Той се изпъна в офисния стол. Беше облякъл костюм, но не бе събрал сили да потърси вратовръзка, камо ли да закопчава копчета на риза, затова под сакото носеше само тишърт. Погледите на четиримата мъже на средна възраст, които го наблюдаваха от другата страна на конферентната маса, бяха изпълнени с неприязън.

Отпусна длан на масата с надеждата хладната повърхност да го стабилизира.

– Ще започваме ли? – предложи той и преглътна.

Един от мъжете извади папка, другите го последваха с още папки и книжа и не след дълго масата пред Александър се покри с Важни Документи. Срещу него бяха неговите банкери и юристи, с други думи – мъжете, които се грижеха за шведския дял от несметните му богатства. Те бяха работливи и отговорни граждани и ако се съди по физиономиите им, никак не бяха във възторг, че Александър ги привика в просторния офис на фондацията на „Смоландсгатан“ в центъра на Нормалм. Преди час им бе изпратил есемес, с който им бе наредил да се съберат тук, вместо той – според първоначалния план – да посети всекиго в неговия офис. В състоянието си Александър нямаше да има сили да се завлече до Йовре Йостермалм, какво остава за четири различни адреса. Да му се не види, та той едва се бе добрал дотук, при положение че фондацията беше на един хвърлей от хотела!

И сега те стояха около масата с такъв вид, все едно са глътнали всичко от лимон до муха. На него обаче не му дремеше дали им е създал неудобства. Ако нещо не им харесваше, винаги можеха да подадат оставка.

– Поправете ме, ако греша, но не получавате ли от мен заплащане, което може да се постави някъде между скандално и астрономическо? – попита той хладно.

В отговор получи сбърчени чела и свити устни.

– Моля? – обърна се Александър към събеседника си отляво. Не помнеше как се казва. – Предлагам поне за малко да намалим враждебността. Например да пуснем по някоя фалшива усмивка?

Мъжете се размърдаха нервно на столовете и той реши, че ще ги изрита всичките, ако не му се подчинят. Банкери – с лопата да ги ринеш.

Четиримата се спогледаха колебливо. Устните се разтег­лиха, лицата се стегнаха, зъбите се оголиха.

Александър въздъхна, в крайна сметка точно сега нямаше сили да се тревожи. Поклати глава:

– Хайде, да приключваме по-бързо.

На вратата се почука и в стаята влезе жена с поднос. Кафе, слава тебе, Господи! Тя наля от сребърна кана в малки чашки и поднесе чиния с онези малки сладкишчета с ментов шоколад в шарени опаковки, които Александър не можеше да понася. Наистина ли някой ги харесваше? Той придърпа чашата, докато мъжете вадеха химикалки и подреждаха купчини книжа в някакъв специфичен ред. Александър си пиеше кафето и гледаше мрачно тези документи, които явно трябваше да подпише. Първата купчина беше висока почти десет сантиметра.

– Трябва да ги подпишете – посочи книжата един от мъжете. – Боя се, че се налага – добави той, сякаш усетил, че Александър иска единствено да стане, да излезе и повече да не се връща.

Не знаеше защо толкова мрази всичко това. У дома, в Ню Йорк, нямаше никакъв проблем да си води бизнеса. Може би причината се криеше в това, че тези мъже с осъдителните си погледи му напомняха за баща му, който систематично го критикуваше и унижаваше през цялото му детство. Може би пък нещо в шведския финансов живот го дразнеше. След станалото миналото лято се беше принудил да се държи на разстояние от Швеция – и го стори, като скри глава в пясъка и загърби задълженията си. Сега обаче плащаше цената за решението си.

– Ами давай ги насам – промърмори.

Доби кисело изражение и се зае да подписва. Страница след страница.

– Подпишете тук, тук и тук – повтаряха му отново и отново.

Инвестиции. Плащания. Пълномощни.

Наближаваше обяд, а не бяха стигнали и средата. Александър се нуждаеше от нещо по-силно от кафе и от по-свеж въздух от този в конферентната зала.

– Ще починем десет минути – заяви накрая, бързо излезе от стаята, затвори очи и дълбоко си пое дъх.

Искаше му се да може да каже, че е приятно да се грижи за делата си, че кафето е помогнало срещу махмурлука, но… Чуха се възбудени гласове. Той вдигна поглед и видя висока червенокоса жена, застанала с гръб към него. Жестикулираше срещу жената на рецепцията.

– Не мога да ви дам номера му – чу той гласа на рецепционистката, когато се приближи.

Звучеше раздразнено, сякаш повтаряше нещо, което вече бе обяснила многократно.

– Не можете ли поне да ми кажете дали е в Стокхолм? Пратих му мейл, но не получих отговор. Ще идва ли в Швеция? Знаете ли как мога да се свържа с него? Все трябва да има някакъв начин да го намеря.

Очите на Александър се свиха, когато се сети. Беше чувал този глас и преди.

Рецепционистката го забеляза и го изгледа предупредително. Червенокосата обаче явно видя това, извърна се и той веднага я позна.

Изабел Сьоренсен.

Разбира се! Ъгълчетата на устата му трепнаха. „Това вече е доста по-весело от подписването на документи“, помисли си той и отиде при двете жени. Дори от разстояние Изабел беше точно толкова сладка, колкото я помнеше. Макар че сладка не беше най-точната дума. Изабел Сьоренсен беше красива. По същия начин, по който са красиви горските пожари и експлозиите, и бедствията. Александър ù се усмихна широко и след моментно колебание тя отвърна на усмивката му, учтиво, но несъмнено неискрено.

– Опитвах се да се свържа с теб – каза тя и му подаде ръка.

Ръкува се твърдо и веднага пак се отдръпна и го изгледа изпитателно. Той с усилие преодоля импулса да поглади наболата си брада. Искаше му се да се беше обръснал.

– Пратих ти мейл. Дойдох, за да помоля да ми дадат телефонния ти номер. Не може да те открие човек.

– И все пак ти успя.

Не беше чудно, че не е могла да се свърже с него. Всички имейли към фирмата отиваха право в директория, която той не беше отварял от… дори не помнеше откога. Сигурно вътре го чакаха стотици непрочетени съобщения.

– Всичко е наред – успокои той рецепционистката, след което пак се обърна към Изабел и вложи целия си чар: – Нямах представа, че толкова държиш да ме видиш. С какво мога да ти услужа?

Очите ù проблеснаха.

Вратата на конферентната зала се отвори.

– Александър?

По дяволите, беше забравил сърдитите си съветници!

– Ще продължим следобед – подвикна той презрително на мъжа, който го повика. – Зает съм.

Изпитваше искрено любопитство какво иска Изабел Сьоренсен от него. Не че се беше и сещал за нея през последната половин година, но я помнеше съвсем ясно. Ако някой го попиташе за мнението на Изабел за него, би отговорил: „Тя е една от малкото жени, които не се поддадоха на чара ми, необяснимо е“. Няколко пъти се бяха срещали по събития и Изабел винаги се държеше или презрително, или нелюбезно, или открито враждебно. Което, разбира се, я правеше напълно неустоима. Той погледна рецепционистката въпросително:

– В коя стая можем да седнем?

Обърна се към Изабел:

– Кафе?

– Не, благодаря.

Рецепционистката стана и зачатка по коридора с високите си токчета, а Александър направи път на Изабел да тръгне пред него. Така беше възпитан, беше се вкоренило до мозъка на костите му – не можеше да се държи неучтиво с жена, дори да искаше. Освен това така му се откриваше отлична възможност да огледа Изабел в гръб. Той плъзна поглед по шлифера, косата ù вързана на опашка, дългите крака. Забеляза, че по безформените ù панталони има петна, и едва след няколко секунди се сети, че са от верига на велосипед. Кога ли за последно се беше качвал на колело? И толкова ниски практични обувки. Облеклото ù беше сред възможно най-несексапилните, които бе виждал, и Александър се запита дали просто не си е въобразил колко е привлекателна. Изабел седна и не – определено не си беше въобразил. Не си спомняше кога – и дали изобщо – е виждал толкова красива жена. Би дал всичко на света да я види в прилепнала рокля. Е, или пък гола. Под всички тези слоеве груб практичен плат и безлични цветове долавяше безброй интересни извивки и вълнуващи тайни. И той седна. Денят, който беше започнал толкова скапано, изведнъж се беше подобрил значително.

Изабел кръстоса дългите си крака и той веднага си представи как изглеждат под панталоните. Сигурно силни, щом се движи само с велосипед. Тя го гледаше настойчиво. Боже, какво би могла да иска от него? Хрумна му идея. Да не би все пак да е спал с нея? Възможно ли е да е забравил? Затърси из паметта си и затова не усети кога е заговорила.

– Извинявай – прекъсна я. – Може ли да повториш?

Тя примигна. Лицето ù беше овладяно, но очите ù припламнаха, макар и само за миг – сякаш истинските ù чувства за миг са се показали на повърхността, но са били решително изтласкани. Тя започна отначало, този път бавно и ясно, все едно говори на дете.

– Имаш пълно право да постъпваш както намериш за добре. Парите са си твои, наясно съм. Но бих искала да те помоля за извинение. И се надявам, че все пак ще бъдеш в състояние да схванеш цялостната картина. Че действията ти влияят не само върху мен, но и върху хиляди хора. Хора от плът и кръв.

Александър се почеса по челото. Нищо не разбираше – като че ли Изабел му говореше на някакъв отдавна отмрял език.

Той отвори уста, но веднага я затвори, тъй като тя продължи:

– Няма да е преувеличение да наречем това катастрофа за засегнатите. Станалото между нас, както казах… бих искала да върна времето назад. Но това тук е много по-сериозно, особено за децата. Факт е, че въпросът е на живот и смърт.

Тя извади папки и започна да нарежда на масата страници с колони числа и снимки на недохранени деца и нещо като болнични легла.

– Изабел… – продума Александър и прочисти гърло, – извини ме, сутринта ми беше тежка и не разбирам за какво говориш.

Тя отпусна ръце на коленете си и дълго го гледа. Пое си дълбоко дъх. Бузите ù леко поруменяха. Появи се бръчка между веждите ù, които иначе бяха пленителни. Огненочервени на фона на бледото чело. Беше такава красавица, с която би могъл – направо го виждаше – да се появи ръка за ръка в някой от нюйоркските клубове. Или още по-хубаво: Изабел под него, в леглото му или върху килимчето пред камината. По дяволите, докато се беше отнесъл, тя пак беше заговорила. Застави се да се съсредоточи.