– Много искам това дете – каза той.

– Добре. – Гласът ù звучеше леко унесено, сякаш съзнанието ù едва догонваше

събитията. И той реши да се възползва от ситуацията.

– Има ли нещо друго? – попита.

– Моля? – попита замаяно тя. Беше объркана. Стискаше ръката му. Очите ù бяха

огромни.

– Има ли нещо друго, което да ни спира?

– Да ни спира?

– Което да ни пречи да бъдем двойка? – поясни той.

Тя го погледна с онзи поглед, който винаги се забиваше право в него и спираше

дъха му.

Наталия не каза нищо. Веждите ù се събраха.

– Наталия?

– Да?

– Обичаш ли ме?

Тя обърна очи към него.

– Да, обичам те – каза простичко тя.

И чак тогава Дейвид издиша въздуха, който бе задържал толкова дълго. Усети

как цялото му тяло се разтапя в усмивка, огромна усмивка, която буквално щеше

да разцепи лицето му на две и имаше много голяма вероятност никога да не си

отиде оттам.

Наталия го обичаше, слава богу. Той стисна ръката ù и реши, че никога нямаше

да пусне.

Тя подсмъркна леко.

– Сега мисля, че ще започна да плача. Преди почти не плачех, но сега не мога

да спра. Хормони, знаеш.

– Добре – отвърна той с леко треперещ глас.

– Да, добре – отвърна тя и гласът ù почти не трепна.

Дейвид вдигна ръката ù, целуна пръстите ù. Наталия сложи длан на бузата му и

той вдъхна аромата ù. Край тях нямаше никой, светът изчезна. Бяха само

двамата. Той се наведе напред и устните им се срещнаха. Това беше една нова

целувка. Една честна целувка. Целувка, която обещаваше бъдеще.

И всичко беше прекрасно.

65

Сряда, 10 септември

– Здравей, извинявай, че те накарах да чакаш, но вече сме на твое

разположение.

Наталия стана, нагласи чантата на рамото си и последва асистентката в ярко

боядисания офис. Никога не беше идвала тук, но разпозна помещението от

няколкото списания, където имаше публикувани снимки. Собственикът често

позираше за медиите.

Мег Сандберг имаше яркочервена коса, беше облечена в пурпурно сако и се

усмихваше топло. Подаде ръка за поздрав и каза:

– Радвам се, че успя да дойдеш днес. Обмисли ли?

Наталия кимна.

– И?

– Бях много поласкана от офертата, вярвам във възможностите си, но това,

което определи решението ми, е възможността да имам ментор като теб. Винаги

съм ти се възхищавала – усмихна се Наталия.

– Така се радвам. Трябва да знаеш, че ти беше първият ми избор за тази

позиция.

– Така разбрах и аз.

– Когато ми подшушнаха, че се интересуваш, вече исках само теб и никой друг.

– Да, знам, че получих предложението доста бързо.

– При мен е съвсем различно от работата при Джей О или при Густав.

– И това знам.

– В такъв случай – добре дошла на борда.

И ето, че беше решено. Наталия си намери нова работа.

Тя беше новият изпълнителен директор на отдел „Счетоводство“ на

„Нордбанк“ – една от двете най-големи банки в Швеция. Без да търси съвет от

никого, без да се колебае, без да се чувства поласкана или изплашена от

предизвикателствата, тя бе приела тази изключително престижна и много

задължаваща позиция. Защото, докато Мег стискаше ръката ù и се усмихваше с

яркочервените си устни, Наталия знаеше, че това беше едно съвсем ново и

различно ниво. Изключително важна стъпка нагоре, особено като се има

предвид, че все още беше много млада. Да не говорим, че щеше да бъде част от

управителния екип на банката, отговорна за почти една пета от приходите и

петнадесет хиляди души трябваше да се отчитат пред нея. А тя трябваше да се

отчита директно пред фантастичния си нов шеф Мег Сандберг. Като цяло, много

хора биха убили за такава позиция.

– Очаквам с нетърпение нашето вдъхновяващо сътрудничество – каза Мег.

– Аз също.

– Тогава ще се видим след две седмици. Какво ще правиш дотогава?

Наталия се усмихна.

– Ще се женя. – Погледна часовника си и добави: – След няколко часа всъщност.

По-късно Наталия излезе от душа, изсуши се, намаза се с лосион и сложи

новото си френско бельо. След това внимателно махна памучната материя, която

фризьорката беше завързала около косата ù, за да не се развали красивата

прическа. После извика Аса:

– Искаш ли да я видиш?

Аса се беше разположила във фотьойла и пиеше шампанско. Тя вече беше

готова и изглеждаше абсолютно умопомрачително в дългата до коленете рокля

на Ели Сааб. Ливанските неща ù отиваха много повече, отколкото осъзнаваше.

Бяха посветили последните часове да направят косата на Наталия, после грима и

се бяха върнали в апартамента, който Дейвид беше запазил специално за нея –

360-градусова гледка от „Гранд Хотел“ към цял Стокхолм, шампанско и джакузи.

Наталия внимателно извади сватбената си рокля от калъфа и я вдигна, така че

Аса да може да се наслади на това произведение на изкуството. Истински

шедьовър.

– Изумителна! – възкликна задъхано Аса. Без грам сарказъм.

– Като мечта – съгласи се Наталия.

Кройката бе чиста като безвремието. Хората от студиото бяха работили

неуморно цели четири седмици, за да я направят навреме.

– Всяка принцеса на света би копняла да облече тази рокля – каза Аса. – И да

обуе тези обувки. – Очите ù с неприкрит копнеж оглеждаха красивите обувки. –

Милостиви боже, те са точно мой размер, ако отрежа няколко пръста. Умирам от

завист – стенеше тя и се възхищаваше на шедьовъра с висок ток.

Наталия закачи роклята на закачалката. Аса си напълни още една чаша, а

Наталия започна да нанася малко гланц за устни.

Изведнъж и двете млъкнаха.

– Постъпвам правилно, нали? – Не беше планирала да казва нищо, но думите

сами излязоха.

– Моля? – подскочи Аса.

Наталия се погледна в огледалото. Сериозното ù отражение също я гледаше.

Дали постъпваше правилно? Всичко стана толкова бързо. Дейвид категорично

искаше да се оженят, преди да се роди бебето и като се има предвид… историята

на неговото семейство, тя напълно го разбираше. А и беше достатъчно суетна и

искаше да се ожени, преди да стане като огромен цепелин. Така че нещата щяха

да се развият по следния начин – сватбата щеше да бъде в „Гранд Хотел“ само с

много близки приятели и роднини, после вечеря и кратък меден месец. На другия

ден заминаваха за Ница и щяха да останат там десет дни. Десет дни на

Ривиерата. Може би беше стандартно и за някои доста тъпо, но Наталия винаги

бе мечтала да отиде там, а и септември беше много подходящо време. Но с

Дейвид се познаваха едва от два месеца. Ами ако правеше поредната огромна

грешка в живота си?

– Сега ли? Сега ли ще започнеш да изпитваш съмнения? – попита Аса и отпи от

шампанското си. – Какво стана с онова „Аса, никога не съм била по-сигурна“?

Защото само това повтаряш от няколко седмици. – Тя пак се облегна и бледите

цветове на роклята ù заблещукаха под есенното слънце. – Но се радвам, че

започваш да се страхуваш. Бракът е ужасно противна идея. Аз лично никога

няма да се омъжа.

– Не го казвай, не сега – помоли се Наталия с вдигната ръка. – Не сега. Ти си

против брака? Правя ли грешка, Аса? – Наталия се питаше дали и приятелката ù

изпитва същата нервност.

– Вероятно, но човек се учи от грешките си. Така са ми казвали.

– Не, не мога да се концентрирам. – Наталия се върна да се погледне в

огледалото. Оправи косата си, после бельото и свали роклята от закачалката. – И

ти никак не ми помагаш.

– Знам, но те обичам, Наталия. И наистина искам най-доброто за теб – каза Аса,

придържайки роклята, докато Наталия прекрачваше в нея. Беше къса, до

коленете, с изчистени линии, но все пак беше булчинска рокля.

– Но…

– Няма но. Това е най-доброто. Не може да стане по-добре от това. – Аса

започна да закопчава малките копченца на гърба ù. – Никога не съм виждала

двама души, които да се обичат и уважават така, както е при вас.

Аса се олюля и Наталия усети как роклята ù опасно се разпъва на тялото ù.

– Пияна ли си?

– Малко. Сега не мърдай.

Наталия застана неподвижно, докато Аса закопчаваше дребните копчета.

– Майка ми все още не е отговорила на нито едно от съобщенията ми. Няма да

дойде.

– Това е тъжно.

Да, тъжно беше и болеше.

– Да разбирам ли, че не знаеш нищо за биологичния си баща?

– Не, не знам.

Наталия знаеше, че трябва да се заеме и с този въпрос, но сега имаше толкова

много неща на главата, че едва успяваше да догони събитията.

– Имам нова работа – каза и се обърна към огледалото да сложи една малка

фиба в косата си и да закрепи един освободил се кичур. Аса си седна в стола, пак

си сипа и вдигна тост. С това темпо кумата ù можеше и да не успее да се добере

до олтара.

– Поздравления. Минимум двадесет мъже ще са бесни, че са дали позицията на