Катрин Каултър - Робинята

Спътникът му ругаеше с яден шепот, докато притискаше окървавената си ръка до гърдите. Ларен зяпаше мъжа, който още я държеше за гърлото, безмълвна и ококорена. Внезапно го блъсна с юмрук в корема и вдигна коляно към слабините му.

Кракът й се сви рязко, твърде рязко, и Мерик разбра, още в мига, в който ръбестият кокал го удари, че последствията няма да му харесат. Така и стана.

Шумно си пое дъх, когато му призля от болка, и се хвана за корема прималял.

Олег изруга, сграбчи проклетото хлапе за врата, преди то да побегне, и го стисна по-силно и от Мерик, защото ръката го болеше и кървеше. Гадното диваче бе ритнало Мерик в слабините и го бе накарало да се свлече на колене.

Пред очите на Ларен притъмня и тя се прокле, задето не хукна веднага, а беше зяпнала вцепенена мъжа, когото удари, след като го бе познала от пазара за роби и се бе почудила какво търси той тук. Заради колебанието си пропусна възможността да избяга. В следващия момент мракът обсеби съзнанието й и тя престана да вижда.

Мерик стоеше свит и дишаше дълбоко, докато отново успя да се изправи. Олег гледаше момчето, свлечено в краката му.

— Трябваше да го убия тоя малък негодник — каза той. — Ухапа ме до смърт.

— А мен пък ме срита до смърт — рече Мерик. Неочаквано, без всякакво предупреждение, се разнесе свирепо ръмжене и някакъв висок и строен мъж се метна на гърба на Мерик.

Замаян от удара в слабините, Мерик не успя да реагира по обичайния бърз начин. Олег извади ножа от канията на кръста си и го вдигна към нападателя. В този миг някой дръпна крака му. Той се олюля изумен, видя, че момчето го гледа втренчено отдолу, и разбра, че хлапакът отново му е посегнал. Просто не беше за вярване. Бе загубил равновесие, когато усети юмрука на момчето в корема си, залитна към дървената стена и се строполи в един храст.

Никой не продумваше. Нямаше ругатни, стенания и викове. Боят бе мълчалив, понеже никой не искаше Траско или хората му да наскачат от къщата.

Мерик успя да се отскубне от ръцете на мъжа, който го стискаше за гърлото. Наклони се рязко напред и го катурна през рамото си. Стовари го на земята в краката си и му изкара въздуха. Измъкна ножа си и в миг се озова на колене, опрял върха на ножа в гръкляна на нападателя си.

— Не, не го наранявай!

Ларен долази до поваления мъж, който се мъчеше да се изправи и тръскаше глава. Сграбчи го за рамото и го разтърси.

— О, богове! Клив, какво правиш тук? Да не би да си тръгнал да ме преследваш? И Траско ли е по петите ми? Клив, отговори ми!

— Какво, да нараня тоя грозен нещастник? — каза Мерик с тих глас, който преливаше от насмешка и недоумение. Това бе най-необичайната спасителна операция, с която се бе захващал. — Защо да не го наранявам, като той се канеше да ме убие? И сега би го сторил, стига да има възможност. Ама нищо не разбирам.

Клив бавно се изправи на колене, клатейки глава, и сляпо посегна към Мерик.

— Не, Клив — рече Ларен и коленичи до него, вкопчена в рамото му. — Чакай, те са двама и са въоръжени. Ще те убият. Не, не мърдай. Той е до теб и има нож.

— Не съм дошъл да те убивам — рече Мерик, вперил поглед в двамата. — Тук съм, за да те спася, момче. При мен е брат ти Таби.

В този момент Ларен го зяпна, не вярвайки на ушите си.

— Какво каза?

— Идвам да те спася. Аз съм Мерик Харалдсон от Норвегия и съм дошъл да те отведа оттук.

Да я отведе ли? При него е Таби? Нищо не разбираше. Тя беше просто робиня, също като братчето си. Изгледа го глупаво.

— Но защо?

Мерик само сви рамене.

— Защото изведнъж превъртях. Като зърнах брат ти, когато Траско те отвеждаше от тържището за роби, загубих и малкото мозък, който имах в главата си. — Не добави, че другата част бе загубил, когато видя хлапето и не можа да откъсне очи от него. — Ела, момче, давай да се махаме оттук, преди стопанинът ти да е изскочил, ревящ, с още десетина въоръжени мъже. Готов съм да те спася, но нямам намерение да умирам заради теб.

— Той е прекалено дебел, но за хората му си прав. Много са. Пият в една стая до вътрешния коридор — тя бавно се надигна, но без да сваля ръка от рамото на грозния мъж. — Клив също трябва да дойде. На всяка цена. — Вторачи се в Мерик и добави: — Моля те.

Мерик подозираше, че не си служи често с тази дума.

— Защо не! — рече Мерик. — Олег, жив ли си, или хлапето пак ти видя сметката?

— Ако не си беше навил на пръста да спасяваш тоя голтак, щях да го убия.

— Да, навих си го — отвърна Мерик.

Взря се в мъжа с противния грапав белег на лицето и в дългата му златиста коса, вързана на тила. Той стоеше смълчан до момчето, отпуснал ръце до тялото си. Беше слаб, но жилав и строен. Явно не умееше да се бие, слава на боговете. Мерик въздъхна и каза:

— Хайде, тръгвайте. Ще отплаваме с лодката ми. Олег погледна към мърлявото хлапе, втренчи се в окървавената си ръка и промълви:

— Би трябвало да те съдера от бой.

— Няма нужда — рече Ларен. — Наистина няма нужда.

Олюля се на място, безпомощно обърна очи към Клив и се строполи на земята.

Клив се опита да я хване, но Мерик бе по-чевръст. Той я вдигна на ръце.

— О, богове, хлапето е само кожа и кости, покрити с мръсна плът и с още по-мръсни дрипи. Тая тюленова кожа смърди така, сякаш сто години е гнила на слънцето.

— Тъй е — обади се Клив. — Траско ми позволи да му дам бульон, но не и да го изкъпя или да му сменя дрехите. Чакайте, господарю, аз ще взема момчето.

— Няма нужда. — Мерик метна момчето на рамото си. Почувства как срамните му кости го бодат в гърдите и се почуди дали въобще ще оживее да види братчето си. Ами ако умре, какво ще прави той с Таби?

Клив се замисли над превратностите на съдбата. Беше се промъкнал през огромната къща, за да открие Ларен, преди да са я спипали пазачите, защото знаеше, че тя никога няма да успее да избяга, беше прекалено изнемощяла от побоя и от недохранване. Траско естествено също смяташе така и затова не бе наредил да я охраняват. Но тя бе избягала или поне бе на път да го стори. Клив погледна към Мерик. И тоя човек бе дошъл да я спасява? Да спасява едно момче всъщност. Поклати глава. Не можеше да повярва, че от това ще излезе нещо добро. Тоя сигурно бе някой дивак, дето краде роби, за да спести грам — два сребро. А тая Норвегия, за която Клив бе чувал всякакви небивалици, е затънтена страна, много по на север от Киев, и сигурно е дива, варварска и страшна. Навярно по нейните земи се въдят не само изследователи, търговци и заселници, но и воини, които нападат, плячкосват и убиват без милост. А сега един от тия викинги се е сдобил с трима нови роби и то без да плати шушка сребро. Сто на сто лъже. Да спаси едно момче само защото му е домъчняло за неговото братче? Ама че нелепост. Клив се чудеше какво ли цели всъщност този мъж. И кога ли ще открие, че момчето е момиче.

„Сребърния гарван“ пореше бързо и тихо тъмните, спокойни води на Днепър. Бе гордостта на Мерик. Той бе поръчал шейсет — стъпковия плавателен съд преди три години при Торрен, строител от Каупанг, чиято слава бе стигнала чак до Йорк в датска Англия. Лодката бе над четиринайсет стъпки широка, с почти плоско дъно, непригодна за дълго пътуване, а по-скоро за речно плаване, и разполагаше с дълбок трюм за стоки. Страните й се подаваха само шест стъпки над водата и бяха красиво извити. Върху напречните греди бяха поставени не заковани борови дъски. При вълнение те можеха да бъдат лесно използвани за изтребване на нахлулата вода, а сега, докато лодката се плъзгаше през злачните води на Днепър, под тях бяха скътани сребро, злато, скъпоценности и други стоки, с които се бяха сдобили тук, в Киев, както и шатри, готварски съдове и храна за из път. Рулят бе огромен и се въртеше леко, старият Фиррен го движеше внимателно и нежно, с вещината на майка, която се грижи за рожбата си. Платното бе вдигнато високо на рейката, понеже бризът бе силен и без време щеше да ги отнесе на север, но въпреки това мъжете бяха насядали върху моряшките си сандъчета, с ръце до веслата, и си говореха тихо. Бяха прекалено близо до Киев, близо до хора, готови да ги убият без капчица жал, и ако вятърът утихнеше, щяха мигновено да се заловят да гребат. Имаше място за двайсет и две весла, но на това пътуване Мерик бе взел със себе си всичко двайсет души.

Слабата светлина от няколкото лоени факли върху крепостните стени на Киев избледня в далечината. Остана да се вижда само гъстият черен пушек, който се виеше от тях и се издигаше в безоблачното лятно небе.

Мъжете започнаха ритмично да гребат, защото вятърът бе стихнал също тъй внезапно, както пристъпът на похот секва от удар в слабините. Мерик поговори с всеки от хората си, насърчавайки ги да натискат яко веслата, докато се измъкнат от обсега на другите бойни и търговски кораби. Не искаше проблеми, нито сблъсъци. На лодката му имаше богата плячка и това я превръщаше в прицел за пиратите, макар искрено да се съмняваше, че някой би проявил неблагоразумие да предприеме нападение срещу двайсет въоръжени викинги.

Мерик се върна на кърмата и седна до стария Фиррен, който нито за миг не изпускаше руля. Погледна момчето, свито в краката му и загърнато с дебело вълнено одеяло, после кимна на Клив, който току-що го бе сменил при греблата.

Момчето изохка и се опита да се обърне по гръб. Мерик внимателно го улови за хилавото рамо, за да го задържи по корем. Таби, малкото му братче, се бе присламчило до него и мълчаливо го галеше с мръсната си ръчица.

— Ще се оправи, Таби, обещавам ти. Просто е премалял от глад и от изтощение. Подир няколко часа ще слезем на брега и ще пренощуваме там. Ще се погрижа да го нахранят и да си почине, докато си възвърне силите. Ти също, моето момче.