Тя погледна към Саймън, чието лице беше станало бяло.

— Какво мога да направя? — обезумяло попита тя.

— Нищо. Хенри трябва да има изкупителна жертва. Или вашият брат, или съпругът ви, милейди. Няма друг начин.

Изричайки сочно проклятие Юън сграбчи Дърмът и се приготви да го хвърли през стената.

Локлан и Брейдън хванаха брат си и издърпаха гърчещия се Дърмът от ръцете му, после застанаха между двамата.

— Не! — извика Юън, протегна се за Дърмът, който сега се криеше зад гърба на Брейдън. — Няма да гледам как убиват Син заради глупав младок, който няма повече разум от стрък праз.

Локлан сграбчи брат си и го бутна назад.

— Успокой се, Юън. Никой от нас не иска да види Син мъртъв.

По бузите на Кали закапаха сълзи, докато наблюдаваше как кралят се оттегля от замъка й и дава заповеди за тръгване.

О, Боже, не! Протестът я задави, докато гледаше как отвеждат съпруга й надалеч. За да умре.

През целия си живот, Син се беше жертвал, за да спасява другите. Беше изгубил невинността, детството, душата си, и сега щеше да загуби живота си.

И за какво?

— О, Син — въздъхна тя.

Кали се извърна от парапета и погледна към хората, които стояха покрай стената с нея. Хората събрани в двора долу. Това бяха нейните хора сега, след като Астър си беше отишъл.

Тя щеше да бъде водач. Нямаше друг, който да поеме властта над клана Макнийли.

_Кой е първият ти акт на дълг?_

Дали това беше гласът на баща й, който чуваше в главата си? Философията на баща й, която си спомни с тревожна яснота.

Спасен от моята сила. Това беше девизът на клана й. Девизът, с който тя и Дърмът бяха израснали.

За пръв път в живота си тя наистина разбра тези думи.

Никой не заплашваше Макнийли. По-скоро щеше да умре, отколкото да види нейният Син да се жертва, за да защити брат й.

Сърцето й пламна от вътрешна сила и сигурност, която не разбираше и се отдръпна от стената.

— Имам план — съобщи на мъжете. — Локлан, имам нужда от услуга.

— Изглежда, жена ти вече те заряза — каза Хенри, докато яздеше до Син.

Син отказа да позволи на Хенри да види колко много го заболя от тези думи. Никога не би признавал пред никого, дори пред себе си, че това, което наистина искаше, бе тя да го спре.

Точно когато замъкът изчезна от погледа му, част от него жадуваше да чуе плача на Кали, че го обича твърде много, за да му позволи да умре. Че ще направи всичко, за да го спаси.

Това беше глупава мечта и той много добре го осъзнаваше.

— Тя прави това, което е нужно, за да защити хората си, също като някой друг, когото познавам.

Хенри изсумтя.

— Никога не сме мислили, че ще видим теб да се жертваш за някой отвратителен шотландец. Нито да носиш техния знак. Кажи ни, Син, кое доведе до тези промени в теб?

Син не отговори.

Не можеше.

Кое беше довело до тези промени? Нежна усмивка от очарователна девойка, която достигна дълбоко в мъртвото му сърце и го беше съживило.

Затваряйки очите си, той призова образа на лицето й и го запази дълбоко в душата си.

Това, което правеше, бе заради нея. Сега щеше да е способна да има мира, който означаваше толкова много за нея. Дърмът никога повече нямаше да посмее да поведе армията на Макнийли срещу Англия и Кали можеше да запази хората си в безопасност и заедно.

Нямаше да има повече кръвопролития.

Хенри бавно въздъхна и когато заговори, беше без студената формалност на краля.

— Син, не ме карай да го правя. Ти си единственият мъж, когото истински не искам да убия. Дай ми някой, за да спасиш живота си.

— Не мога да направя това, Хенри.

— Не можеш или няма да го направиш?

— Няма да го направя.

— Проклет да си!

Син се засмя на това и отвърна на краля със собствените му думи.

— Ако съм прокълнат, то със сигурност е за далеч по-сериозни деяния от това.

Челюстта на Хенри се стегна.

— Много добре. Ще те отведем обратно до Лондон, където ще дадем пример с теб. Нашата единствена надежда е, че когато вътрешностите ти бъдат извадени, докато все още си жив и можеш да го почувстваш, ще продължиш да мислиш, че тази саможертва е благородна.

Хенри пришпори коня си напред и остави Син насаме с мислите му.

Те яздеха през целия ден, само с една малка почивка по обяд. Както се очакваше никой не се притесни да предложи храна на Син. Нямаше нужда да се хабят провизии за мъртвец.

Отлъчен от всички, той беше оставен насаме, докато не направиха лагера вечерта.

Син прекара нощта, лежащ на студената земя на открито, окован за един дънер. Би трябвало да му е студено и неудобно, но мислите за жена му стояха в сърцето му.

Винаги бе предполагал, че ще умре в битка. Повален от вражески меч или стрела. Никога не си бе позволявал да мечтае, че любовта ще бъде тази, която ще го убие.

Познаваше любовта за толкова кратко време, че изглеждаше трудно точно тя да бъде причина за смъртта му, и все пак не можеше да измисли по-добър край.

Не можеше да остане и да позволи братът на Кали да бъде отведен и убит, нито той можеше да го убие.

Неговите дни на убиец бяха приключили. Беше оставил тази част от себе си в Англия, а сърцето си беше оставил при жена си.

Сега не беше останало нищо от него. Беше празна черупка, която съществуваше само, за да си припомня нежното лице на Кали.

Затваряйки очи, той се успокои от знанието, че макар да нямаше да изживее живота си с нея, поне беше достатъчно щастлив да я има за малък отрязък от време.

Смъртта беше неизбежна, но до деня, в който тя обърна тази отнемаща дъха усмивка към него, той никога не беше живял истински.

Сутринта Хенри събра войската си и започнаха дългия поход, който щеше да ги отведе у дома. С всяка левга, която изминаваха, Син чувстваше отдалечаването от жена си дълбоко в сърцето си. Как му се искаше да бяха имали още един ден заедно. Още една нощ, в която да я прегръща и обича.

Защо се беше борил срещу нея? Сега изглеждаше толкова глупаво и ако можеше да върне времето назад, щеше да го прекара в ръцете й, прегръщайки я и правейки любов с нея с цялото си тяло. Със сърцето си.

Да, да почувства устните й още веднъж…

Странен звук откъм дърветата привлече вниманието му.

— Какво беше това? — попита един от стражите.

Звучеше като някакъв вид пресипнала птица. Син погледна нагоре, за да види движение в дърветата. Рицарите се приготвиха, докато кралската стража заобиколи Хенри.

От листата на дърветата те чуха звука от приближаването на един-единствен кон. Въздухът около тях беше изпълнен с напрежение, докато рицарите се приготвяха за битка.

Конят се приближи още повече.

И още.

Тогава, от гъстата зелена гора пред тях изскочи голям черен жребец и ездач, който носеше неподходящи черни доспехи, които бяха покрити с плътна черна туника.

Но това, което привлече вниманието му най-много, беше знамето на ездача, което се развяваше от бриза.

Беше същият тъмнозелен цвят като на шотландския кариран плат, който носеха братята му, а в центъра имаше дъбово стъбло със сърце и четири меча, които го пробождаха, и двете обединени от думите „Силата на духа“, бродирани върху плата.

Това беше знаме, което не беше виждал от детството си, само че тогава то имаше четири златни меча: по един за Брейдън, Киърън, Локлан и Юън. Сега мечът за родения втори беше в черно, символизирайки смъртта на Киърън.

Сърцето му заби при гледката и той веднага разпозна дребната фигура върху гърба на коня му.

Беше Каледония… гордостта на хората си, носеща неговите доспехи и развяваща знамето на Макалистър.

Тя спря точно извън малката горичка и свали неудобния шлем. Пъхайки го под ръката си, Кали се намръщи към Хенри, с което можеше да накара всяка опърничава жена да й завиди.

— Поздравления — каза гордо тя, повтаряйки точно думите на Син, когато беше излязъл, да се срещне с краля. — Хенри Плантагенет, крал на Англия. Аз съм Каледония, съпруга на Син Макалистър, водач на клана Макнийли и дойдох, за да изискам съпруга си от вашите грижи.

Рицарите й се присмяха. Но не и Син. Любовта му към нея го заля, и ако можеше, щеше да изтича при нея и да й покаже колко много я обича в този момент.

Кали изви царствено вежда, когато Хенри също се засмя.

— Какъв е смисълът на това? — попита кралят.

Кичури от косата й с цвят на мед се развяха от вятъра.

— Смисълът? Всъщност е прост. Или ще освободите съпруга ми, или никой от вас няма да стигне цял до Англия.

Хенри се подсмихна арогантно на заплахата й.

— И какво може да направи обикновено момиче?

Кали се усмихна студено.

— Беше ми разказано от баща ми, за света Мери от Арагон, която без чужда помощ повалила цялата сарацинска армия с нищо повече от вярата си в бог. Той също говореше за древна келтска кралица наречена Будика, която съборила Рим на колене и изгорила Лондон до основи. Той често казваше, че жените са много по-смъртоносни като враг от някой мъж, защото мъжете се водят от разума си, а жените от сърцата си. Може да спорите и да спечелите срещу нечий разум, но не и срещу нечие сърце.

Хенри се прозя неискрено, сякаш думите й го отегчаваха.

— Нямаме време за това, жено. Сега ни остави.

— Може би не се изразявам достатъчно ясно. — Тя изсвири рязко. Самата гора около тях сякаш оживя, когато мъж след мъж излязоха и се наредиха в кръг около тях.

На лицето на Син се появи усмивка, когато разпозна мъжете.

Сигурно имаше над сто и четиридесет шотландци и от двата клана — Макнийли и Макалистър, които стояха готови да го защитят.

Никога в живота си не се беше надявал някой мъж да застане на негова страна… да не говорим за цяла армия.

Той се усмихна, когато видя братята си да стоят с Дърмът от лявата страна на Кали.