Локлан пристъпи напред.

— Защо ние да не останем да пазим телата, докато ти се завърнеш с помощ, така че да можем или да вземем тези мъже у дома, или…

— Не — прекъсна го Син. — Ако някой от хората на Хенри се върне, ще ви убият, без да задават въпроси. Всичко, което ще видят, е английски тела и твоето карирано наметало. Трябва да се върнем обратно заедно и да ме оставите да изпратя съобщение на Хенри.

Когато Кали чу приближаването на конете, помисли, че съпругът й се завръща.

Затича се към вратата с облекчение, но се препъна назад, когато видя Дърмът да носи отпуснатото тяло на Астър в младежките си ръце.

Тя се прекръсти.

— Какво е станало, Дърмът?

Бузите му бяха покрити с кръв, мръсотия и сълзи, а очите му бяха на старец, който беше видял дявола и бе оставил душата си с него.

— Аз го убих — зарида Дърмът. — Убих ги всичките.

Писъкът на Морна проехтя, докато тичаше към сина си.

Дърмът се отпусна на колене в предверието и задържа Астър в ръцете си. Той поклащаше чичо си напред-назад, сякаш искаше да го събуди и съживи отново.

— Нямах това намерение. О, Боже, не исках да умреш, Астър, ти стари глупако.

Морна изрида и обви ръце около Дърмът, докато той седеше там и поклащаше Астър в ръцете си. Джейми слезе, тичайки по стълбите, за да види какво става, но Кали се завъртя и го изпрати в стаята му с Юън. Не искаше момчето да види това.

Тя самата не искаше да е свидетел и последното нещо от което се нуждаеше Джейми бе споменът за брат си и чичо си заедно, покрити с кръв.

Сълзи напълниха очите й, но тя ги сдържа. Трябваше да проумее случилото се, което беше напълно извън разбиранията й.

Тя коленичи на пода отстрани на Дърмът.

— Дърмът, кажи ми какво се случи.

Сега той плачеше.

Кали хвана лицето му в ръце и го принуди да я погледне.

— Трябва да ми кажеш какво се случи.

— Исках само да хвана Хенри — произнесе думите отсечено.

Сърцето й се сви.

— Хенри… кралят на Англия?

Той кимна.

— Какво си мислеше?

Дърмът изрида.

— Фрейзър ми каза, че той идва да реши този проблем веднъж и завинаги. Че кралят ще ни прати всичките на бесилото. Помислих си, че ако го пленим, както той теб, можем да решим това като го принудим да подпише харта, че оставя Шотландия на шотландците.

Раменете му се тресяха от тежестта на мъката и вината му.

— Предполагаше се, че англичаните са страхливци. Татко винаги казваше, че един шотландец може да разбие десетима от тях и че те винаги са бягали от нас в миналото. Никога не са оставали да се бият.

Сълзите на Кали закапаха, докато съчувстваше за младежката арогантност на брат си. Това беше суров начин да пораснеш и тя щеше да продаде душата си, ако можеше да изтрие тази нощ и да върне обратно невинността му.

— Преди атакуваше заселници, Дърмът. Не рицари, които са тренирани и са се заклели да защитават краля си.

— Те се биеха като демони. Изведнъж бяха навсякъде. Зад нас, пред нас. Не можехме да избягаме.

Тя приглади калната му и окървавена коса назад, докато той продължаваше да разказва.

— Астър се опита веднага да спре всичко. Опита се да ме прибере у дома и… — Той стисна очи, сякаш го преживяваше отново. — Страхливите копелета го прободоха в гърба, докато той посягаше към мен.

Кали затвори очи, докато сърцето й се разбиваше.

Вратата на залата се отвори. Тя погледна нагоре, наполовина очаквайки да види английския крал на вратата, настоявайки за главата на Дърмът.

Не беше кралят.

Син стоеше на входа с братята си. По вида на лицето му, тя разбра, че той вече беше разбрал за атаката.

Син стоеше замръзнал заради гледката, която се разкри пред него. Дърмът държеше тялото на Астър, докато майка му го придържаше за рамената и плачеше. Кали стоеше до него, а в големите очите й имаше печал и ужасен страх. Сълзите по страните й отслабиха гнева му.

Звукът от плача на Дърмът и Морна го проряза.

— Било е инцидент — каза Кали, изправяйки се на крака. — Не е имал намерение нищо от това да се случи.

Син я погледна безизразно, прикривайки собствената си мъка от нея.

— Трябва да говоря с Дърмът. Насаме.

Като кимна, тя дръпна Морна настрани, докато по-възрастната жена протестираше.

— Мъничката ми рожба има нужда от мен — изплака тя, протягайки се към Дърмът.

Син погледна с благодарност Кали, после взе ръката на Дърмът и го затегли към малката стая за съвещания близо до стълбите.

Не прекалено нежно, той сложи момчето да седне на стола, после затвори вратата.

— Избърши лицето си — каза Син със суров глас. — Ако си достатъчно мъж, за да поведеш армия в битка, тогава си достатъчно мъж да стоиш тук и да не ревеш като жените там.

Дърмът избърса лице с ръкавите на скъсаната си парцалива туника, жест толкова детински, че Син осъзна с какво точно си има работа. На шестнадесет години той бе умело трениран в битка и съсипан. Смъртта не означаваше нищо за него.

Но момчето пред него не беше познал това. Той беше глезен и изнежван от цялото семейство и клана. Малките нападения, които бе извършил, бяха предназначени да сплашат англичаните и бяха само заради развлечението и щетите по имуществото.

Тази вечер беше тежко начало за Дърмът.

Момчето подсмръкна обратно сълзите си и пое накъсано дъх.

Син смекчи тона си, когато проговори.

— Сега ми кажи какво стана.

За негова похвала, Дърмът се взе в ръце и го погледна като мъж.

— Отидохме да пленим Хенри за заложник.

— Твой ли е брилянтният план?

Дърмът кимна.

— Научихме, че отива до Оксли и чакахме в долината, знаейки, че трябва да мине оттам, за да стигне до мястото. Решихме, че можем да му поднесем гостоприемството си.

— Как започна боят?

Устните на момчето потрепериха.

— Спряхме ги и поискахме да предадат Хенри. Те ми се изсмяха и следващото нещо, което осъзнах бе, че англичаните ни атакуват.

Беше на върха на езика му да го попита как е могъл да бъде толкова глупав, че да мисли, че ще предадат просто така краля си, но Син сдържа изгарящия го сарказъм.

Дърмът пое отново дълбоко дъх.

— Опитах се да кажа на останалите да бягат, но те не слушаха. Продължаваха да крещят да убия краля. Аз се уплаших и…

— Избяга?

Той кимна.

— Срещнах Астър в гората. Той мислеше, че може да спре останалите. Помисли, че ще го послушат. — Сълзи се стичаха тихо от очите му. — Вие копелета, вие го убихте.

— Не — каза нежно Син, — съдбата го уби. Не си бил ти, нито аз, нито някой друг. Не си бил в битка преди, за да знаеш какво обзема ума на войник. Кръвожадност, страх и самозащита, които превземат същността ти и те карат да правиш немислими неща.

За нещастие сега вече момчето го знаеше.

Дърмът погледна нагоре към него със зрялост, която изненада Син.

— Какво да правя сега? Мъртъв съм, нали?

Рицарят пое дълбоко дъх, докато обмисляше въпроса. Бог да му е на помощ, но не виждаше друго решение.

— Искаш ли да те излъжа?

Дърмът поклати глава.

— Как продължаваш да живееш със знанието за мъжете, които си убил?

— Честно казано, не знам. Опитвам се да не мисля за това, но когато го правя се старая да подходя разумно. Казвам си, че ако не съм ги убил аз, те са щели да убият мен. А колкото до останалите… отново нямах друг избор. Ако не го направех, животът ми щеше да приключи по начини, които щяха да причинят кошмари дори на палач.

Син се премести, за да седне на ръба на бюрото и погледна момчето със съчувствие.

— Плащът на водачеството е тежък товар. Но веднъж сложен, не можеш да го свалиш от раменете си небрежно.

— Какво означава това?

— Трябва да поемеш отговорност за действията си. Тези мъже са ти вярвали и са те последвали, защото са си мислили, че си достоен да ги поведеш. Ако избереш да избягаш и да се скриеш, това ще бъде шамар за всеки мъж, който е бил с теб тази нощ. За всеки мъж, който е мислел, че си заслужава да жертва живота си за теб.

Дърмът седя мълчаливо за дълго, обмисляйки думите му.

— Иска ми се да мога да върна времето назад.

— Знам, момче. Много пъти съм си мислил същото.

Той срещна погледа на Син.

— Ако ми позволиш да сменя дрехите си и да измия лицето си, ще отида доброволно при краля ти.

Син стоеше мълчаливо. В ума си, можеше да види начина, по който Морна държеше Дърмът. Начина, по който Дърмът беше погледнал Син, когато за първи път бе седнал на този стол.

В рамките на последните няколко минути, момчето беше станало мъж.

— Отиди да се почистиш.

Дърмът кимна и напусна.

Син го последва и спря при вида на слугите, които носеха тялото на Астър по стълбите, за да го подготвят за погребение. Жена му стоеше в предверието, наведена към Локлан. Но веднага след като го видя, изтича при него за утеха.

Син я притисна силно към себе си и почувства как трепери в ръцете му. Тя не проговори, но той знаеше какво мисли. За една нощ, заради един акт на безразсъдна постъпка, тя бе изгубила брат си и чичо си.

Той само се молеше да не изгуби и клана си.

— Брейдън — обърна се той тихо към брат си, — трябва да изпратя съобщение до Хенри. Ще се облечеш ли в някоя от моите дрехи, за да му го занесеш?

— Да.

Син кимна в знак на благодарност. Кали повдигна глава и погледът в очите й го съсипа. Тя беше ужасена и поразена от мъка.

— Ще им предадеш Дърмът. — Това беше прошепнато твърдение, не въпрос.

— Хенри ще настоява някой да му бъде предаден. Той не може да остави подобни действия да останат ненаказани. Това беше покушение върху живота му и много мъже бяха убити заради това. Ако не направи нищо, ще се покаже слаб и неспособен. Две неща, които крал, борещ се за трона си, не може да си позволи.