— Сигурно ме е чула да говоря за Агнес Фортескю-Смайт.

— А като й дадох пак куклата, тя надникна в главата й и едва не примря от страх. Изплаши се от нещо в очите й — не знам какво.

— На Меги все й се привиждат разни неща.

— Жалко, че нямаме пари и по-малките да ходят на училище. Толкова са умни.

— О, Франк, ако мечтите бяха коне, и бедняците щяха да яздят — каза майка му уморено. Тя прокара трепереща ръка по очите си и мушна иглата за кърпене в кълбото сива прежда. — Не мога повече. Уморена съм и не виждам.

— Лягай си, мамо. Аз ще загася лампите.

— Чакай да стъкна огъня.

— Аз ще го направя.

Франк стана от масата и внимателно постави изящната кукла на сигурно място на бюфета зад една тава за сладкиши. Той не се страхуваше, че момчетата може пак да посегнат на нея — от неговото наказание те се бояха дори повече, отколкото от бащиния си гняв, защото у Франк имаше нещо свирепо. Към майка си и сестра си той никога не го проявяваше, но момчетата бяха го изпитали.

Фий го гледаше и сърцето й се сви. Франк излъчваше буйство и отчаяние, сякаш всеки момент щеше да си навлече беда. Поне да се разбираха по-добре с Пади! Но те никога не бяха на едно мнение и постоянно се препираха. Може би Франк твърде много се тревожеше за майка си или беше прекалено привързан към нея. Но в такъв случай вината беше нейна. И все пак това бе доказателство за любещото му сърце, за добротата му. Той искаше само да облекчи живота й. И тя отново се улови, че копнее за деня, когато Меги ще е достатъчно голяма да поеме бремето от раменете на Франк.

Тя взе малка лампа от масата, после я сложи обратно и отиде при Франк, който бе клекнал до печката, пъхаше дърва в голямото огнище и нагласяше клапата. По бялата му ръка вените изпъкваха като въжета, изящните му пръсти бяха така захабени, че не можеха да се измият. Ръката й се протегна плахо и леко приглади правата черна коса, паднала над очите му: това беше единствената ласка, която би си позволила.

— Лека нощ, Франк. Благодаря ти.



Сенките се въртяха й се гонеха пред лампата, докато Фий минаваше тихо през вратата към предната част на къщата.

Франк и Боб спяха в първата стая. Тя безшумно отвори вратата и повдигна лампата; светлината обля двойното легло в ъгъла. Боб лежеше по гръб, с отпусната отворена уста, която потръпваше като на куче. Тя приближи и го обърна на дясната му страна, преди той да е потънал в истински кошмар, после поспря за момент и се вгледа в него. Колко много приличаше на Пади!

В съседната стая Джек и Хюи почти се бяха вкопчили един в друг. Какви ужасни негодници бяха! Вечно правеха пакости, но бяха незлобливи. Тя напразно се опита да ги раздели и да оправи поне малко завивките им, но къдравите червенокоси глави отказаха да се отделят. Тя въздъхна леко и се отказа. Не разбираше как можеха да са бодри след такова спане.

Стаята, в която спяха Меги и Стюърт, беше мрачна и неприветлива за малки деца. Боядисана беше в убито кафяво и подът й беше застлан с кафяв линолеум; по стените нямаше картини. Такива бяха и другите спални. Стюърт се бе извъртял с главата надолу и там, където трябваше да е главата, се виждаше дупето му в нощничка. Главата му беше свита до коленете и Фий пак се учуди как не се задушава. Плъзна внимателно ръка по чаршафа и се сепна. Пак мокър! Е, да стои така до сутринта, та и възглавницата да измокри. Все така правеше, после се обръщаше и пак се намокряше. Какво пък, от пет момчета един пикльо не беше чак толкова голяма беда.

Меги се беше свила на малка купчинка, с палец в устата и с разпиляна коса, накичена цялата с парцалчета. Единственото момиче; Фий й хвърли бегъл поглед на излизане: у Меги нямаше нищо загадъчно. Фий знаеше каква ще е ориста й и не й завиждаше, нито я съжаляваше. Момчетата бяха друго нещо, истинско чудо: мъже, създадени от нейното женско тяло. Тежко беше, че няма кой да й помага из къщи, но тя не съжаляваше. Сред хората от неговата черга най-голямо предимство на Пади бяха синовете му. Щом един мъж създава синове, той е истински мъж.

Фий затвори тихо вратата на своята спалня и остави лампата на писалището. Чевръстите й пръсти пробягаха по десетките малки копченца от високата яка до талията на роклята й. Тя изхлузи и долната риза през раменете си и като я придържаше много внимателно до гърдите си, вмъкна се в дълга фланелена нощница. Едва тогава, благоприлично прикрита, тя свали от себе си ризата, гащите и леко вързания корсет. Разпусна и здраво стегнатата златиста коса, а всички фуркети постави в мидена черупка на писалището. Но колкото и да беше красива, гъста, лъскава и съвсем права, Фий не остави косата си свободна. Вдигна лакти над главата си и с ръце зад гърба започна бързо да я оплита. Тогава се извърна към леглото с неволно затаен дъх. Но Пади беше заспал и тя въздъхна облекчено. Не че не беше хубаво, когато той имаше настроение — беше плах, нежен и внимателен с нея. Но докато Меги не порасне с още две-три години, щеше да е много трудно, ако имаха други бебета.

2

Когато семейството отиваше в неделя на църква, Меги оставаше в къщи с едно от по-големите момчета и мечтаеше за деня, когато ще порасне достатъчно, та да ходи и тя. Падрайк Клийри беше на мнение, че малките деца трябва да си стоят само у дома, и това правило важеше и за ходенето на църква. Когато Меги тръгне на училище и свикне да стои мирно, щеше да отива с тях. Но не преди това. И така всяка неделя сутрин тя стоеше, тъжна и изоставена, до прещипа край портата, докато семейството се натовари в старата двуколка, а братът, който бе оставен да я пази, се преструваше, че е голямо удоволствие да пропусне литургията. Единственият, който с охота се делеше от семейството, беше Франк.

За Пади религията бе част от живота му. За Фий се бе оженил с неохотното съгласие на католическата църква, защото тя принадлежеше към Англиканската. Въпреки че се бе отказала от своята вяра заради Пади, тя не се съгласи да приеме неговата. Не се знаеше точно защо, освен че родът Армстронг беше от старо пионерско потекло и безрезервно предан на Англиканската църква, а Пади беше бедняк-имигрант, и то някъде си от Пейл3. Армстронгови бяха живели в Нова Зеландия много преди да пристигнат първите „официални“ заселници, и това бе залог за колониален аристократизъм. От тяхна гледна точка за брака на Фий можеше да се каже само, че е изумително неравен.

Родерик Армстронг беше основал новозеландския клан по твърде особен начин. Всичко бе започнало с едно събитие, което имаше много непредвидени последици за Англия през XVIII век — войната за независимост в Америка. До 1776 г. по над хиляда дребни престъпници от Англия били прехвърляни ежегодно с кораби във Вирджиния и двете Каролини и били продавани като слуги чрез договори, които ги приравнявали към робите. По онова време английското правосъдие било сурово и непреклонно. Убийство, палеж, загадъчното престъпление „да се представяш за египтянин“, както и кражбата на повече от един шилинг, били наказвани с бесилка. За дребни престъпления изпращали в Америка и срокът на тази присъда бил колкото трае естественият живот на престъпника.

Но когато в 1776 г. вратите на Америка се затворили, Англия установила, че няма къде да дене постоянно множащите се престъпници. Затворите били претъпкани и онези злосторници, за които вече не стигало място в тях, наблъсквали в стари гниещи кораби, заседнали из речните устия. Но трябвало нещо да се направи и го направили. С голямо нежелание, понеже това означавало разход на няколко хиляди лири, наредили на капитан Артър Филип да се отправи към Грейт Саутлънд. Било 1787 г. Във флотилията му — единадесет кораба — имало хиляда каторжници освен моряците, офицерите и контингента морски пехотинци. Ни помен от славните одисеи в името на свободата. В края на януари 1788 г., осем месеца след като отплувала от английски бряг, флотилията пристигнала в Ботъни бей. Негово величество лудият крал Джордж Трети бе намерил ново бунище за своите каторжници — колонията Нови Южен Уелс.

В 1801 г., когато бил точно на двадесет години, Родерик Армстронг бил осъден на доживотна каторга отвъд океана. Потомците му твърдели впоследствие, че той произлиза от благородническата фамилия Съмърсет, която загубила богатствата си след американската революция, и че всъщност бил невинен, но никой все пак не се заел да проследи потеклото на знаменития си прадядо. Те просто се греели на сиянието от славата му, като добавяли и по малко от себе си.

Независимо какъв е бил произходът и положението му в Англия, Родерик Армстронг бил необуздан човек. През цялото кошмарно осеммесечно пътуване до Нови Южен Уелс той се проявил като упорит и непокорен затворник и спечелил още повече симпатиите на офицерите с това, че не умирал. Като пристигнал в Сидни в 1803 г., поведението му се влошило и го прехвърлили в затвора за необуздаеми на остров Норфък. Нищо не могло да го усмири. Държали го гладен; напъхали го в една килия, толкова малка, че не можел нито да седне, нито да стои прав, нито да легне; направили го на пихтия от бой; приковали го към една скала в морето и го оставили полуудавен. А той им се присмивал, останал само кожа и кости, в мръсни дрипи, без ни един зъб в устата, а по тялото му белег до белег, но топлен от някакъв огън на озлобление и дързост, който сякаш нищо не било в състояние да угаси. В началото на всеки ден той си налагал да не умре и в края на деня се смеел победоносно, установявайки, че е още жив.

През 1810 г. го изпратили в Земята Ван Даймън, приковали го към верига каторжници и ги накарали да прокарват път в твърдия като желязо пясъчник отвъд Хобърт. При първа възможност той използвал секача си, за да го забие в гърдите на войника, командващ експедицията. После заедно с други десет каторжника видели сметката на още пет войника, като ги рязали парче по парче, докато онези ревели в агония. Защото както Родерик и другарите му, така и техните пазачи били зверове, първични същества, със закърнели човешки чувства. Така, както не можел да се примири с каторжничеството, Родерик Армстронг не можел да избяга и да остави след себе си живи своите палачи, нито можел да им отреди бърза смърт.