себе си. Нямаше смелостта да застане и да се бори за това, което иска. Това

беше слабостта ù, травмата на живота ù – страхът, че не заслужава да бъде

обичана такава, каквато е. Защо иначе майка ù би я оставила сама? И Йонас? Тя

просто не беше жена, за която си струваше някой да се бори. Тя беше жена,

която можеш лесно да напуснеш. Може би имаше нещо в нея, което държеше

хората настрани. Някакъв сериозен недостатък, който другите виждаха, а тя не?

Поклати глава и отказа да изпада в самосъжаление.

– Наталия, скъпа. – Аса сложи ръка върху нейната и златната ù верижка

проблесна на слънцето. – Трябва да му кажеш за бебето. Осъзнаваш го, нали?

– Май си права – въздъхна Наталия, но никак не беше убедена, че точно това

трябва да направи. – Но знаеш ли, Дейвид е като теб, той не иска деца. Ако някой

дойде при теб и ти каже, че ще бъдеш майка, дали ще си щастлива?

– Може би не точно щастлива – призна гузно Аса, но после помаха с ръка към

коремчето на Наталия. – Но това е съвсем различно.

Наталия поклати глава. Изобщо не беше различно, а тя нямаше никакво

желание за пореден път да бъде отхвърлена от Дейвид.

Аса вдигна бутилката от кофичката и видя, че е празна.

– О, какво, по дяволите! – И веднага извика сервитьора и му поръча още една. –

Утре не се налага да ходя на работа – добави сухо. – Офисът е пълна бъркотия.

Хората на „Хамар“ нахлуха като чума. Падат глави. Не мога да понеса тая драма,

затова си вземам малко отпуск. Мисля, че е редно да си подам оставката, но

харесвам Рима и обещах да остана, докато има нужда от мен.

Наталия кимна. Аса не можеше да остане адвокат на компанията, ако искаше

да бъде обвързана с човек от борда.

– С какво мислиш да се занимаваш?

– Мисля да подхвана нещо съвсем различно, но първо с Майкъл искаме да се

измъкнем за малко. Само двамата.

И после изпадна в дълъг монолог за прелестите и съвършенството на Майкъл и

Наталия си позволи да не слуша. Никога не беше виждала Аса така щастлива и

естествено, се вълнуваше за нея, но беше малко трудно. Почти през цялото

време Аса грееше като слънце и за Наталия светлината беше малко по-ярка от

необходимото.

Седеше, кимаше, усмихваше се и мислеше за нейните си неща, докато

щастливият глас на Аса и разговорите на хората край тях останаха само фон.

Може би, може би щеше 9а се справи с тази ситуация. Не искаше никой да я

съжалява. Точно обратното. Все пак животът ù бе дал повече, отколкото

останалите хора имаха.

Винаги бе мислила, че е постигнала всичко с упорит труд, но сега си даваше

сметка, че е било късмет. Да се роди в богато семейство, да има всичко – скъпо и

добро образование, сигурност и хубав живот. И тя беше благодарна. И разбира

се, нямаше право да иска повече от това, което вече имаше.

Нямаше нужда от родителите си, за да оцелее. Нямаше нужда и от мъж, за да

продължи напред. Щеше да се справи. И все някога щеше да спре да боли. Човек

свиква с всичко.

После вдигна поглед и той стоеше там.

Тъмната му коса беше все още влажна от душа. Очите му бяха сериозни,

устните свити, изтъркани джинси, бяла тениска, очила в ръката, часовник на

китката. Нищо повече.

Толкова безобразно красив.

Устата ù пресъхна, имаше чувството, че някой забива пирони в темето ù.

Гаденето, което досега задържа, благодарение на сянката и ледените кубчета, се

върна с бясна сила.

Дейвид.

Мамка му.

64

Дейвид стоеше напълно неподвижно. Не можеше да откъсне поглед от Наталия.

Тя седеше под чадъра на терасата на заведението и го гледаше с големите си

умни очи.

Може би беше съдба, че се видяха така случайно. Може би пък наистина беше

случайност.

Или може би подсъзнателно знаеше точно къде да я намери.

Беше обвита в светлина, която сякаш извираше от нея, облечена в черен ленен

гащеризон и блуза, която напълно откриваше ръцете ù, с черни сандали. И дълги,

дълги, дълги крака. Всичко, всеки един детайл в нея беше съвършен.

Съвършен, но имаше и още нещо.

Дейвид не проумяваше какво беше различното в нея. Начинът, по който седеше

може би. Или че беше облечена в черно? Доста драматичният цвят и ù отиваше –

така изглеждаше силна и дива.

Тръгна към нея и едва тогава забеляза Аса, защото както винаги Дейвид

ослепяваше за всички, когато Наталия е наоколо.

Аса го погледна кисело, вдигна ръка и мързеливо му помаха.

– Здравейте – каза той, когато се доближи до масата.

Наталия вдигна поглед. Златистите ù очи сериозно и мистериозно гледаха право

в него. Не се огъваше, не се смущаваше и изведнъж го обзе странното чувство,

че цялата планета се е наклонила с няколко градуса. Сега или никога. Всичко

или нищо.

Аса му отвърна, но той едва я забеляза и не се усети, че се държи грубо. Но не

можеше да направи нищо друго, освен да гледа в Наталия. Тя почукваше с пръст

по масата. Ноктите ù бяха лъскави и много тъмни, почти черни и Дейвид вече

беше сигурен – нямаше да е никак лесно.

Господи, толкова много адреналин се изсипа в тялото му, че чак ушите му

започнаха да бучат. Имаше нужда от истинска битка, а той определено

планираше да спечели тази.

Аса се облегна в стола си, сложи ръка на облегалката и с изключително заядлив

и неприятен тон каза:

– Господин Хамар? На неделна разходка?

– Да. И не само – отвърна той, без да откъсва очи от Наталия. В никакъв случай

планът му не включваше изгубване на самообладание пред Аса Белке. – Бих

желал да говоря с Наталия. Насаме.

Аса го изгледа с изумление. Тя беше жена, пред която се покланяха принцове,

принцеси, графове, графини. Не беше свикнала на никакво друго отношение.

– Шегуваш се, нали? – попита тя.

Дейвид я погледна мимоходом. Той ù беше шеф, на практика я притежаваше и

нямаше да ù позволи да го отклони от целта.

– Да ти приличам на шегаджия?

Аса го изгледа бавно и много внимателно. Но беше умна. Не каза нищо, взе си

чантата. С Наталия се спогледаха.

– Има ли проблем да си тръгна и да те оставя насаме с… него?

– Няма проблем. Благодаря ти – кимна на Наталия и после добави: – Извинявай.

Аса завъртя очи.

– Не ти си тази, която трябва да се извинява.

Аса стана елегантно и мина покрай Дейвид. Погледна го право в очите и с

помощта на извивките на тялото си, с абсолютно безизразното си изражение и

много скъпия си парфюм успя да му каже, че може и да ù е шеф, но че трябва

много да внимава.

– Адиос – каза тя и тръгна покрай масите, заковавайки върху тялото си

абсолютно всеки чифт очи. Не само мъжки.

С изключение на един – очите на Дейвид, които виждаха само Наталия.

Наталия направи жест към празния стол. Като кралица, която разрешаваше

аудиенция. Дейвид пое дъх. За първи път, откакто я видя днес, започна пак да

чува. Разпозна смях, говор и подрънване на чаши и прибори.

– Седни – добави тя сухо. – Мястото не е заето.

Той седна и махна на сервитьора за минерална вода за двамата.

– Как си? – попита той.

Тя се усмихна едва и докосна капката вода, която се стичаше по чашата ù.

– Знаеш как е. Нищо особено не се е случило и не се случва.

Той се засмя на лъжата ù и най-вече на факта, че тя се шегуваше! Чувството за

хумор беше добър знак.

– Как са нещата със семейството ти?

– Били са и по-добре – отвърна сериозно тя.

– Съжалявам. – Това вече не беше лъжа. Знаеше за клипа в ютюб, знаеше, че

родителите ù бяха избягали от страната и че цялото ù семейство буквално се е

сринало. Всички знаеха.

Дейвид не беше казал нищо на Рима, но знаеше, че синовете ù са много

активни в интернет и си спомни как по време на срещата телефонът ù беше

поставен съвсем стратегически. Дали тя беше направила записа и дали синовете

ù се бяха възползвали от него, за това Дейвид можеше само да гадае. В неговите

очи справедливостта беше възтържествувала и Густав сам си беше виновен за

падението.

Дейвид никога не беше искал да нарани Наталия. По никакъв начин. И все пак

точно това беше направил. Независимо как щяха да се развият нещата днес, той

вероятно трябваше да седне и да помисли за бъдещето си във финансовия сектор.

Не можеше да си позволи повече такива неща да тежат на съвестта му.

– Наистина съжалявам.

– Благодаря – каза простичко тя. – А ти? Как вървят нещата с „Инвестум“?

– Добре. Не си ли променила решението си?

– Не. Приключих с „Инвестум“. Напълно и окончателно.

Ръката ù лежеше на масата. Бледа кожа и тъмни нокти. Дейвид се огледа и се

опита да събере мислите си, да се стегне срещу бурята от емоции, която тази

жена разбуждаше в него. Как можа да постъпи така идиотски, така малоумно!

Как е могъл да бъде такъв тъпак и да не знае, че не е възможно да остане