— Мъча се да ти помогна, момиче. А сега замълчи. Траско ми заповяда да се грижа за теб. Да, никак не ми приличаш на робиня. Да не би Траско да е прав? Родителите ти не са ли роби? Кръвта ти различна ли е от моята?

Тя го погледна и отвърна бавно:

— Имам малко братче, Клив.

— Да, и аз имах едно време, много отдавна, само че той беше по-голям от мен и него го продадоха, а мен — не. Вече не си спомням лицето му.

— Тогава ще ме разбереш. Трябва да го спася.

Клив се разсмя с непринудена веселост:

— Момчето няма да загине тук, не и в Киев. Не, ще го продадат на някой арабски търговец от Миклагард или дори по на юг и ще го използват. Да, няма да те лъжа за какво, но няма да е толкова зле. Ще го преживее.

— Съжалявам, че са те използвали по този начин. Но не мога да позволя това да се случи на Таби.

— Нищо не можеш да направиш. Ти самата си робиня. Все едно дали в жилите ти тече царска кръв. Сега си нищо, повече от нищо, една пионка в безкрайните игри на Траско.

— Говориш прекалено добре за жалък роб, Клив!

Той й се ухили.

— Господарят, на когото служех, ме образова. Доставяше му удоволствие да философства с мен, докато ме обладаваше. Освен това щом се наситеше, обичаше да се излежава, да си играе с косата ми и да ми разправя за елините и за странните им обичаи. Дръж си езика зад зъбите, момиче, иначе и чудотворният балсам не ще може да те изцери. Ще ти извадят душата от бой, ако не си мериш думите.

Тя се напъна да мисли, но се отказа и изломоти сънено:

— Да, прав си. Ще го забравя. Какво е едно малко момче? За никого нищо.

При тези думи Клив се намръщи. Дори след толкова кратко време знаеше, че те не прилягат на хилавите, изранени рамене. Но премълча. Стана и се загледа в гърба на момичето.

— Вече не кърви. Траско каза, че мога да те изкъпя на сутринта и да ти дам чисти дрехи. Ще дойде лично да провери. Внимавай какво дрънкаш.

— Ще е хубаво да се преоблека — рече момичето, но не продължи.

Все така намръщен, Клив добави:

— Не ще поиска да те види гола, защото не си пада по момчета, тъй че за известно време ще бъдеш в безопасност, но не съм убеден, че ще приличаш кой знае колко на момче, като се изкъпеш.

— От доста отдавна се преструвам. Това беше единственият начин да се защитя и досега успявах.

— Тогава си била в страна на глупци.

Клив се обърна да си върви. Притесняваше се за девойката и недоумяваше защо. Беше никоя, просто робиня, която скоро щеше да иде при старата Евта — ако Траско не разкрие пола й и не я продаде в някой бордей, или не я пребие до смърт.

— Благодаря ти, Клив — чу я той да извиква подире му. Да, ако Траско разкрие, че е момиче, може да я убие, задето е провалила плановете му. Знаеше, че сестрата на Каган-Рус, старата Евта, никога не би взела момиче в къщата си. Тя държеше само робини, които бяха по-дърти и от зловещото тресавище, ширнало се на запад от Днепър.

Съдбата й не го интересуваше. Каквото има да става, ще стане. Девойката не бе лишена от кураж, но бе глупава, като го показва. Ето докъде я бе довело безразсъдството й — да лежи просната по корем с цъфнал гръб. Натъжаваше го мисълта, че тя може да умре или да й се случи нещо по-лошо.

Макар че кое би могло да бъде по-лошо от смъртта? Той дори не помнеше лицето на отдавна починалата си майка. Смъртта е последното, което човек трябва да си пожелава.


Най-сетне се мръкна. От единствения тесен прозорец в стаята струеше само тъмнина. Не грееше луна и звездите бяха затулени от бухлати черни облаци. Да, беше много тъмно, слава на боговете.

Ларен изяде още една купа бульон и поговори малко с Клив, който отиде да прислужва на Траско при поднасянето на вечерята. Помоли го да й остави кошницата с мек хляб за през нощта. И той я остави, глупакът му с глупак. Тя я уви в една скъсана завивка от леглото. Съжаляваше, че няма други дрехи, освен дрипите на гърба си. Поне успя да се загърне с остатъка от завивката под парцалите. Сега пак приличаше на момче и никой нямаше да се усъмни. Беше слаба, гърдите й не бяха много налети и тя съвсем ги сплеска със завивката, а косата й бе къса и щръкнала. Освен това бе толкова мръсна и така вонеше на вкиснато, че едва ли някой би забелязал или би се поинтересувал от пола й. Само да не я мъчеше гърбът, който почти я караше да лази. Тя надви нестихващата болка и стисна зъби, за да не издаде звук, да не изохка и да не привлече вниманието върху себе си.

Вратата не бе залостена. Но дори да беше, тя щеше да се провре през тесния прозорец. Изниза се като тъмна сянка в мрачния схлупен коридор. Под нозете й имаше груби дъски, а не пръстен под, над главата й — нисък таван с варосани греди. В коридора липсваше покъщнина. Помъчи се да си спомни пътя на идване. Представи си го и свърна наляво, където коридорът се разклоняваше.

Чу мъжки говор — сигурно бяха пазачите, и притисна гръб към стената. Беше грапава и тя изстена от болка. Колко ли бяха на брой? Дъските изскърцаха под краката й.

— Какво беше това?

— Кое? Чува се как мляскаш, бе тъпако, нищо друго.

— Все пак ще ида да видя. Знаеш го какъв е Траско.

Ларен забрави болката в гърба. Застина като камък.

Мерна сянка. Не дишаше и не мърдаше. Мъжът пристъпи към нея, спря и се ослуша. Другият се обади:

— Нали ти казах, че няма нищо. Трай си и пий. Или ми дай бирата си. Няма никой, жива душа няма.

Разнесе се сумтене, последвано от шумно оригване. Някой се изсмя.

Тя бавно си отдъхна. Почака доста време. Сетне тръгна на пръсти, долепена до стената, като свиваше все наляво. Вече долавяше много гласове, дори този на Траско, ако не бъркаше. Щом беше на Траско, значи се намираше до трапезарията на ненаситния търбух.

Накрая стигна до тясна врата. Завъртя желязната дръжка и се озова в смрадлива уличка. Лъхна я мирис на застояла вода и се почуди как може Траско да има такава чиста къща, а да търпи вонята пред прага й. Нямаше значение, нали бе успяла да избяга. Едва не изкрещя от облекчение. Само въздъхна сподавено и подскочи от пронизваща болка. Замръзна на мястото си, опитвайки да се овладее. Гърбът я пареше и смъдеше. Стори й се, че усеща нещо влажно и лепкаво и се запита дали раните й отново не кървят.

Беше почти свободна. Тъй че раните й нямаха значение. Гърбът й щеше да оздравее, само че не тук, не в къщата на Траско, не в Киев. Ще вземе Таби и ще отидат на север, в Чернигов, градче на източния бряг на Днепър — бе чула за него от един роб. Сигурно не е на повече от три дена път пеша. Ще открадне дрехи, за да се преоблекат, ще се престори на вдовица, а Таби ще бъде детето й. Ще оцелее и ще се погрижи за Таби. За първи път й се отдаваше случай да избяга и тя възнамеряваше да се справи. Преди никога не би се решила на такава стъпка. Предполагаше, че боят й е помогнал. Траско никога не би допуснал, че някой ще понечи да се измъкне с такъв накълцан гръб.

Внезапно чу мъжки гласове. Говореха шепнешком надолу по улицата, вдясно от нея. Промъкваха се насам. Бяха крадци. Или хора на Траско. Все едно. Тя стисна очи за миг, питайки се дали пък всички богове не бяха против нея, после се спотаи в тъмнината, защото бе приклещена до къщата. Не можеше да избяга, не можеше да мръдне, иначе би се сблъскала с натрапниците. Но за нищо на света не би се върнала в къщата на Траско.

Мъжете се бяха умълчали, но тя долавяше тихите им стъпки. Бяха двама. Само двама. Други нямаше. Ако бяха крадци, едва ли щяха да проявят интерес към нея. Тя не представляваше нищо, дори повече от нищо. Да, но сигурно ще я убият.

Дощя й се да изкрещи от тази въпиеща несправедливост. Беше хваната в капан, всеки миг щяха да я видят и да настъпи нейният край. И на Таби. Тя се сви в отчаян опит да се слее с къщата, да се превърне просто в сянка, частица от нощта.

Единият от мъжете се обади с тих, гърлен глас:

— Ще минем през тази вратичка, за която ми казаха.

Другият отвърна:

— Казаха ли, Мерик? Нищо не ти казаха, докато не даде на оня пор сребърната гривна.

— Няма значение. Сигурно вече сме близо. Разбрах, че момчето не го държат в крилото за робите, а в малка стая в къщата…

Бяха дошли за нея. Не можеше просто да стои и да се преструва, че не съществуват, да се залъгва, че няма да я видят. Не, ще ги изненада, ще ги нападне и после ще избяга. Беше по-дребна и по-бърза. Тя се хвърли върху по-близкия мъж и го заудря с юмруци по лицето.

— Какво, в името на всички богове? Я, момче! И се опитва да ме убие! — Олег беше едър и силен, истински воин, и за секунди сграбчи ръцете й, завъртя я към себе си и изсъска в лицето й: — Спри, ти казвам, проклет малък негодник! Престани да се опъваш!

Другият прошепна:

— Накарай го да мълчи, Олег! Само това ни липсва, да ни надушат пазачите на Траско.

Тя отскубна едната си ръка и заби юмрук в корема на първия мъж. Той просто измърмори и отново я сграбчи. Боричкането им бе мълчаливо, понеже Ларен също не искаше пазачите да дотърчат. Но не й провървя. Ръцете й най-накрая бяха притиснати до тялото. Вдигна глава и видя насочения юмрук на мъжа. Щеше да я удари. Щом го зърна, разбра, че стовари ли се върху й, с нея е свършено. С другата ръка той още я държеше за рамото. Тя рязко изви глава и захапа ръката му с все сила. Той изръмжа от болка, макар че сигурно му се искаше да крещи, защото почувства кръвта му в устата си. Продължи да стиска със зъби.

Тогава върху нея се спусна другият мъж, вкопчи ръце в гърлото й и започна да стяга хватката си, шепнейки в ухото й:

— Пусни го или ще те удуша.

Тя пусна захапаното месо. Мъжът тихичко изруга и отстъпи крачка назад. Другият продължаваше да я държи за гърлото и бавно я обърна с лице към себе си.

Зяпна я слисан и каза:

— Виж кой бил тук, Олег. Ако ръката не те боли много, може да се смята, че сме извадили късмет. О, не греша, защото над лявото ми рамо има малко светлина. Да, Олег, това е момчето, за което бяхме тръгнали. Дошло е да ни посрещне. Е, момче, как се измъкна от тъмницата?