незасегнат от присъствието ù. Кожата ù беше леко настръхнала. Неговата също.

Видя го, почувства го.

– Мислих за това, което ми каза – започна Дейвид и се покашля. – За моя…

баща.

Тя бързо вдигна глава.

– Да?

– Татко… – каза и пак спря. Мамка му, щеше да му отнеме доста време, докато

свикне с мисълта, че има жив и здрав реален баща. – Видях се с Карл-Ерик и

говорихме. Няколко пъти. Мисля, че ще има статия в някое от списанията, където

той ще каже на обществеността. И там ще сме заедно като баща и син. Сега е

вдовец. Запознах се с дъщерите му. Пихме кафе.

Срещата с двете му законородени дъщери беше неочаквано безболезнена и

лека.

– С двете ти полусестри? – усмихна се тя.

– Точно така.

– И как беше?

– Сладки са. Много се смеят. Приличат на Каролина. Между другото, тя е много

щастлива от този развой.

Наталия го гледаше внимателно.

– Звучи много хубаво – каза и той веднага разпозна пламъчето в очите ù.

Наталия беше развълнувана. Помоли се това също да е добър знак.

– Оказва се, че имаме замък в Сконе. Семейството… искам да кажа.

– Мога просто да си те представя като господар на замъка – засмя се тя.

– Можеш ли? – попита скептично той. Лично той не се виждаше да живее в

някакво имение с огромен замък. И никога не беше обичал да е сред природата.

Но Наталия кимна и той си помисли, че заради тази жена можеше да се научи

да харесва трева, животни и гора. Ако това щеше да я направи щастлива, би

опитал всичко. Защото искаше само едно – Наталия да е щастлива.

Разбира се, бе успял да спаси жълтия замък, който тя обичаше толкова много,

сякаш беше човешко същество. Каквото и да се случеше между тях, тя щеше да

си го получи обратно. Сега беше собственост на един тръст и трябваше да се

уредят някои формалности, но като цяло само Наталия можеше да реши какво

ще се случи с имението и с всичко, което принадлежеше към него. Имаше

късмет, че успя да уреди това, иначе трябваше да инсценира още едно

поглъщане.

– Мислех си… – започна той, бавно приближавайки целта.

– Да? – Гласът ù беше спокоен. Тя беше жена, калена в сурови и трудни

преговори. Талант, за който той постоянно мислеше. Ако искаше да спечели, не

можеше да си позволи нито една грешка.

– Ако не ме искаш тук заради това, което съм и заради това, което направих, ще

уважа решението ти.

Ръцете ù бяха на коленете, напълно неподвижни. Тя погледна към тях и тъмните

ù мигли потрепнаха. А съзнанието му повтаряше: Не я губи, каквото и да става,

не я губи.

За секунда му се стори, че има надежда. В началото изглеждаше щастлива и

леко задъхана дори, но сега напълно се затвори. Въпреки това той не се отказа.

Сърцето му биеше като парен чук в гърдите. Това беше най-трудният разговор в

целия му живот. Имаше чувството, че ако пропилее този шанс, няма да има друг,

а можеше да ù предложи малко, толкова малко.

– Не мога да върна нещата назад – каза тихо той. – И може би вече напълно съм

се провалил. – Сложи ръка на масата, там където доскоро бе лежала нейната. –

Искам да се извиня. За всичко, което ти причиних, за това, че не ти казах, за

нещата, които казах и направих на теб и на семейството ти.

– Благодаря – каза тя, но от тази единствена дума той не можеше да разбере

какво изпитва.

– Не мога да върна нищо от изреченото и стореното назад – продължи, – а това,

което преживяхме заедно, не бих върнал за нищо на света. Времето, което

прекарах с теб, Наталия... – Тук се наложи да спре, за да си поеме дъх.

Тя вдигна поглед.

– Когато се видяхме за първи път… Не мога да го обясня, но никога не се бях

чувствал така с никого. Знам, че се държах лошо. Знам го. Но трябва да ми

повярваш, че никога не съм искал да те нараня. И това, което започна между

нас, не беше част от някакъв план. Точно обратното. Това беше най-истинското,

най-естественото и красиво нещо, което някога съм изживял.

Миглите ù пак помръднаха леко.

– Не зная какво да мисля – каза тя. – Имаш доста опасна репутация.

– Знам и някои от нещата са верни. Но никога не съм наранявал някого с

умисъл. Като цяло е било просто бизнес.

– Всичко?

– Да. Дори „Инвестум“. В крайна сметка това си беше просто бизнес.

– А другите хора?

– Да, издирих ги и си отмъстих за това, което причиниха на моето семейство, но

не с жестокост и унижение, а като ги побеждавах в бизнессделка. Както казах,

не мога да върна нищо назад, но поемам отговорност за всяка своя постъпка.

– Баща ми казваше, че си спал с жената на един от тях, а аз четох, че си

съборил къщата на друг. Звучи ми доста лично, а не точно като бизнес сделка.

– Съгласен съм, но също ще кажа, че не е вярно. Спах с разведена жена. А

къщата, която бутнах, беше проядена до основи и никога нямаше да се отърват от

дървеници, червеи и мухъл. Не съм светец, но не съм и някакъв полудял от

жажда за мъст демон.

– Искаш да кажеш, че вече не си.

– Никога не съм бил – поклати той глава. Да, беше действал с твърда ръка, на

границата на жестокостта, но никога не я беше прекосявал. И сега бе безкрайно

благодарен за проявения навремето разум. Никога нямаше да лъже Наталия –

беше си го обещал.

– Не знам какво изпитваш ти към мен, но искам да знаеш нещо. Трябва да го

кажа.

Тя вдигна глава.

– Какво?

– Обичам те.

Тя преглътна и прошепна:

– Наистина?

– Да – отговори простичко той. Ръцете ù не помръднаха, но поне все още не

беше избягала.

– Но ти мразиш семейството ми.

Дейвид усети триумфа в гърдите си.

Наталия му поставяше препятствия. Това беше добре. Тук Дейвид беше

истински експерт.

– Уморих се да мразя. Ти беше права през цялото време. Омразата те

вкаменява, а аз не искам да съм вкаменелост. Обичам те. – Нямаше ни най-малко

съмнение, че ù казва самата истина.

– Но това никога няма да се получи – каза тя. – Ще искам да се виждам с майка

си, с братята си. Как си го представяш?

– Никога не бих си помислил да те спирам да се виждаш със семейството си. Ще

те водя при тях, ще седя, ще се усмихвам и ще бъда вежлив. Или мога да чакам в

колата. Ще направя всичко, което искаш.

Той вдигна ръка и я сложи върху нейната. Останаха така известно време, докато

тя внимателно обърна дланта си към неговата. Той я стисна лекичко, опита се

чрез този допир да ù покаже колко много означава за него, колко големи усилия

ще положи никога повече да не я нарани.

– Знам колко е важно семейството за теб – каза накрая той.

– Не знам... – отвърна колебливо. Имаше съмнения, но поне не беше отказала.

Той се наведе напред, хвана другата ù ръка и придърпа и двете към себе си.

– Какво не знаеш? Кажи ми и ми дай шанс да спечеля доверието ти.

Тя го погледна право в очите. Беше толкова близо, че Дейвид виждаше златните

петънца в ирисите ù. Тя също се наведе към него, но с… милиметри. Можеше да я

целуне.

– Бременна съм – каза със спокоен глас, без да трепне.

Дейвид затаи дъх.

Това не го беше предвидил.

– Моля? – попита тихо той.

Наталия издърпа ръцете си и пак ги сложи на коленете си.

– Бременна съм – каза пак спокойно и уточни, сякаш имаше възможност за

някакво объркване: – С твоето дете.

Дейвид премигна и му се зави свят.

– В кой месец си? – попита, след като започна да го осъзнава. Нямаше никаква

представа от седмици и графики на бременността, но въпросът му се стори

удачен.

– В осмата седмица. И възнамерявам да задържа детето – заяви ясно и

отчетливо тя.

Нещо се отприщи в гърдите му и той знаеше, че това е само началото.

Това, точно това бе видял в нея. Тази сила. Наталия щеше да бъде прекрасна

майка.

– Но ти каза, че не можеш да забременееш – напомни ù той.

– Да – отвърна много бавно тя. – Но очевидно на природата не може да се

разчита, не и в това отношение. – Тя наклони леко глава. – Какво мислиш? Много

ли си ядосан?

Ядосан? Дейвид не знаеше дори как да опише чувството, което започваше да се

надига в него, но то нямаше нищо общо с ядосване.

– Трябваше да ми кажеш по-рано. Трябваше да знам. Не биваше да си сама през

цялото това време.

Тя се усмихна уморено.

И той разбра. За тях имаше настояще. Щеше да има и бъдеще. А това

означаваше, че за нея Дейвид би повдигнал планини.

Нещо се разля в тялото му.

Нещо, което Дейвид мислеше, че не може да изпитва.

Щастие.

– Искам да имам деца – каза Наталия, сякаш за да отхвърли всякакво съмнение

по въпроса какво иска от живота. Но Дейвид вече знаеше.

Той се усмихна широко:

– Очевидно този проблем вече е решен. – Взе ръката ù в своята и когато я

стисна, този път също тя стисна неговата.