мъжете и миналото ù беше нагледно доказателство за това. От друга страна,

беше изключително добра в работата си, напомни си тя и тръгна след Джей О.

Поне в едно нещо бе по-добра от повечето жени.

Наталия беше съсредоточена през цялата среща. Нямаше друг вариант в

работещия на сто процента екип на Джей О. Те бяха най-добрите от най-добрите.

Миг невнимание и по-добре да си търсиш друга работа. Преди две години, когато

отвориха шведския клон на банката и набираха екипа, Джей О лично отиде и

хвана Наталия за ръката. Останалите бяха мъже, всички – уникално добри

специалисти в областта си. Така както беше добра и тя в своята сфера. Наталия

беше експерт по банкови и финансови институции. Джей О обичаше да казва, че

може да я събуди и в полунощ, и дори тогава би му казала наизуст индексите на

всяка една голяма банка и цените на акциите им при затварянето на стоковата

борса.

И не се шегуваше.

Беше го правил няколко пъти.

Джей О приключи събранието и благодари на тези, които бяха участвали по

скайп. Наталия и колегите ù започнаха да събират нещата си.

– Почти четири е – каза Джей О. – Имаш ли време да поприказваме малко,

преди борсата в Ню Йорк да отвори?

Наталия кимна безмълвно. Залата за съвещания се изпразваше.

– Добра работа – каза ù той.

– Благодаря – усмихна се тя, защото похвалите му бяха голяма рядкост.

Той започна да барабани с пръсти по масата.

– Какво ще правиш това лято? – попита шефът ù.

Наталия се опита да не повдигне изненадано вежди, но това се оказа трудно.

Джей О беше известен с три неща – с изключително скъпия си вкус, с дългите

интервюта, които даваше за лъскави списания, и с това, че никога не обсъждаше

лични проблеми.

Доколкото ù беше известно, той нямаше личен живот. Не и като останалите

смъртни същества. Той работеше, пътуваше, летеше постоянно. Из целия свят.

Хората често казваха, че прекарва повече време във въздуха, отколкото на

земята.

По време на двете години, през които работеха заедно, първо в Лондон, а сега и

в Стокхолм, не бяха говорили за нищо друго, освен за работа. Това, което знаеше

за него, бе научила от таблоидите и от икономическите списания. Нейното

семейство беше могъщо и влиятелно и Наталия предполагаше, че той знае за нея

това, което и почти всеки друг. Поне един път годишно брат ù Александър

успяваше да се забърка в някой нов скандал, обикновено с жена, и тогава

вестниците внимателно, систематично и безотказно разкриваха детайли от

настоящето и миналото на цялото семейство, така че не беше трудно да се

намери актуална информация и за нея. Но Джей О никога не коментираше.

Никога не казваше нищо по въпроса. Не каза нищо и когато раздялата ù с Йонас

присъстваше във всеки вестник. Тогава безстрастно бе огледал лицето ù,

зачервените ù очи и се бе захванал за работа. Както винаги. Сред цялата драма

по онова време, неговото поведение беше истинско облекчение.

– Ще продължа да работя, докато приключи сделката – отговори тя на

конкретния въпрос. – Нямам никакви други планове. Освен може би Бастад – успя

да каже, като едва се въздържа да не въздъхне с натежало сърце.

Всички отиваха в Бастад. Разбира се, родителите ù я бяха поканили в лятната

им къща. Майка ù буквално ù заповяда да отиде, но Наталия не знаеше дали ще

може да издържи лятото с тях. Миналата година раздялата ù с Йонас беше все

още прясна рана и нещата не бяха чак толкова зле, но още едно лято? Тя беше

почти на тридесет, за бога! Имаше си граница дори за това колко жалък имаш

право да изглеждаш.

Отново я заляха неканени мисли за Дейвид Хамар. Дали и той щеше да ходи в

Бастад? Ако отидеше във вилата на родителите си, дали щеше да се засече

някъде с него?

Разтревожи се. Беше срещала човека само веднъж, а фантазиите ù за него вече

се вихреха. Какво беше това? На колко години беше? На дванадесет? Поне не си

бе позволила да го провери в Гугъл веднага след обяда. Но все така се чудеше

какво преследва. Вероятно у нея имаше нещо, което той искаше? Баща ù го

мразеше, Наталия прекрасно знаеше този факт. До днес обаче тя

нямаше никакво изградено мнение за Дейвид Хамар. Той се движеше в напълно

различни среди. Беше красив корпоративен пират, излизаше с холивудски звезди

и английски принцеси, и създаваше истински хаос в компании с традиции. Тя, от

друга страна, беше жена, която работеше в банка. И нищо повече.

– Къде се отнесе? – подкани я Джей О.

– О, извинявай. Ако имаш нужда от мен, ще бъда тук. Не съм решила нищо. Ще

си взема малко отпуска, но когато е възможно.

– Искам да отидеш в Бастад.

Наталия кимна неопределено. Разбира се.

Джей О стана от стола си зад полираната до огледален блясък маса. Офисът им

беше в историческа сграда, вписана в листата на националните богатства на

страната. Беше построена през деветнадесети век с всички изумителни детайли,

характерни за онова време – високи тавани, тежки полилеи, картини в позлатени

инкрустирани рамки. Той погледна през прозореца към „Стуреплан“ и към

покривите на сградите около него.

– Знам, че имаш свои собствени планове за бъдещето – каза бавно той.

Наталия наостри уши. Това не беше разговор по работа. Това беше разговор за

нея. Шефът ù добре знаеше, че крайната ù цел е един ден да работи за

компанията на семейството си. Никога не бе крила, че иска да изгради кариера

на собствена територия, но и че след това иска да продължи сама.

– Да? – отговори предпазливо.

Възхищаваше се на Джей О, но не бяха приятели. Всеки имаше свои цели и

планове и в сферата, в която работеха, доверието беше лукс, който практически

беше на изчезване.

– Чух, че днес си се срещала с Дейвид Хамар. Има ли нещо, което не си ми

казала?

– Беше само обяд – отговори тя, хваната напълно неподготвена.

Да, Джей О имаше и тази репутация – знаеше всичко, което се случва във

финансовия свят, в това число и всяка клюка. Но все пак… Как, за бога, бе

разбрал, и то толкова бързо?

– Надявам се, че не ме следиш? – подхвърли шеговито тя, но съвсем не се

шегуваше.

Той поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си.

– Това е Стокхолм. Не можеш да направиш и една крачка, без всеки да знае

къде си бил и какво си правил. Какво искаше?

– Не знам – отговори честно тя. – Ти го познаваш по-добре.

– Намислил е нещо.

– Вероятно – кимна тя.

– Дръж ме в течение. И планирай лятото си в Бастад.

Наталия стана, все още силно изненадана. Докато излизаше от стаята, Джей О

се обърна към прозореца и впи поглед в някаква точка навън.

Прекараха останалата част от вечерта фокусирани върху работата. Някои от

колегите ù заспаха на дивана. Други поръчаха пица. Асистенти, стажанти,

анализатори, хора от компанията влизаха и излизаха. Наталия разговаряше с

клиентите, правеше диаграми и се прозяваше, когато никой не гледаше към нея.

Беше късно вечерта, когато си взе такси към къщи. Поспа няколко часа, изкъпа

се, преоблече се, и беше обратно в офиса малко след изгрева.

Джей О дойде минути след 9:30, кимна ù безмълвно и влезе на среща.

Телефонът иззвъня, един от асистентите се провикна и работата отново я

погълна.

– Наталия! – извика един от колегите ù и тя едва тогава осъзна, че денят бе

минал. – Започваме заседанието.

Взе си една ябълка и бележника.

– Идвам – извика тя.

Вече беше шест часът, а не се знаеше кога ще приключат. Очертаваше се още

един безкраен работен ден. Точно както ù харесваше.

5

Петък, 27 юни

Дейвид се облегна на стола си и раздвижи скования си врат. Тук на последния

етаж на сградата по-скоро усещаше, отколкото чуваше шума от улицата. Той

огледа красивото си дизайнерско бюро, задръстено от годишни и месечни отчети,

банкови извлечения и погледът му се спря върху една картина с черни маслени

бои, за която дизайнерът на офиса му бе потрошил цяло състояние. Грижата за

декора в „Хамар Капитъл“ бе оставена в ръцете на много скъпа интериорна

фирма, на която беше дадена пълна свобода да прави каквото намери за добре.

Истината беше, че компанията често се посещаваше от клиенти и от време на

време се организираше по някое голямо парти и хората винаги оставаха силно

впечатлени.

Обядът с Наталия де ла Грип не му даде нищо, а и цялата му следваща седмица

беше наблъскана със срещи от сутрин до вечер. Нямаше абсолютно никакво

време да седи и да мисли за нея. Но от време на време спомените от този обяд се

връщаха съвсем неочаквано и той започваше да се рови в тях – в погледа ù, който

сякаш бе полепнал по него от часове, в бялата ù кожа, в тялото ù.

– Там ли си?

Дейвид кимна, макар, че човекът на телефона не можеше да го види.