Капитъл“ оцеля при финансовата криза и съм напълно убеден, че това се дължи

на екипа, който съм подбрал.

Тя го погледна в очите – напрегнато и внимателно, а той се питаше какво се

случва зад тази хладна външност. После продължи:

– Определена група от хората ми излиза с различни предложения и виждания

за разнообразни подходи в работата. Те имат смелостта да кажат „не“ или да

застанат зад идеята, която им се струва най-правилна, макар и да е различна от

общоприетата. За разлика от много други, ние се задържахме на върха по време

на кризата и не потънахме точно защото имам талантливи колеги – мъже и жени,

имигранти и родени в Швеция.

Наталия премигна. Миглите и бяха дълги и тъмни като защитна стена.

– Добре – каза спокойно тя. На бузите ù бе останало само едно бледорозово

петно.

– Сигурна ли си? – попита Дейвид.

– Да – кимна тя. – Оставих се да ме убедиш. Това не се случва често. Всъщност

никога. – Тя се облегна на масата. – Чувствам се като лицемер.

– Как така? – Той също се наведе напред, привлечен от остатъчните искри в

очите ù. Тя флиртуваше с него, но най-вероятно дори не го осъзнаваше. Не беше

от жените, които го правят тенденциозно. Можеше да заложи стойността на

целия си бизнес, че тази жена никога не флиртуваше и не търсеше внимание

умишлено. Дейвид реши да си позволи да си поиграе с нея. Скоро щяха да се

разделят. Какво значение имаше?

– Седя тук и говоря за равнопоставеност между половете – каза тя и махна с

ръка, – но в същото време знам, че имам огромно предимство само заради

семейството си. Знам го и се чувствам ужасно неловко от това. – Тя се наведе още

по-напред през масата и заговори по-тихо. – Използвах името си онзи ден! Мразя,

когато хората го правят, а аз самата…

– … си го направила?

Тя кимна и изглеждаше толкова виновна, че ъгълчетата на устните му се

повдигнаха леко.

– И как мина?

Тя го погледна за секунда и после очите ù пак грейнаха.

– Не особено добре – отвърна сухо.

– Какво направи? – попита, а в гласа му неочаквано се проправи истинско

любопитство.

– Всъщност изобщо не се налагаше да го правя. Предполагам знаеш коя е Сара

Харви?

Дейвид кимна, когато чу името на жената, която се считаше за най-доброто

сопрано в света в момента – с уникално чист глас и изумителен, нечовешки

спектър и диапазон. Знаеше коя е и знаеше и кръговете, в които се движеше.

– Какво общо има тя? – попита още по-заинтригувано.

– Тя никога не ходи на турнета, но този месец е в Европа и ще изнася концерти

във всички скандинавски страни. Тук, в Стокхолм също. За мен тази жена е идол.

Обожавам я още откакто бях дете. И настина исках да отида.

– Искаш да кажеш, че не си успяла да си вземеш билет, въпреки че си Де ла

Грип?

– Благодаря, че си направи труда да втриеш сол в раните ми. Не, не успях и все

още ме боли. Организаторите изобщо не бяха впечатлени от мен.

– Опита ли се да ги подкупиш?

– Може би – издаде леко брадичка напред.

– Шведите са трудни за подкупване, ако това ще те успокои – каза Дейвид, но

не беше истина. Не съвсем. Всеки можеше да бъде купен. Стига да се

предложеше правилната сума.

– Вероятно е така. Аз съм една четвърт рускиня. Руснаците… е, те са лесни за

подкупване.

– Много по-лесни – съгласи се Дейвид. Той опъна крака и се облегна назад.

Този обяд му бе дал цялата информация, от която се нуждаеше. Най-умното

нещо сега бе да я пусне да си ходи, да продължи нататък и да зачеркне този

вариант. Наталия нямаше да играе главна роля в сключването на сделката.

Нямаше нужда да се виждат втори път. Целта му беше да унищожи семейството

ù. Трябваше да се фокусира върху следващата крачка. Това беше правилният

ход... Дейвид гледаше как дългите ù пръсти се плъзват по чашата. Беше свалила

сакото си и бе останала по съвсем обикновена копринена блуза без ръкави.

Имаше красиво тяло – високо и силно. На снимките, които бе видял в интернет,

тя бе незапомняща се, незабележителна, но сега си спомни една от тях – от

някакво вечерно събитие, прием или бал, – в клуб „Вила Паули“. Косата ù бе

прибрана на същото кокче, като монахиня, но беше облечена в червена

официална рокля. Изглеждаше зашеметяващо. Силна и уверена. И в този момент

успя да убеди себе си, че не е нужно да бърза. Можеше да остане още десетина

минути с тази жена, която наистина се оказа съвсем различна от всичко, което

бе очаквал да види днес.

Наталия забеляза начина, по който я гледаше Дейвид. Питаше се какво ли се

крие зад тези сиво-сини очи, които се взираха в нея така внимателно. Той,

естествено, се прикриваше добре, но Наталия умееше да разгадава хората и

знаеше, че се опитва да я прецени. Беше много деликатен в подхода си. Когато

говореха, цялото му внимание беше насочено към нея. Правеше го по начин,

който я караше да се чувства крайно неудобно. Изглеждаше добре. Беше

страшно привлекателен. Красиво момче, превърнало се в истински мъж. В него

нямаше нищо момчешко, само широки рамене и здрави мускули. Тъмна, добре

подстригана коса, очи, които меняха цвета си от сиво към синьо. С изваяни

черти. Красив като самия дявол. Освен това беше чаровен, вежлив, понякога

забавен, като цяло – най-подходящата компания за обяд.

И все пак…

От време на време в погледа му проблясваше нещо, което Наталия не би

трябвало да види – нещо, което той се опитваше да скрие. Нещо твърдо и

студено, което я изправяше на нокти и я разколебаваше. Дейвид Хамар бе

известен с това, че мачкаше компании и хора, и беше безмилостен бизнесмен.

Под негова снимка в един вестник, журналистът бе написал: „Един леденостуден

бизнесмен, лишен от всякакви преструвки“. Нещо я предупреждаваше да не се

поддава така лекомислено на примамливия му чар и интелигентните му очи.

Играеше някаква игра, сигурна беше. Но каква?

Тайни, прекалено много тайни.

– Какво – попита той и се засмя леко. В смеха му нямаше и следа от лед.

Никаква суровост, никакъв намек за жестокост. Само внимание и загриженост.

Сякаш тя беше най-интересният човек на света. Може би това беше начинът, по

който беше постигнал огромния си успех. Дейвид Хамар виждаше хората.

Гледаше ги и ги караше да се чувстват специални. Печелеше доверието им и

после ги поглъщаше – плът, кости и всичко останало.

– Планираш ли в близко бъдеще да завладееш някоя нищо неподозираща

компания? – попита тя.

– Разбира се, това ми е работата. Един рисков инвеститор като мен никога не

спи. – Очите му светнаха и Наталия изгуби мисълта си. О, боже, този смях!

Повечето от мъжете, с които работеше, в това число баща ù, братята ù, шефът

ù, следваха неписаните правила за елита във финансовия свят. Всички бяха

направени като по калъп. Спазваха едни и същи закони и етикет, бяха лишени от

чувство за хумор, фокусирани да се надпреварват кой е по-добър, да си извоюват

по-висок социален статус. Надпреварваха се с жени, които не им отстъпваха по

нищо, освен по това, че са жени. Но Дейвид беше напълно различен – горещо

видение, ако се довериш на обожателките му, и безмилостен, неумолим крадец

според критиците му. Каквато и да беше истината, той бе постигнал

зашеметяващ успех. Един съвременен пират в костюм.

И все пак...

Дейвид Хамар не се бе опитал да я впечатли, нито да покаже надмощието си.

Нито веднъж. Не се бе похвалил с постиженията си, не показа превъзходство.

Когато се здрависаха, ръката му бе твърда, но без да смазва пръстите ù, сякаш бе

уверен в силата си и не намираше за нужно да я демонстрира. Когато

разговаряха, тя осъзна, че в сравнение с него повечето мъже, с които бе

общувала, изглеждаха колебливи, неуверени, злобно доминиращи. Нетърпеливи

да покажат силата и властта си. Казано по-меко не винаги се стараеха да

покажат уважение към жената пред тях.

– Как реши да започнеш да се занимаваш точно с това? – попита тя от чисто

любопитство. Той изглеждаше като човек, който би успял, с каквото и да се

захване.

– Ако искаш да забогатееш за отрицателно време, това е начинът. Убеден съм,

че го знаеш.

Наталия кимна. Никой не можеше да стане по-богат от един рисков инвеститор,

който знае какво прави.

– И ти си искал точно това? Да си богат?

– Да.

– И получи ли се? – Разбира се, тя знаеше отговора, но искаше да види какво ще

каже, когато му предостави възможност да се похвали с постиженията си.

Той я огледа мълчаливо и после каза много бавно, сякаш говореха за нещо

много важно, а не само запълваха времето с празни приказки: