теб. Обичам, когато им го начукваш на тези финансови момчета. Ти си истински

пример за подражание.

Наталия кимна доволно.

Беше малко смущаващо да се здрависваш с Мег, която имаше енергията на

реактивен двигател. И малко странно, че Наталия се съгласи толкова бързо.

Веднага след срещата бе изтичала в банята да повърне.

Но това можеше и да е от бременността.

– Започвам веднага след медения месец. Ще работя, докогато мога. – Огледа се

в огледалото. Стилистът бе оставил няколко пуснати кичура, а останалата коса бе

прибрал в свободен кок. Една много малка коронка с нещо, което напомняше на

шепот от воал, беше кацнала на главата ù, леко килната встрани върху

бляскавата ù коса. Беше напълно плоска и воалчето покриваше едва половината

от челото ù. – Бебето трябва да се роди през март. Ще си разделим времето за

гледане на детето. Отпуск по майчинство и отпуск по бащинство.

– Вие сте като кралското семейство – каза Аса.

Наталия се усмихна. Беше готова.

– Какво ще кажеш?

Роклята горе беше по тялото, но надолу се разкрояваше. Обувките бяха

разкошни... Животът ù навлизаше в нова ера и това беше начинът ù да го

демонстрира.

– Невероятна си – каза Аса. – Но искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че

няма да откажеш! – Лицето ù беше като на заинатено малко дете.

– За какво говориш?

– Обещаваш ли? – Аса стана и се приближи до нея.

– Добре… – Наталия беше леко скептична. Обичаше Аса, но с нея човек никога

не знаеше какво да очаква.

Аса свали златната си гривна – онази, която никога не сваляше, онази, която

беше най-скъпоценното ù притежание, онази, която беше на майка ù.

– Искам да я вземеш.

Наталия знаеше, че Аса дори спи с тази гривна. Ако човек напишеше в

гугъл сантиментална стойност, веднага излизаше снимка на Аса с гривната на

майка ù.

– Но… – започна Наталия и спря. Какво можеше да каже? Какво беше редно да

каже?

– Ти си моето семейство – продължи Аса. – Без теб нямаше да има нищо. Нищо

нямаше да се получи. Искам ти да я носиш. Тя беше на мама и сега, ако имаш

дъщеря, нека тя да я наследи. Обещаваш ли ми?

Наталия кимна и преглътна буцата в гърлото си. После бавно подаде ръката си

напред. Аса закопча гривната около китката ù. Все още беше сгрята от топлината

на тялото ù и Наталия започна бързо да примигва, за да спре сълзите си. Очите

на Аса също изглеждаха подозрително мокри.

На вратата се почука и двете с облекчение си отдъхнаха, че се намери кой да

прекъсне сълзливия момент. Наталия и Аса никога нямаше да бъдат много добри

в споделянето на емоции, но нямаше и нужда.

Вратата се отвори. Дейвид стоеше в рамката и я гледаше – както винаги. Може

би не беше кой знае колко възпитано, но с възхищение.

Изглеждаше толкова добре, че Наталия затаи дъх.

– Уау – възкликна тя и с обожание разгледа сивия му костюм с жилетка. Сякаш

беше шит върху него. Жилетката беше в по-светло сиво, а на ревера имаше бяла

бутониера.

Дейвид се приближи до нея с навлажнени очи.

– Не зная какво да кажа. – Гласът му се разтрепери. – Изглеждаш невероятно.

– Ти изглеждаш невероятно – каза тихо Наталия и се опита да не го изяде с

поглед.

Аса издаде някакъв звук, сякаш всеки момент щеше да повърне. Дейвид се

усмихна.

– Искаш ли да видиш пръстена?

Двете жени закимаха нетърпеливо. Всичко беше станало толкова бързо, че

Наталия още нямаше годежен пръстен. Сега беше любопитна, понеже Дейвид я

бе помолил да го избере сам. Той отвори кутията.

И двете ахнаха.

Беше модерен пръстен, смел, квадратен, с изчистени линии. С камък, жълт като

нарциси, като слънце и прекалено голям, за да е диамант. Средата грееше, а

отстрани имаше много малки камъчета.

– Това е жълт диамант – обясни Дейвид.

– Диамант? – изуми се Наталия. Беше колкото нокътя на показалеца ù!

– Съвсем законен, защото знам, че тези неща са важни за теб. Спечелих го на

един търг. Буквално го издърпах изпод носа на някакъв крал. – Усмихна се и

добави: – Има вероятност да не съм добре дошъл в една арабска монархия до края

на живота си.

– Добре… – Наталия не се сещаше за нито една друга дума, главата ù беше

празна. Дори не знаеше, че някъде на тази планета съществува такъв камък.

– Моите уважения, от сърце – каза Аса.

– Наталия? – попита Дейвид.

– Да?

– Дай ми пръстена. Още не е твой.

– Не съм сигурна, че мога да се разделя с него – отговори тя и с огромно

нежелание го сложи в дланта му.

Дейвид го прибра в кутията и обратно в джоба си.

– Трябва да се погрижа за още нещо. Нали ти ще слезеш с нея? – попита и Аса

махна с готовност. – Ще се видим направо там. – Целуна Наталия по бузата и

тръгна.

– Не е ли фантастично?

– Ако си падаш по супербожествени, супервлюбени милиардери, предполагам,

че е фантастично – усмихна се Аса. – Вие сте наистина хубава двойка. Сякаш сте

излезли от някой черно-бял филм. Хайде, една чаша шампанско няма да се

отрази на бебето. Четох го във „Вог“.

Когато Наталия и Аса слязоха в салона на хотела, построен през деветнадесети

век, всичко беше в рози. Служебното лице, което трябваше да ги венчае, вече

чакаше заедно със семействата на Майкъл и Дейвид. Граф Тесин, сериозен в своя

консервативен костюм, придърпа Наталия в прегръдката си. Трите руси

момичета до него, Каролина и двете ù сестри, я прегърнаха засмени.

Наталия също се смееше, но осъзна, че стиска венчалния си букет от оранжеви

орхидеи малко по-силно от нужното. Беше щастлива, наистина, но ù се искаше

някой от нейното семейство да бе дошъл на сватбата. И тогава Дейвид влезе в

залата с още един гост.

Александър.

Брат ù тръгна към нея. На брадичката му имаше охлузено, но беше усмихнат до

ушите. Прегърнаха се и всички тревожни въпроси изчезнаха от главата ù.

– Дори не знаех, че си в града – каза тя, почти смачкана в ръцете му.

– Не бях – отвърна сухо той. – Но бъдещият ти съпруг може да бъде доста

убедителен. Особено при положение, че има една горила с хеликоптер.

– Дошъл си с хеликоптер?

– Кацнахме малко извън Стокхолм преди двадесет минути. – И измърмори нещо

от сорта на „шибан психопат“.

– Дейвид го е направил заради мен и сега се дръж прилично.

– Винаги се държа прилично – отвърна Алекс и се огледа, но очите му останаха

върху Каролина. – Това тя ли е? – попита нежно. Наталия кимна.

– Готов ли си? – попита го Дейвид. Александър я пусна и се присъедини към

другите гости.

Дейвид вдигна ръка и нежно погали рамото ù. После докосна един кичур.

Сякаш не можеше да спре да я докосва. Предложи ù ръката си и тя уви своята

около лакътя му. След това се обърнаха с лице към всички.

Наталия беше толкова благодарна, че се бе съгласила на онази първа покана за

обяд. Че се осмели да отиде. Напомни ù за нещо, което Аса каза тогава, но сега

не се сещаше какво. Отдалече се чу музика. Погледна гостите. Изпитваше такава

дълбока благодарност.

И тогава, някъде по средата на сватбената церемония, се сети какво ù беше

казала Аса в онзи юнски ден, когато бе започнало всичко.

Живот без риск не е живот.

Наталия погледна скришом към красивия мъж, който скоро щеше да бъде неин

съпруг, и не можа да сдържи усмивката си.

Нейният живот, събран в едно клише от надпис на чашка за кафе.

Длъжностното лице продължаваше церемонията, усмихваше им се и накрая ги

обяви за съпруг и съпруга. И тогава, преди да разбере какво се случва, Дейвид я

грабна в огромната си прегръдка и последва целувка. Толкова страстна, че

всички започнаха да подсвиркват и да ръкопляскат. Наталия се остави да бъде

пометена, остави се на съпруга си да я целува, докато останат без дъх. Беше

толкова истинско. Сега бяха те двамата, завинаги, защото той беше любовта на

живота ù, в добро и зло, в болест и в здраве, докато смъртта ги раздели. Помисли

си, че животът понякога е клише. Как беше онази шведска поговорка?

Когато животът те къпе в блаженство, усмихвай се…

Край

Епилог

Една седмица по-късно

Изабел Соренсен беше на летището.

Пак.

Понякога я пронизваше странното чувство, че е заседнала на едно и също

летище и където и да ходи, все се връща на него, сякаш никога не отпътува. Друг

път, като днес например, имаше чувството, че е летяла твърде много –

предостатъчно за няколко живота.

Застана пред таблото с излитащите самолети и усети някого зад гърба си. Беше

застанал на точното разстояние, така че да не навлиза в територията ù и да не се

натрапва, но в същото време сякаш искаше да бъде забелязан.

– Какво съвпадение. И ти ли летиш за Ню Йорк? – попита той.

Изабел изпита раздразнение. Още преди да се обърне, вече знаеше кой е.

Онзи арогантен Александър де ла Грип, момчето от висшето общество.

– Бях на сватбата на сестра ми – продължи той, сякаш не забелязваше пълното ù