— Знам. — Тя затрепери дори по-силно, но сълзите й бяха спрели. — Трябва да говоря с Дърмът.

С неохота Син я наблюдаваше как се отдалечава, после отиде да напише посланието си за Хенри, докато Брейдън се обличаше като английски рицар.

С всяка дума, която пишеше на Хенри, Син знаеше в сърцето си, че ще изгуби жена си. Можеше и да казва, че разбира, но трябваше да избира между брат и съпруг. Съпруг, когото едва познаваше и брат, когото обичаше почти двадесет години. Наистина, не всички роднини се обичаха един друг, но двамата с Дърмът бяха изключение. Почти както той и братята му. Дори през разстоянието и времето, които ги разделяха, те винаги се бяха грижили един за друг.

Не. След време, тя щеше да започне да го мрази.

Изръмжавайки, той скъса бележката си и бързо написа друга. В сърцето си, знаеше какво трябва да се направи. Това беше единственият начин да я види щастлива.

Глава 17

Кали беше изумена, че Син не изпрати брат й право при краля.

Но на сутринта разбра защо. Хенри, охраната му и всички англичани, които обитаваха Оксли отседнаха пред замъка й. Хората й се бяха събрали в двора на замъка, ужасени от това какво може да иска английската армия.

Син беше заповядал да затворят портите и да се охранява и после я беше оставил, за да се въоръжи. Сърцето й биеше ускорено, но правеше всичко възможно да успокои всички.

Но отвътре тя трепереше и беше ужасена.

Стоеше пред портата на замъка, а до нея бяха Брейдън, Локлан, Дърмът и Юън. Саймън, който изглеждаше малко блед и слаб, се присъедини към тях.

— Хенри е отвън, а?

Кали кимна.

— Да, и иска кръвта на Макнийли.

Погледът й се спря на Дърмът, който стоеше гордо до нея. Тя видя страха в очите му, докато се държеше здраво за ръката на Джейми.

Вратата на замъка се отвори и всички присъстващи замлъкнаха. Кали се обърна, за да види какво ги беше вкаменило.

Сърцето й спря.

Застанал в рамката на вратата беше съпругът й. И беше облечен в наметало на баща й в карирано тъмносиньо, зелено и жълто.

Важността на жеста я разкъса. _Няма да бъда притежаван._ Колко пъти й беше казвал това?

Сълзи напълниха очите й при гледката. В този момент, Син беше декларирал верността си към нея по начин, който я разтърси дълбоко. Мъж, който не искаше никой да претендира за него и нищо да не го притежава, носеше нейните цветове.

Никога не го беше обичала повече.

Погледите им се преплетоха, но празнотата в неговия я изплаши дори повече от факта, че Хенри чака отвън, за да убие брат й.

Син криеше чувствата си от нея.

— Готов съм да отида — обяви смело Дърмът.

Син наклони глава към него.

— Нека първо да говоря с Хенри.

— Мислиш, че можеш да го уговориш да е милостив към Дърмът? — попита Морна, тонът й беше пресипнал от надежда.

— Ще видя какво мога да направя.

Син отиде до Кали и обхвана страната й с топлата си ръка.

— Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти, Син. Знаеш, че е така.

Той наведе глава и я целуна леко по устните, след което слезе по стълбите и мина през тълпата. Кали не се помръдна, докато не го видя да напуска замъка й през малката странична порта.

Тя изтича до стената и се качи по дървените стъпала на парапета със Саймън, братята си и Макалистър зад нея. Сърцето й биеше силно, докато наблюдаваше съпругът й да приближава краля.

Настана тишина и дори самият вятър не смееше да разсее напрежението на сутринта.

Син пое дълбоко дъх, докато изучаваше английските рицари около него. Няколко, които познаваше, се намръщиха на облеклото му, но не казаха нищо, докато той бавно пристъпваше към Хенри, който го погледна любопитно.

— Хенри Плантагенет, крал на Англия, аз Син Макалистър от клана Макнийли, ви поздравявам.

Хенри не изглеждаше доволен.

— Опитваш се да ни развеселиш или да ни ядосаш с дрехите си?

— Нито едното, Ваше Величество. Тук съм, за да обясня какво се случи миналата нощ.

Хенри слезе от гърба на коня си и го приближи, така че да могат да говорят, без да ги подслушват.

— Тогава си знаел за това?

— Да. За нещастие, разбрах твърде късно, за да го спра.

Хенри кимна и го поведе по-далеч от тълпата. Двама от личните му стражи запристъпваха зад тях, но останаха на дискретно разстояние.

— Тогава знаеш, че сме дошли за Нападателя. Предай ни го.

— Не мога да направя това.

Хенри спря рязко и изви невярващо вежда.

— Да не би нашия слух, да не е наред или ти каза това, което си мислим?

Син изпъна гръб, подготвяйки се да понесе пълната тежест на гнева на Хенри.

— Макнийли е мъртъв. Беше убит в битката през миналата нощ. Тези, които останаха си научиха урока. Повярвайте ми. Вече никога няма да има нападение срещу вас от страна на Макнийли.

— Кой е новият лорд Макнийли? — попита любопитно Хенри.

— Все още не са гласували, но мога да ви уверя, че новият лорд няма да иска нищо друго от вас, освен мир.

Хенри присви подозрително очи.

— А Нападателя? Беше ли убит и той миналата нощ?

Син остана смълчан. Излъжи, проклет да си, излъжи. Ако кажеше на Хенри, че Нападателя е мъртъв, тогава въпросът щеше да приключи. Незабавно. Но той никога преди не беше лъгал Хенри.

Можеш да я имаш завинаги. Никой никога няма да разбере.

Но щеше да е изградено на лъжа.

Какво бъдеще щяха да имат, ако знаеше, че е измамил самия човек, дал му свободата?

Не, не можеше да направи това. Отказваше. Всичко, което някога бе имал на този свят, беше честта му и никой нямаше да му я отнеме.

— Нападателя е свършен — просто каза Син.

— Но мъртъв ли е?

Син поклати бавно глава.

— Тогава го искаме. Сега.

Син затвори очи при думите, които знаеше, че Хенри ще каже. Заставайки срещу краля си без страх или разкаяние, той отговори бавно:

— Тогава ще трябва да минете през мен.

Хенри се подсмихна и го погледна.

— Да не си луд?

— Не, Ваше Величество. Но съм честен.

Хенри ахна невярващо.

— Ще умреш ли на негово място?

— Ако се налага.

— И ако той нападне внезапно след твоята смърт, ще си се жертвал за нищо.

— Той няма да напада повече. Знам го.

Гняв затъмни лицето на Хенри. Това беше изражение, което Син познаваше прекалено добре.

Син призова остатъка от приятелството им, докато говореше на краля.

— Ще подпиша пълно признание за измяна, твърдейки, че аз съм бил онзи, който ви е нападал още от самото начало. Враговете ми в двора на драго сърце ще повярват в това и вие ще имате вашият Нападател за публична екзекуция. Всичко, за което моля, е вашата честна дума, че няма да отмъстите на Макнийли веднага след като ме няма.

— А ако откажа?

— Ще изгубите авторитета си и аз ще се бия с вас с всяка частица от способностите си.

Очите на Хенри показаха уважението му при тези думи. И двамата знаеха, че Син няма равен в битка. Дори и Хенри.

— Много добре тогава, обявяваме ви за Нападателя.

— Имам ли думата ви, Хенри? Ще оставите ли Макнийли на мира?

— Да, стари приятелю. Давам ви думата си, че докато те се въздържат от по-нататъшни нападения срещу хората ми, ще ги оставя на мира.

Син кимна. Хенри можеше да е много неща, но той също беше мъж на честта.

— Стражи — нареди Хенри, — отведете го.

Син не протестира, когато го сграбчиха за ръцете и го отведоха.

Единственото му съжаление беше, че не посмя да се обърне и да погледне жена си. Боеше се, че ако го направи, няма да е способен да мине през това. Искаше я повече, отколкото беше искал нещо друго на този свят.

Но в обсаденото си сърце знаеше, че така трябва да бъде.

Кали наблюдаваше ужасено когато кралските стражи сграбчиха съпруга й и завързаха ръцете му зад гърба.

— Какво правят?

— Прибират Син — прошепна Саймън.

Обзе я страх.

— Какво означава това?

Саймън отказа да срещне погледа й. Тя видя страх и болка в очите му, докато наблюдаваше как качват Син на кон и кралят отново яхваше жребеца си.

— Означава, че е отказал да даде на Хенри името на Дърмът.

— Не — въздъхна тя, а сърцето й се разби. — Защо ще прави подобно нещо?

— Нямам идея.

— Защото е проклет глупак — изръмжа Локлан. — Планира да умре на мястото на брат ти.

Кали спря да диша, когато думите я заляха.

— Чакайте! — изкрещя Кали надолу към англичаните.

Тя видя Хенри да насочва коня си напред.

— Какво казахте?

— Защо отвеждате съпруга ми?

Хенри повдигна царствено вежда.

— Той призна, че е Нападателя и като такъв, ще бъде екзекутиран за покушението над живота ни.

Думите му разкъсаха сърцето й на парченца. Не, това не можеше да е истина. Трябваше да е някакъв ужасен кошмар. Въпреки това, знаеше че не е.

Тя погледна към крал Хенри.

— Син не го е направил и вие много добре го знаете.

— Той казва, че е.

— Той лъже, за да защити… — Гласът й заглъхна, когато се осъзна преди да предаде брат си.

Хенри се наведе напред на седлото си, силно заинтересован от думите й.

— Кажете ни, милейди, кого се опитва да предпази? — После той добави грубо: — Каледония, ако притежавате в сърцето си любов към съпруга си, тогава ни дайте името, от което се нуждаем, за да спасим живота му.

Тя изпъна гръб и погледна към мястото, където Син седеше на коня си, изправен решително, с гордо изпънати рамене. Тя никога нямаше да предаде Дърмът, нито имаше намерение да гледа как Син страда за престъпление, което не бе извършил.

— Искам съпругът ми да бъде освободен. Веднага.

Хенри й се усмихна самодоволно.

— Тогава ни предложете друг да умре на негово място.