андре все още говори по телефона с Тед, че Холи ще се яви на прослушване за роля в една пиеса, а Шарлот е научила да свири на китара „Пияният моряк“. Всеки разговор беше по-болезнен от предишния. Чак след като затвори, Луси осъзна, че и тримата зададоха въпроса, който не се бяха решили да поставят родителите й.

Луси, къде си?

Панда излезе на верандата зад нея и взе телефона, преди тя да успее да провери списъка с обажданията му. Дали се бе свързал с папараците, или не? Той изчезна вътре и когато и тя най-после го последва, той гледаше бейзболен мач.

- Трябва да проведа още един разговор - обяви Луси.

Панда я изгледа изпитателно.

- Напоследък телефонът нещо прави номера. Кажи ми номера и аз ще го набера вместо теб.

- Мога да се справя.

- Апаратът е доста капризен.

Време беше да сложи край на тези игри.

- Искам да видя телефона ти.

- Зная.

- Ако няма какво да криеш, ще ми позволиш да погледна.

- Кой е казал, че няма какво да крия?

Той явно се забавляваше и това не й се нравеше.

- Ти знаеш всичко за мен, а аз не зная нищо повече за теб от това, което знаех преди единайсет дни. Дори не знам истинското ти име.

- Симпсън. Брад.

- Боиш се, че ще видя номера на „Нашънъл Енкуайър“ на бързо избиране?

- Няма.

- Тогава някой друг таблоид? Или контактуваш със сериозните издания?

- Наистина ли мислиш, че човек като мен ще си шушука с пресата?

- Може би. Аз съм твоят печеливш билет от лотарията.

Той сви рамене, изпъна крак и извади телефона от джоба си.

- Ето, забавлявай се.

Фактът, че й даваше телефона, я наведе на мисълта, че тя няма да намери никакви тайни, и се оказа права. Единственият номер, записан в паметта, беше този, на който тя току-що бе позвънила. Луси му върна апарата.

Докато влизаше в къщата, гласът му се разнесе зад гърба й, тих и леко хриплив.

- Виждам те като много неща, но печелившият билет от лотарията не е сред тях.

Луси не знаеше какво има предвид и предпочете да се престори, че не го е чула.

Панда заряза бейзболния мач, който не гледаше, и се върна на верандата. Крайно време беше да проведе сериозен разговор със себе си. Сякаш не го бе правил през последните две седмици.

Бъди най-добрият в това, което умееш. Това беше неговият девиз. Бъди най-добрият в това, което умееш, и стой далеч от това, в което не си. А кое беше начело в този списък? Емоционалните тъпотии.

Нo всеки мъж би откачил, ако толкова дълго остане насаме с нея. В тези шорти и тениски тя приличаше на дяволски секси петнайсетгодишна тийнейджърка, от което би трябвало да му призлее, но стомахът му не се преобръщаше, защото тя не беше на петнайсет.

Той се бе оказал пленник на възбудата, негодуванието и страха. Втренчи се в нощния мрак, опитвайки се да не се поддава на бушуващите в гърдите му чувства. И безславно се провали.

Лууси изучаваше отлепените тапети в спалнята си. Утре сутринта заминаваха, а Панда оставаше за нея същата глупачка, както и когато се качи на мотоциклета му. Дори не знаеше истинското му име. А още по-важно - не знаеше дали той ще продаде историята й на жълтата преса, или не.

Не бе вечеряла и отиде в кухнята, за да си приготви купа с овесени ядки. През прозореца видя Панда на верандата, отново загледан в езерото. Зачуди се за какво мисли.

Изсипа в купата малко от кутията с овесени ядки и я отнесе всекидневната. По телевизията с приглушен звук вървеше Американският президент“. Тъкмо се канеше да седне, когато видя нещо приличащо на визитна картичка, подаващо изпод възглавницата на дивана. Тя я измъкна.

ФЕРИБОТ,, ЧЕРИТИАЙЛАНД“

ПОСТОЯНЕН ПРОПУСК No 3583

Тук започва вашето истинско

мичиганско приключение

Дали бе изпаднала от портфейла на Панда, или предишният притежател го е изгубил? Имаше само един начин да разбере. Тя върна обратно картичката под възглавницата, оставяйки я точно, където я бе намерила.

На следващата сутрин я нямаше.

5.

Най-после Луси знаеше за Панда нещо, което той не искаше да разкрива. Това би трябвало да повдигне духа й, но младата жена не искаше да напуска езерото Кадо, затова в деня на тръгването се чувстваше потисната и тъжна. Тя го убеди да спрат в Тексаркана, където, въоръжена с фалшивия корем, демонстративно си купи предплатен телефон. Заяви му да го впише в списъка с разходите.

Веднага щом пресякоха границата на Арканзас, се наложи да спрат в един тунел, за да изчакат да спре проливният дъжд. Тя го попита къде отиват, без да очаква отговор. Но той я изненада.

- До вечерта трябва да сме в Мемфис - рече, без да уточнява повече подробности.

Мотоциклетът му имаше тексаски номера, той почиваше на границата на Луизиана, в момента бяха на път за Тенеси и като капак имаше постоянен пропуск за ферибота на остров някъде в Мичиган. Дали това бе обичайна практика на пътуващите строителни работници, или просто стил на живот на един странник? Жалко, че и тя не беше толкова загадъчна, но беше трудно да пазиш тайни, когато животът ти е бил на показ още от тийней-джьрските години.

За през нощта отседнаха в затънтен хотел в Арканзас, близо до границата с Тенеси. Луси огледа боядисаните стени от шлакбетонни блокчета и грозните червеникавокафяви покривки на леглата.

- Сигурна съм, че наблизо има хотел „Хайът“.

Той метна багажа си на по-близкото легло до вратата.

- Тук ми харесва. Има характер.

- Характери. Ще имаме късмет, ако онези наркодилъри, които се спотайват отвън, не нахлуят и не ни убият, докато спим.

- Именно заради това не може да си в отделна стая.

- Не може да съм в отделна стая, защото ти обичаш всичко да усложняваш.