Наталия се намръщи.

– Очевидно с повечето принцеси по света, ако трябва да се вярва на слуховете. –

Тя обичаше да чете клюките в интернет и не се срамуваше да си го признае.

– Да бе! По-скоро такива, които се правят на принцеси, и с новозабогатели

жени – отбеляза Аса, която беше потомка на много стара фамилия. Корените ù

можеха да се проследят чак до дванадесети век. – Просто не прави нещо,

което аз не бих направила.

Е, това изключва съвсем малко неща, помисли си Наталия, но не каза нищо на

глас.

– С това ли ще си облечена? – попита Аса. Тонът ù подсказваше, че има и по-

лоши неща от купуването на конфекция. – Къде, за бога, намери точно това?

– Става дума само за обяд – опита да се защити Наталия. – И освен това,

дрехите ми са шити по поръчка, благодаря за комплимента.

Аса огледа сивата материя.

– Да, но в кой век?

– Ти наистина си ужасен сноб. – Наталия стана и отвори вратата на Аса.

– Има огромна вероятност да е така – призна приятелката ù. – Но не можеш да

отречеш, че съм права.

– За кое?

Аса се засмя с онзи свой специфичен смях, който караше мъжете да ù купуват

питиета и да се хвалят с къщите и вилите си.

– За всичко, скъпа моя. За всичко.

3

Дейвид тръгна пеша от главния офис на „Хамар Капитъл“ към ресторант „Ула

Виндбалд“.

Салонният управител го поведе към масата, където Наталия де ла Грип вече го

чакаше. Той погледна часовника си – беше подранил. Нямаше един часа. Тя бе

дошла още по-рано. Останалите гости в ресторанта бяха предимно туристи, но тя

бе избрала маса в дъното и беше седнала така, че почти не бе почти

незабележима. Беше повече от ясно, че не иска да я виждат с него и в това

имаше логика. Самият той бе направил резервацията именно за този ресторант,

а не за някой от намиращите се в центъра на града, точно за да не бъдат

засечени заедно.

Тя го забеляза, вдигна ръка да му помаха, но после бързо я прибра, сякаш

промени намерението си. Дейвид тръгна към нея.

Имаше много светла кожа и изглеждаше доста скромна. Лицето ù беше

сериозно, дрехите – аскетично сиви. Беше почти невъзможно да повярваш, че

това момиче работи като консултант в една от най-големите световни банки, за

самия Джей О. Той беше един от най-взискателните и ексцентрични шефове.

Дейвид знаеше това от личното си познанство с него. Невероятно бе, че е

издигнал тази скучно облечена жена до върха. Според него имала потенциал да

стане един от най-великите финансови магьосници в световния бизнес. „Тя е

умна, смела и винаги в пълна готовност. Може да стигне толкова далеч, колкото

си поиска“, беше му казал Джей О.

Дейвид трябваше да внимава и в никакъв случай да не я подценява.

Когато стигна до масата, Наталия де ла Грип стана. Беше по-висока, отколкото

Дейвид очакваше. Подаде ръка – деликатна, слаба, с прилежно поддържани

нокти без никакъв маникюр. Здрависа се силно, по мъжки. Професионално.

Дейвид не се въздържа и погледна лявата ù ръка. Нямаше халка.

– Благодаря, че се съгласихте да се видим толкова скоро след обаждането ми –

каза той. – Не бях сигурен дали ще имате време за мен.

– Наистина ли? – попита тя скептично.

Дейвид пусна ръката ù. Топлината от дланта ù остана полепнала по неговата и

усети някакъв пикантен и особено привлекателен аромат. Засега тя се оказваше

точно обратното на всичко, което бе очаквал. Трябваше да си отваря очите и

много да внимава.

Интересно бе, че не успя да намери нещо повече от вече известната

информация за второто от трите деца на Де ла Грип. Прерови всичко писано в

мрежата, чете статии и няколкото биографии на семейството ù. Почти всичко

обаче касаеше братята и баща ù. За нея нямаше абсолютно нищо нито в

Уикипедия, нито в сайта за шведски знаменитости „Флашбак“. Но пък в това

семейство жените по традиция бяха напълно незабележими, макар че мъжете

винаги се женеха за момичета от влиятелни фамилии... Всяка от лелите и бабите

на Наталия беше много богата, майка ù имаше роднински връзки с руската

царска фамилия и с шведския финансов елит. Но мъжете в семейството

пречупваха съпругите си, отнемаха силата им и я използваха. Бащата на

Наталия, Густав, дядото – Густав-старши, чичовците ù и така поколения назад. За

разлика от двамата си братя, по рождение кронпринц Питър де ла Грип и

наскоро обявения за кронпринц Александър де ла Грип, Наталия не присъстваше

във финансовите вестници и медии. За нея нямаше абсолютно нищо дори и в

таблоидите. Това, естествено, имаше своето обяснение. Тя не се криеше от

медиите заради името и потеклото си, но по принцип хората като нея стояха в

сянка и рядко говореха с пресата.

Наталия носеше косата си прибрана в строга, консервативна прическа, а на

шията ù блестеше перлена огърлица – знак на висшата класа, която Дейвид

презираше. Не, помисли си той, докато сядаше, в крайна сметка Наталия

изглежда точно така, както си я бях представял – неомъжена, почти на

тридесет, фокусирана върху кариерата си и ужасно обикновена и

безинтересна.

С изключение на очите. Никога не бе виждал такива очи.

– Трябва да призная, че бях изненадана от обаждането ти и, честно казано, съм

доста любопитна – усмихна се тя и той усети как леки тръпки преминаха по

гръбнака му.

Дейвид взе менюто от ръката на сервитьора и го погледна набързо.

– Вероятно си свикнала хората да те търсят – засмя се той и целенасочено

отправи към нея топлата си, отработена усмивка. Голяма част от работата във

финансовия сектор зависеше от разширяването на връзките и познанствата и

Дейвид наистина не помнеше кога за последен път бе обядвал, без непременно

да гони някакъв професионален интерес. Чифт изумително красиви очи едва ли

биха успели да го отклонят от целта.

– О, да. Милиардери ме канят на срещи през цялото време.

Устните му потрепнаха при сухия ù коментар.

Тя хвърли поглед на менюто и кимна към сервитьора, че е готова да поръча.

– Чух, че сделката с „Шибстед“ се развива страхотно – каза той, колкото да

опипа почвата.

– Имаш добри източници. – Наталия леко наклони глава. – Не знам дали трябва

да се чувствам поласкана, или да се тревожа.

– Не, няма място за тревога. Научил съм си урока. Смятат те за истински

изгряващ талант, който трябва да бъде държан под око. – Бяха я описали като

космополитна, сериозна и действаща с твърда ръка. Дейвид нямаше причина да

поставя тези характеристики под съмнение.

– И аз четох тази статия – каза тя. – Предполагам, времето ще покаже – засмя

се тя. – Сам знаеш как е. Или вървиш нагоре, или пропадаш.

– А в момента?

– О, в момента определено вървя нагоре. – Каза го без следа от престорена

скромност. Дейвид можеше да преброи на пръстите на едната си ръка хората от

аристократичните среди в Швеция, които говореха по този начин и които не

натякваха постоянно, че не са постигнали кой знае какво, а в същото време бяха

на върха.

Тя си поръча риба и Дейвид автоматично избра същото. Беше въпрос на

елементарна психология да поръчаш същото ястие като човека, когото си

поканил на обяд.

– Винаги ли си искала да работиш в банка? – попита той, когато сервитьорът се

отдалечи. – Не ти ли се е искало да се занимаваш и с нещо друго? – Все пак тя

работеше в „Лондонска банка“ вече няколко години и въпросът не бе лишен от

логика. Младият финансов елит в банките е като глутница – винаги търси нови

предизвикателства.

Той погледна деликатния ù пръст, на който липсваше халка. Вероятно бе

изцяло отдадена на работата си. Като него.

– Доволна съм от работата си в банката.

– Ти си единствената жена в екипа на Джей О?

– Да.

– Убеден съм, че си най-ценният му актив – каза той с равен глас.

– Благодаря – усмихна се сухо тя и отпи малко от минералната си вода. –

Щастлива съм там, но в по-далечна перспектива имам намерение да заема

позиция в компанията на семейството си. Предполагам знаеш за кое семейство

става въпрос?

Той кимна и усети как познатото чувство на ненавист отново се надига. Усмихна

се, пое дъх и после пак се усмихна. Този път по-окуражително, сякаш наистина се

интересуваше от думите ù, а всъщност просто беше излязъл на лов за плячка.

– Моето семейство няма особено високо мнение за работата ти – продължи тя.

Тази откровеност можеше да се окаже проблем.

– Това не е тайна за никого – отвърна той, опитвайки се да звучи безразлично,

сякаш обсъждаха някаква абстрактна тема, а не факта, че семейство Де ла Грип

открито ненавиждаха „Хамар Капитъл“ и всичко и всеки, който стоеше зад

фирмата. Само че те не биха използвали директно думата „ненавиждам“, не биха