– Просто лека семейна свръхдоза. След всичко това ще ми трябва нещо по-силно от шампанско.

Погледът му се плъзна по тялото ù. Тя носеше съвсем проста рокля под престилката. Меки платнени обувки.

– Какво ще кажеш, като си свършиш работата, да се измъкнем оттук?

Тя се усмихна леко:

– Не, благодаря. Поласкана съм. Май. Но харесвам работата си, а би станало твърде сложно.

– Няма защо да го усложняваме – махна с ръка той.

Но възражението му беше изказано с половин уста. Не искаше да разваля отношенията си с Джина. Харесваше я, но по-скоро като малка сестра. Плюс това тя заслужаваше нещо повече от обезверен циник като него.

– Освен това довечера трябва да уча – добави тя.

– Аха. Извинявай, нямах представа, че учиш. Какво?

– Медицина. Втори семестър. – Тя го каза гордо, но и леко предизвикателно, сякаш очакваше той да постави решението ù под въпрос.

Очевидно тези дни навсякъде го преследваха лекарки.

– И какво, значи ще станеш докторка?

– Да, след време.

– За да помагаш на хората и тъй нататък? – ухили се той.

Джина присви очи и изведнъж му напомни за Изабел Сьоренсен. Същата почтеност.

– Трябва да вървя.

– Успех, Джина! – пожела той, този път съвсем искрено.

Тя се поколеба, прехапа устна.

– Просто смятам, че е задължение на всеки човек да помага с каквото може. Никога не е твърде късно за това.

Тя му обърна гръб.

Александър остана на терасата. Извади пакет цигари от вътрешния си джоб, запали една и издиша дима към ясното пролетно небе.

Да му се не види, какво изпитание беше този ден!

 

 

6

– Какво правиш тук? – Лейла се вгледа в Изабел над очилата с рогови рамки.

– Работих през уикенда – отговори Изабел. – Имам страшно много извънредни часове. Това ми е свободният ден.

Лейла скръсти ръце.

– Точно за това говоря. В такъв случай защо не си почиваш? Спи или чети като нормален човек. Иди на йога.

– Мразя йога. И мразя хора, които ходят на йога.

– Да, противни са – съгласи се Лейла. – Но какво правиш?

Изабел показа папката, която разлистваше.

– Стари спомени. Знаеш ли, че на практика аз израснах тук?

Дълго преди Лейла да дойде и да се заеме с оптимизиране и модернизиране, офисът на „Медпакс“ беше спокоен и мирен оазис за едно самотно момиче. От единайсетгодишна възраст до последните тийнейджърски години Изабел идваше тук след училище и си пишеше домашните. Старите дами, които обикновено решаваха кръстословици или говореха по телефона, я черпеха с чай и сладкиши, след което тя се прибираше у дома в празния апартамент и си приготвяше вечеря. Тук се бе чувствала по-близо до майка си, която по онова време денем изпълняваше задълженията си на главен лекар, а вечер беше готова да свърши всичката работа на света само и само да не общува със собственото си дете. Когато влезе в университета да учи медицина, Изабел се изнесе и реши да се справя сама с живота. Майка ù очакваше от нея да последва стъпките на дядо Анри и нейните собствени, да стане хирург и да работи за „Медпакс“. Вместо това Изабел се присъедини към Лекари без граници и специализира обща медицина. Погледнато като бунт, не беше кой знае колко впечатляващо, тя го съзнаваше. А и все още обичаше да идва тук. Да гледа снимките на дядо си по стените. Да се усмихва на наградите в рамки, които „Медпакс“ е печелила през осемдесетте и деветдесетте години, времето, когато светът на благотворителността процъфтяваше – нерегулирана дейност, за която всичко необходимо беше един харизматичен лидер с умение да си сътрудничи с другите.

– Доброто старо време, когато мама беше във вихъра си – каза Изабел. – Тя беше наистина впечатляваща някога. Днес е трудно да си представиш колко я биваше. Колко здраво се трудеше, колко умела беше в събирането на дарения. Преди да остарее и да вземе да се кара с всичко живо.

Лейла се облегна на рамката на вратата и се вгледа в нея със сериозно изражение.

– Затова ли си тук? Заради Бланш?

– Не знам. Винаги казвам на пациентите си да поставят собствените си нужди на първо място. На теория знам, че така е правилно.

Лейла сви рамене.

– Несъмнено съществуват безброй кариеристи, които са експерти в това да поставят себе си на първо място. Особено някои хора трябва да осъзнаят, че светът не се върти около тях и техните нужди. Но, разбира се, някои пък трябва да се научат да се грижат за себе си. Да не им пука за чуждите очаквания какво трябва да правят.

Изабел затвори папката. Облегна се на стола и въздъхна раздразнено.

– Слушам какво казваш и сама го проповядвам на всички. Но, Лейла, едно не разбирам. Ако е правилно да правиш каквото сам искаш, защо толкова често го чувстваш като нещо нередно?

– Защото има разлика между краткосрочните и дългосрочните последици. Струва ти се нередно да правиш онова, което е добро за теб самия. Измъчват те угризения, чувстваш се себичен. Само че е опасно да се подчиняваш на подобни емоции. Трябва да мислиш за дългосрочните последици.

Изабел се запита дали точно затова толкова обича да работи на терен. Понякога условията бяха почти нечовешки, но по някакъв странен начин беше по-просто, когато единственото важно бяха животът и смъртта.

– Вече се чувствам по-добре – каза тя. – В Либерия беше тежко, ебола е нещо страшно. Но дойдох на себе си, искам да го знаеш.

– Знам го, изглеждаш по-бодра. Но известно време се безпокоях.

– Благодаря!

Изабел беше доволна, че поговориха и се изясниха. На Лейла можеше да се разчита в това отношение.

– През уикенда говорих с Идрис – продължи тя.

Идрис беше местният лекар, който отговаряше за детската болница в Чад. Понякога се чуваха по скайп.

– Предполагам, че имаш всички необходими визи и ваксини?

– Да, така че всъщност перфектното решение на въпроса е да замина аз.

Изабел знаеше френски, имаше опит с този тип задачи и наистина разполагаше с всички печати и ваксинации. Щеше да остане там четири седмици, докато Лейла намери друг лекар, склонен да замине за по-дълъг период.

– Сега започва дъждовният сезон, нали?

– Да. Но не е толкова страшно. Само е малко по-кално.

– Чудя се само едно. Кога последно си минавала обучение за безопасност? – попита Лейла.

Изабел работеше като доброволка от шестнайсетгодишна към различни по-добре или по-зле организирани фондации. Преди да замине за Ирак да работи в бежански лагер при първата си задача от Лекари без граници, мина дълъг и изчерпателен подготвителен курс, включително и по безопасност. По-късно, веднага след като завърши медицина, замина за Хаити, за да помогне в хаоса след земетресението. А работата с епидемията от ебола изискваше съвсем ново ниво на предпазливост. С други думи, нямаше много неща, които да не знае за безопасността. Освен това тя не беше от онези лекари, които се държат като каубои. Знаеше, че еволюцията бързо се погрижва за непредпазливите медици на терен.

– Мина доста време, но вече аз самата водя такива курсове – напомни ù тя.

Изабел водеше семинари и уъркшопове за лекари, прибрали се от подобни места. Обсъждаха опита си с пациенти и опасни ситуации. Ако трябваше да бъде честна обаче, най-често говореха за трудностите в съвместната работа. Това беше нещо, което външните хора рядко разбираха – че най-тежкото при работата на терен невинаги бяха умиращите пациенти. Отчасти защото много пациенти оживяваха, отчасти защото имаше безброй истории с щастлив край, отчасти защото малцина бяха толкова надути и високомерни като лекарите на терен. Не, съвместната работа – това беше най-голямото предизвикателство. Тук особено важно беше да си търпелив и да умееш да се нагаждаш. Кавги между колеги избухваха непрекъснато и се изискваха гъвкавост и скромност, за да се справиш с тези ситуации. Просто нямаше как да поставяш изисквания и да се държиш като примадона. На когото не му изнасяше, си отиваше у дома. Изабел знаеше, че именно това е причината Бланш да престане да пътува още през осемдесетте години. Тя не умееше да си сътрудничи с никого, очакваше специално отношение и отказваше да се приспособява. Просто майка ù се представяше по-добре в телевизионните предавания и по благотворителните балове, отколкото на терен.

– Да водиш курсове не е същото, като да ги посещаваш – възрази Лейла. – Бях записала Свен, така че може да отидеш вместо него.

Изабел започна да протестира, но я прекъсна телефонно позвъняване.

– Въпросът не подлежи на обсъждане – заяви Лейла и отиде да се обади.

Когато тя се върна, Изабел беше потънала в описи и доклади от Чад. Дядо ù, който беше умрял там, бе оставил купища записки на академичния си френски. Идрис и лекарите преди него също изпращаха редовни доклади през годините. Представляваше пленително четиво, натрупано в продължение на три десетилетия, за лечението на малария, за епидемии от холера и вечната борба с недохранването. Тя не можеше да не се изпълни с гордост. В крайна сметка това беше нейното наследство.

– Познай кой се обади – започна Лейла още от прага.

– Папата? Кралят? Откъде да знам – измърмори Изабел разсеяно.

Беше се натъкнала на стара изрезка от вестник. Майка ù и дядо ù пред болницата. Прости сгради. Джип. Обширно пясъчно поле. В Чад нямаше зеленина, само червен пясък и горещина. Малко повече кал и вода през дъждовния сезон.

– Александър де ла Грип. Искал да те види.

Изабел примигна и вдигна очи от папката.

– Шегуваш ли се? Защо?

– Иска да му разкажеш малко повече за „Медпакс“ и да обясниш защо фирмата му трябва да даде пари точно на нас.

Изабел преглътна. Беше напълно сигурна, че е провалила всичко. Даже изпитваше известно облекчение, че няма нужда да го вижда отново.

– Не можеш ли ти да отидеш? – помоли се тя. – Като се има предвид как се държах последния път…