Изражението на лицето му говореше, че мисли за нещо от миналото. Когато проговори, гласът на краля бе пропит с носталгия.

— Спомням си добре нощта, когато притисна камата към гърлото ми. Помниш ли какво ми каза тогава?

— Да, предложих ти верността си в замяна на свободата ми.

— Така е, направи го. И сега се нуждая от лоялността ти. Филип е по петите ми и се опитва да измъкне от властта ми Нормандия и Аквитания. Синовете ми хленчат за собствените си парчета от властта, а сега този шотландски клан нападна няколкото англичанина, които охраняват северната граница. Не мога да си позволя да бъда атакуван от всички страни. А глутница гладни кучета може да повали на земята дори разярен бик. Уморен съм от всичко това. Имам нужда от мир, преди да ме убият. Ще ми помогнеш ли?

Вътрешно Син се сви, когато чу четирите думи, които никога не би бил в състояние да отхвърли. Проклета да е черната му душа. Все още имаше парченце от съвестта, което не бе разрушено и Хенри го знаеше.

Глухо ръмжене се зароди в гърлото на Син. Със сигурност имаше начин да се изплъзне от тази ужасна ситуация. Със сигурност той…

Почти се усмихна, когато бе осенен от внезапна мисъл. Беше перфектна и хитра, също като него.

— Ще се оженя за момичето, но само ако намериш свещеник, който да благослови брака ни.

Лицето на краля пребледня. Син се усмихна зловещо. През последните девет години бе отлъчен от църквата пет пъти. Последният път самият папа го анатемоса, забраната бе толкова тежка, че му отреждаше пържене във вечността, редом със самия дявол. Папата определи Син като личен любимец на Сатаната измежду потомството му.

Хенри никога не би могъл да открие свещеник, който би посмял да позволи на Син да участва в тайнство.

— Мислиш, че си ме пипнал? — попита Хенри.

— Нищо подобно. Както каза, аз познавам шотландците и знам, че няма да приемат нищо по-малко от църковен брак. Просто ти представям условията на съюза ни.

— Много добре тогава. Приемам условията ти и държа да ги спазваш.

Глава 2

— Кали, ще избягаме ли този път?

Каледония от клана Макнийли дръпна малкия си брат, за да спре в тесния коридор, през който щяха да избягат от замъка на крал Хенри.

Тя коленичи пред дребничката му фигура и прошепна:

— Ако запазиш думите за себе си, може и да успеем.

Кали се усмихна, за да смекчи укорителния си отговор и приглади кафявата фригийска шапка[4] върху малката му глава. Лицето му все още притежаваше бебешка закръгленост и светлите, доверчиви сини очи на прохождащо дете, каквото бе доскоро.

— Сега, помни, ние сме английски слуги, което означава, че ако проговориш, те със сигурност ще разберат, че сме шотландци.

Детето кимна.

Кали прибра оранжево-червените къдрици на Джейми под шапката му. Косата му беше със същия нюанс като нейния, но с това се изчерпваха приликите помежду им, защото Кали приличаше на скъпата си покойна майка, а Джейми приличаше на собствената си майка Морна.

Той я погледна със сините си очи, изпълнени с решителност и проницателност, каквито не трябваше да притежава момче на крехката му възраст. Само на шест години детето бе видяло повече от полагащия му се дял трагедия. С божията воля нямаше да стане свидетел на повече нещастия.

Кали целуна леко по челото обичния малък дявол и се изправи на крака. Стомахът й се присви нервно и тя го поведе бавно по пустия коридор към стълбите, които трябваше да ги изведат от задната страна на замъка.

Поне така им беше казала прислужницата, която им помогна да организират бягството си. Сега Кали се молеше новооткритата им приятелка да не ги е излъгала или предала.

Трябваше да се махнат от това място. Кали не издържаше повече. Ако се наложеше да преглътне още някой изучаващ, похотлив английски поглед или поредния суров коментар за дивата й шотландска природа, щеше да изтръгне нечий език.

Но това, което наистина караше кръвта й да кипне, бе начинът, по който се отнасяха с Джейми. Като син на леърд той беше равен на английските благородници с най-висок произход. Тези зверове го принудиха да им прислужва като низш селянин, докато му се присмиваха и го унижаваха. Кали не можеше да понася повече сълзите на братчето си, нито да наблюдава как рицарите грубо опипваха момчето или дърпаха ушите му.

Англичаните бяха животни.

Откакто хората на крал Хенри убиха стражата им и ги отвлякоха, докато пътуваха, за да посетят болната леля на Кали, младата жена се опитваше да намери път за бягство и начин да се приберат у дома.

Внимателно обмисляше всякакви хитрини, но тези ужасни английски зверове бяха истинското потомство на дявола. Без значение какво опитваше, някой от тях предвиждаше бягството й и го осуетяваше.

Но този път… този път тя щеше да успее. Знаеше го.

Стискайки ръката на Джейми, тя спря на върха на стълбището. Повдигна ленения си воал и наведе глава, ослушвайки се. Тишина.

Очевидно никой нямаше да ги спре. Бяха свободни!

Прислужницата Елфа й обеща, че щом слязат надолу по стълбите, ще открият малка задна врата на крепостната стена, която се използваше през светлата част на денонощието от прислугата, за да пътуват от замъка до Лондон. Елфа се закле, че щом веднъж достигнат вратата, никой няма да ги спре.

Сърцето на Кали заби силно от сладкото очакване. Тя се втурна през глава надолу по тъмните стъпала на спираловидната стълба, влачейки Джейми след себе си.

Свобода!

Можеше да усети вкуса й, да долови мириса й, можеше…

Мислите й се разпръснаха, когато се спъна и падна върху нещо на стълбите.

Усети как тялото й полита напред и всичко, което успя да направи, бе да разпери ръце с надеждата да се улови някъде. Но вместо падането, Кали почувства как едни силни ръце я прегръщат и притискат към гърди толкова твърди, колкото тъмния камък на стените, които ги заобикаляха.

Преди да успее да мигне, мъжът я пусна върху стъпалото над него.

— Господи, жено, гледай къде вървиш!

Джейми опита да проговори, но Кали бързо закри устата му с ръка и се извини с възможно най-добрия си английски акцент.

— Простете ми, милорд.

Едва тогава се осмели да го огледа.

Кали беше висока и очите й бяха на едно ниво с тези на повечето мъже. Но там, където очакваше да види главата му, намери само широки, мускулести рамене, обвити в мрак.

Сърцето й заби учестено. Тези тук наистина бяха широки.

Кали се намръщи при вида на черните му дрехи. Никога преди не беше виждала мъж облечен изцяло в черно, с изключение на онези, които служеха на църквата. А този мъж със сигурност не беше свещеник.

Качулката и плащът му бяха по-черни от катран и върху тях липсваха отличителни знаци. Много странно.

Опита се да направи крачка назад, но тясното пространство и Джейми, който стоеше на стъпалото зад нея, й попречиха.

Кали се почувства в капан от всички страни, притисната от мощното присъствие на рицаря, което сякаш проникваше до самата й същност. Това беше опасен, смъртоносен човек. Можеше да го усети с всеки инстинкт, който притежаваше.

Осмели се да погледне нагоре към загорелия му, силен врат, белязан с дълбок белег, след това към красивото му лице, за да надникне в очите на самия дявол. Тези среднощно черни очи горяха, изпълнени с интелигентност и устрем. Изгаряха я със зловеща светлина, която я накара да потрепери.

Кали преглътна.

Никога не беше срещала такъв мъж. Без съмнение притежаваше най-красивото лице и фигура, които бе виждала. Чертите му бяха изразени и изваяни, челюстта силна и съвършена, покрита с едва набола брада.

Косата му бе черна като дрехите и падаше свободно по раменете му, също като на шотландските й събратя. Когато се вгледа в него не видя почти никакви недостатъци върху лицето му, освен едва забележимия белег над лявата му вежда. Но онова, което я държеше в плен, бяха черните му очи. Тези смъртоносни очи, толкова тъмни, че не можеше да види зениците му и това я ужасяваше. Бяха студени и празни. И по-лошото — присвити към нея, изучавайки я с твърде голям интерес.

Спомни си, че е облечена като прислужница и че мъжът пред нея очевидно е лорд, затова реши, че бързото отстъпление е най-добрият изход. Поклони се на мъжа, сграбчи ръката на Джейми, затича се надолу по последните останали стъпала и излезе през вратата.

Син се намръщи при рязкото трясване на вратата. Имаше нещо много странно в случилото се преди малко. Но нямаше общо със силното, неочаквано желание, което го връхлетя в момента, когато тези зелени очи срещнаха погледа му.

Не, инстинктите му се бяха усъвършенствали с годините, прекарани в обучение и се опитваха да му кажат нещо.

Но всичко, за което можеше да мисли, бяха устните на жената, извити като лъка на Купидон и странното разочарование, което изпита, защото не разбра какъв е цветът на косата й.

Всъщност, светлосиният воал не бе скрил зеленото на очите й или свежестта на целунатата от слънцето кожа на лицето й.

Тази жена беше изкусителна. Завладяваща и освежаващо висока.

Висок повече от метър и осемдесет, той рядко бе срещал жена, която да е толкова близо до собствената му височина. Въпреки че бе твърде слаба за вкуса му, гърдите й бяха достатъчно пълни, за да задоволят дори похотливия му брат Брейдън.

Но очите й…

Жизнени и топли, те блестяха, изпълнени с енергия и интелигентност. Бяха…

Бяха твърде смели, осъзна Син рязко. Никой слуга не среща погледа на господаря, особено не и неговия с такава гордост и пълна откритост. Не се сви от страх пред него, което очевидно означаваше, че не знае кой е той.

Имаше само един човек в двора на крал Хенри, който не би могъл да го разпознае.

Шотландката!

И тя напусна двореца през задната врата.

Ругаейки, Син се втурна след нея.