С рома, хляба и разнебитения фургон, който задигнали от войниците, единадесетте мъже с мъка си пробили път през гората в сковаващ студ и проливен дъжд, докато се озовали в китоловния лагер Хобърт, където откраднали една лодка и отплували в Тасманско море без храна, без вода и без платна. Когато лодката излязла на дивия западен бряг на Южния остров на Нова Зеландия, Родерик Армстронг и други двама били още живи. Той никога не говорел за това невероятно пътуване, но се носела мълвата, че тримата оцелели, защото убили и изяли по-слабите си другари.

Точно девет години били изминали, откакто напуснал Англия. Все още бил млад, но изглеждал на шестдесет години. Когато първите заселници пристигнали през 1840 г. в Нова Зеландия с официално разрешение, той вече си бил присвоил големи площи земя в богатата Кентърбърийска равнина, „оженил се“ за една маорка и създал поколение от 13 красиви полу-полинезийчета. След още 20 години фамилията Армстронг вече били колониални аристократи, изпращали момчетата си да учат в изискани училища в Англия и убедително доказали с хитростта и користолюбието си, че действително са потомци на забележителна и страшна личност. Внукът на Родерик, Джеймс, бе станал баща на Фиона в 1880 г. и тя бе единственото момиче от неговите петнадесет деца.

Дори да й липсваха по-строгите протестантски обреди от детството й, Фий никога не го показваше. Тя зачиташе религиозните убеждения на Пади, придружаваше го на църква и се грижеше децата й да вярват само в католическия бог. Но тъй като тя самата не бе станала католичка, в дома им липсваха онези ежедневни ритуали като „Отче наш“ преди ядене и молитвата преди лягане, които да поддържат постоянната връзка с бога.



Освен онзи път, когато отиде до Уахин преди година и половина, Меги никога не бе ходила по-далеч от плевнята и ковачницата в падината. В деня, когато щеше да тръгне на училище, беше толкова развълнувана, че повърна закуската си и трябваше да я вкарат пак в спалнята, за да бъде измита и преоблечена. Съблякоха хубавия нов тъмносин костюм с голяма бяла моряшка яка, надянаха й ужасната кафява рокля с висока яка около тънкото вратле, която я задушаваше.

— И, Меги, за бога, друг път, като ти се повдигне, кажи ми навреме! Не чакай да стане късно, че да трябва после да чистя и да пера. А сега бързай, защото, ако закъснееш за звънеца, сестра Агата бие с пръчка. Дръж се добре и слушай братята си.

Боб, Джек, Хюи и Стю нетърпеливо подскачаха край портата, когато Фий най-сетне избута Меги през вратата със сандвичите с мармалад за обяд в една вехта ученическа чанта.

— Хайде, Меги, закъсняваме! — извика Боб и пое по пътя.

Меги затича след отдалечаващите се фигури на братята си.

Минаваше седем сутринта. Мекото слънце грееше от преди няколко часа. Росата по тревата се беше вдигнала — освен на сянка. Пътят до Уахин, глинест и набразден от колелата на каруци, представляваше две тъмночервени ивици, разделени от широк пояс тучна трева. Бели калии и оранжеви латинки пъстрееха във високата трева от двете страни, където спретнати дървени огради предпазваха крайпътните имения от неканени посетители.

На път за училище Боб винаги вървеше покрай десните огради, като крепеше върху главата си кожената чанта, вместо да я носи на гръб. Оградите вляво бяха на Джек, така че самият път беше на разположение на тримата най-малки Клийри. На билото на дългия стръмен хълм, по който трябваше да се изкачат от долчинката в ковачницата до мястото, където пътят на Робъртсън се вливаше в главния, те спряха за момент запъхтени: пет главички — червеникави сияния на фона на осеяното с пухкави облаци небе. Оттук започваше най-приятното — спускането по хълма. Те се хванаха за ръце и препуснаха по тревистия склон, завършващ в туфичка цветя, а на децата им се щеше да имат повече време, за да се промъкнат под оградата на мистър Чапмън и да се изтъркалят до долу като камъчета.

Къщата на Клийри беше на пет мили от Уахин и докато се показаха телеграфните стълбове в далечината, краката на Меги вече трепереха, а чорапите й се бяха смъкнали. Наострил уши да чуе звънеца, Боб нетърпеливо погледна към Меги, която пристъпваше с мъка, придърпваше гащичките си и от време на време жално си поемаше дъх. Под буйната разпиляна коса лицето й беше поруменяло и все пак си оставаше странно бледо. С въздишка Боб подаде чантата си на Джек и потупа с ръце крачолите на голфа си.

— Ела, Меги, ще те нося на гръб дотам — каза той строго и заплашително погледна братята си, за да не си помислят, че се е размекнал.

Меги се покатери на гърба му, намести се така, че да сключи крака на кръста му, и блажено облегна глава на кокалестото му рамо. Сега можеше спокойно да разглежда Уахин.

Нямаше кой знае какво за гледане. Малко по-голям от голямо село, Уахин се простираше от двете страни на пътя, асфалтиран по средата. Най-голямата сграда беше местният хотел — на два етажа, с козирка, която засенчваше тротоара, подпряна на цял ред колони. Другата голяма постройка бе универсалният магазин, и той с козирка и с две дълги дървени пейки под претрупаните витрини, за да си почиват на тях минувачите. Пред сградата на масонската ложа се издигаше пилон и на върха му се вееше от лекия ветрец поизбеляло оръфано британско знаме. Градът все още не разполагаше с гараж, тъй като колите без конска тяга бяха твърде малко, но близо до масонската ложа имаше ковачница с конюшня зад нея, а до хранилките за коне стърчеше бензинова помпа. В цялото селище единствената постройка, която действително ловеше окото, беше някакъв магазин в особен светлосин цвят — не като английските, които бяха боядисани в убито кафяво. Частното училище и Англиканската църква бяха едно до друго, точно срещу църквата „Светото сърце“ и енорийското училище.

Когато петте деца минаваха покрай универсалния магазин, заби камбаната на католическата църква, последвана от по-тежкия звън на голямата камбана на стълба пред средното училище. Боб се затича и те влязоха в настлания с пясък двор точно когато петдесетина деца се строяваха пред една дребничка калугерка, размахваща върбова пръчка, по-дълга от самата нея. Без да чака да му кажат, Боб заведе братята и сестра си малко встрани от редиците ученици и застана с вперени в пръчката очи.

Католическият манастир беше на два етажа, но понеже беше доста далеч от улицата и зад ограда, не се забелязваше на пръв поглед. Трите сестри от ордена на милосърдните, които служеха в него, живееха на втория етаж заедно с четвърта монахиня. Тя беше икономка и никога не се виждаше наоколо. В три големи стаи на долния етаж се помещаваше училището. Широка сенчеста веранда опасваше правоъгълната постройка и в дъждовни дни позволяваха на децата да седят смирено на нея в междучасията и в обедната почивка, но в слънчево време детски крак не можеше да пристъпи там. Няколко клонести смокини хвърляха сянка върху просторния двор, а зад училището теренът се спущаше малко надолу към затревен кръг, който условно наричаха „ямата за крикет“.

Без да обръщат внимание на приглушеното хихикане откъм строените деца, Боб и братята му стояха съвсем мирно, докато учениците влизаха с маршова стъпка под звуците на „Вяра на нашите предци“, които сестра Катерина изтръгваше от раздрънканото училищно пиано. Едва когато и последното дете се скри, сестра Агата, застанала като паметник, се размърда и помитайки величествено пясъка на настилката с полите на тежката си шевиотна дреха, се отправи към мястото, където чакаха петимата Клийри.

Меги зяпна от изненада, понеже никога не бе виждала монахиня. Видът й беше наистина необикновен: три петънца плът представляваха лицето и ръцете на сестра Агата, останалото беше колосан нагръдник и голяма кръгла яка, ослепително бели върху катове от най-черното черно, с тежка дървена броеница, закачена на железния пръстен, който държеше краищата на широкия кожен колан върху маститата талия на сестра Агата. Кожата на сестра Агата беше винаги зачервена от прекалено миене и от притискане на острите като ножове краища на колосаната забрадка, обградила предната част на главата й — нещо твърде безформено, за да се нарече лице. Малки косъмчета бяха изникнали на снопчета по цялата й брада, която беше притисната безмилостно на две от забрадка. Устни почти не личаха, защото бяха присвити в една-единствена линия от вглъбяването в трудната задача да бъде Христова невеста в тази затънтена колония с обратни сезони, след като се беше покалугерила в приветливото абатство Киларни преди повече от петдесет години. Два малки пурпурни белега се бяха врязали от двете страни на носа й от безжалостната метална рамка на кръглите очила, зад които надничаха очите й — подозрителни, бледосини и злобни.

— Е, Робърт Клийри, защо закъсняхте? — излая сестра Агата със сухия си, някога ирландски глас.

— Извинете, сестро — отвърна Боб сковано, без да отмества синьо-зелените си очи от върха на потрепващата пръчка, която се люшкаше напред-назад.

— Защо закъсняхте? — повтори въпроса си тя.

— Извинявайте, сестро.

— Днес е първият ден от новата учебна година, Робърт Клийри, и смятах, че би трябвало поне тази сутрин, ако не други, да положите усилие да дойдете навреме.

Меги се разтрепери, но събра кураж.

— О, моля ви, сестро, аз съм виновна — изписка тя.

Бледосините очи се отместиха от Боб и сякаш пронизаха до дъното на душата Меги, която гледаше нагоре с чиста невинност, без да съзнава, че нарушава първото правило в един безкраен двубой на живот и смърт между учители и ученици: никога не давай обяснения. Боб бързо я срита и Меги, учудена, го погледна изкосо.

— Защо си виновна ти? — запита монахинята с най-ледения глас, който Меги бе чувала някога.

— Ами повърнах върху масата и се изцапах цялата чак до гащите, та мама трябваше да ме измие и преоблече, и затова закъсняхме — обясни Меги простичко.

Лицето на сестра Агата остана безизразно, но устата й се сви като пренавита пружина и върхът на пръчката се наклони един-два сантиметра.