Рицарят внимателно отметна воала й и прокара ръка по линията на косата й. Кали усети пръста му да се сключва около една от къдриците й и да я издърпва на свобода.

Присви очи към ръката си и ъгълчето на устата му се повдигна с отвращение.

— Червена — каза той с глас, наподобяващ ръмжене. — Трябваше да се досетя.

— Какво? — попита Кали, недоумяваща защо нещо толкова просто, като цвета на косата й, би предизвикало такъв яростен отклик, след като нищо друго не го изкарваше от равновесие.

Лицето му отново придоби непроницаемото си изражение и той отдръпна ръката си от нея, отстъпвайки крачка назад.

— Елфа — обърна се към прислужницата. — Заведете я в стаята й и се погрижете да остане там.

— Да, милорд — отвърна жената и се поклони ниско.

Син не помръдна, докато не видя, че шотландката влезе в стаята си.

Трябваше да я оставиш да избяга.

В интерес на истината това беше първоначалното му намерение. Само лоялността му към Хенри го спря. Е, също и дребният факт, че никога нямаше да му се наложи да се ожени за нея и той го знаеше. Дори Хенри не притежаваше толкова власт и пари.

И все пак…

Син почувства лек пристъп на съжаление, когато си припомни как почти бе обезоръжила Роджър. Момичето имаше дух, трябваше да й го признае. Но такъв дух в лицето на врага е повече проклятие, отколкото благословия. И той го знаеше.

Поклати глава, отказвайки да мисли за мрачните спомени и се отправи по тесния коридор към собствената си стая, която се оказа близо до нейната.

Син стисна зъби заради дързостта на Хенри. Нищо чудно, че бе станал крал. По упоритост можеше да си съперничи с муле. Обаче не и със Син.

Той отвори вратата на стаята си и се отправи към спартанското легло до прозореца. Прекарваше голяма част от времето си в двора на Хенри и за разлика от останалите придворни, които живееха тук, не се интересуваше от луксозността на леглото си. Докато леглото беше достатъчно голямо, за да го побере и имаше одеяло, той бе доволен.

Много внимателно свали наметалото и ризницата от тялото си и ги постави върху малкия сандък в подножието на леглото му. След това старателно прегледа щетите по предмишниците си, нанесени от меча на момичето.

Без да обръща внимание на болката, Син развърза ръкавите на жакета си, докато вървеше към умивалника. Хвърли разкъсаната дреха на простия дървен стол, наля вода в умивалника и изми кръвта от ръцете си.

Докато се протягаше за кърпата, дочу суматоха в коридора.

Забрави за раните си, взе меча от леглото си и отвори вратата със замах.

Трима от кралските стражи влачеха момчето от стаята на шотландката, докато четвърти се опитваше да удържи нея. Детето плачеше като умиращо животинче, а жената се бореше като дива котка.

— Какво става тук? — попита Син.

Пазачът, който бе най-близо до него, пребледня и бързо отговори:

— Негово Величество нареди момчето да бъде преместено на друго място.

— Не! — изръмжа шотландката. — Няма да го вземете от мен, за да злоупотребявате с него. Не го ли наранихте достатъчно?

— Моля те! — изплака момчето, докато риташе и се бореше срещу рицарите, толкова яростно, че едната му обувка изхвърча. — Не им позволявай да ме отведат. Не искам да ме удрят повече.

Думите на момчето предизвикаха гнева на Син. Жената се забори още по-яростно срещу пазача, който я държеше. Ако продължеше, щеше да свърши насинена и окървавена, както и момчето.

— Освободете го! — заповяда Син.

Всички замръзнаха, когато чуха думите му.

— Милорд — започна пазачът, който държеше шотландката, — действаме по кралска заповед.

Син насочи острия си поглед към него и мъжът се сви, отстъпвайки назад.

— Кажете на Хенри, че аз съм наредил да го пуснете.

— А ако жената избяга с момчето? — попита друг от стражата.

— Ще бъдат под мое наблюдение. Мислиш ли, че тя ще ми избяга?

Син видя нерешителността в очите на пазача, докато преценяваше чий гняв е по-страшен — неговият или на Хенри.

В крайна сметка мъжът освободи момчето, което изтича бързо при сестра си.

— Ще предам думите ви на краля — каза пазачът, а негодуванието му остана скрито, заради проличалия страх в гласа му.

— Да, кажете му — отвърна Син сухо.

Докато стражата си тръгваше, Кали погледна към Черния рицар, който бе спасил братчето й. Добротата му към тях бе неизмерима и тя искаше да му благодари, но поглеждайки към тялото му се вцепени.

В действителност, това беше всичко, което можа да направи, за да не го зяпа.

Голите му, загорели рамене бяха толкова широки, колкото изглеждаха под наметалото. Тялото му бе твърдо и добре очертано, мускулите му се свиваха при всеки дъх, който си поемаше. Но това, което задържа погледа й, бяха дълбоките и яростни белези, които покриваха плътта му. Изглеждаше така, сякаш е преживял безброй битки и атаки. Гледката изтръгна сърцето й.

И тогава видя кървящите му ръце.

— Вие сте ранен!

Син погледна надолу към кръвта.

— Така изглежда.

— Има ли кой да се погрижи за раните ви?

— Имам себе си.

Той тръгна обратно към стаята си, но Кали го последва.

— Желаете ли да изпратя прислужницата си?

— Не — отвърна той със същия безизразен тон и се спря на прага на стаята си, погледна към нея, след това към Джейми и накрая обратно към нея. Изразът в очите му без съмнение означаваше само едно нещо — очакваше тя да трепери от страх като всички останали. Въпреки тръпките, които се спуснаха по гърба й, Кали бе далеч от треперенето от страх. Подобно на него, беше научена да не показва страха си пред никого.

Рицарят отстъпи назад и каза:

— Единственото ми желание е да бъда сам.

— Но раните ви…

— Ще се излекуват — отсече той.

Оу, този мъж беше непоносим. Добре тогава, нека изгният.

Кали се обърна, откри Джейми в коридора и го върна обратно в стаята си. Но не можеше да остане в нея. Как би могла. Нямаше никакво съмнение как рицарят бе получил раните си.

От нейния меч.

Разбира се, нямаше да се нарани, ако не бе осуетил бягството й, но въпреки това бе спасил нея и Джейми от другите. Дължеше му го, независимо дали го харесваше или не. А Кали никога не бе оставала длъжница никому. Извади комплект за шиене и малка кутия с билки, каза на Джейми да остане с Елфа и отвори вратата.

Решена да му се издължи, тя се отправи към бърлогата на дявола, за да се изправи срещу него. Надяваше се, че няма да я изяде.

Глава 3

Син чу резето на вратата му да се повдига. Инстинктивно издърпа камата от ботуша си и я закрепи между палеца и показалеца си, очаквайки при нужда да я захвърли към гърдите на влизащия.

Вратата едва се отвори, за да му покаже малък, сладък нос, последван от профила на ангел. Ангел, който спря, докато се взираше в стената срещу него.

— Сър? Сър Чер… Рицарю? Тук ли сте?

Син пъхна камата обратно в ботуша си.

— Като се има предвид, че това е моята стая, къде другаде бих могъл да бъда?

Тя все още не бе погледнала към вътрешността на стаята и реши да пренебрегне сарказма му.

— В приличен вид ли сте?

Син изсумтя.

— Милейди, мнозина твърдят, че нямам капка приличие в цялото си тяло.

— А мнозина казват, че течението тук в коридора е доста силно. Това, което ме интересува, е дали сте облечен?

— Облечен съм толкова, колкото и последния път, когато ме видяхте, което означава, че трябва незабавно да се върнете в стаята си.

Но тя не го направи. Вместо това отвори по-широко вратата и за негов искрен ужас, влезе вътре.

Огледа помещението, докато не го откри седнал на леглото. Син можеше да се закълне, че когато зелените й очи се спряха на голите му гърди, почувства странен шок, който го разтърси от пръстите на краката, до върха на главата. Слабините му се втвърдиха, изпълнени с горещо желание, толкова силно, че му причини болка.

Какво, по дяволите, се случваше с него? Не беше някакъв неопитен младеж, който се възбуждаше при вида на някоя привлекателна девойка. Отдавна бе надвил тялото и желанията си.

Но по някаква причина всеки път, когато тя се приближеше до него, контролът му се изплъзваше. Още по-лошо бе, че можеше да бъде негова и той го знаеше. Всичко, което трябваше да направи, бе да отиде при Хенри и тя щеше да бъде негова.

Ако имаше смелостта…

Без да осъзнава объркването, което му причинява, Кали прекоси стаята и застана пред леглото.

— Какво правите тук? — попита той рязко.

— Тук съм, за да се погрижа за раните, които ви причиних — отвърна му тя спокойно.

Син докосна импровизираната превръзка на лявата си ръка. Беше далеч от перфектността, но щеше да свърши работа.

Освен това, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се приближи повече до него.

— Тогава няма защо да се тревожите, милейди. Вие не сте причината за нараняванията ми.

— Не ги ли получихте, когато ме обезоръжихте? — намръщи се тя.

— Да, но не заради вашите действия, а заради моите собствени.

Кали отхвърли думите му с махване на ръката, докато поставяше тъмнокафявата си кожена торбичка и малката си кошничка на леглото в непосредствена близост до парчето бял лен, което бе използвал за превръзка.

— В момента спорите само от инат и аз отказвам да слушам. Сега спрете с оплакванията, за да се погрижим за раните ви, преди да се влошат и ръцете ви да заберат.

Син се втренчи в нея невярващо. Не можеше да си спомни последния път, когато някой е игнорирал думите му така лекомислено, но беше почти сигурен, че се е случвало по времето, когато е бил в пелени.

Кали се протегна към дясната му ръка, но той бързо се премести извън обсега й.

— Защо ви е грижа дали ръцете ми ще заберат или не? — попита Син, докато тя отново се опита да улови ръката му. — Мислех, че ще желаете да се случи, а не че ще се опитвате да го предотвратите.