— Моля те, не говори така, Рейн! Горкичкият Рейн, сигурно съм изчерпала търпението ти докрай. Не се сърди, че трябваше да се намеси мама. Това няма значение! Ето, аз коленича пред теб най-покорно.

— Слава богу, че покорството ти ще трае само тази вечер — отвърна й той развеселен. — Утре пак ще дойдеш на себе си.

Напрежението й започваше да намалява; най-тежкото бе минало.

— Онова, което харесвам — не, което обичам в теб, е, че винаги ме поставяш на място, откъдето направо не мога да се измъкна.

Раменете му се разтресоха.

— Тогава погледни и на бъдещето така, херцхен. В съжителството си с мен може би ще откриеш как да се измъкваш. — Той я целуна по челото, по бузите, по клепките. — Искам те точно такава, каквато си, Джъстийн — с всичките лунички по лицето ти и всяка клетка от мозъка ти.

Тя нежно обгърна врата му, с наслада зарови пръсти в косата му.

— О, ако знаеш как съм копняла да направя това! — промълви тя. — Никога не можах да забравя.



Телеграмата гласеше:

Току-що станах мисис Райнер Мьорлинг Хартхайм… Хубаво е да се омъжиш. Щом можем, ще дойдем на сватбено пътешествие, но ще живеем в Европа. С обич за всички от мен и от Рейн.

Меги остави хартията на масата и с широко разтворени очи се загледа в отрупаната с рози градина. Ухание на рози, пчели из розите. А хибискусът, кипарисите и евкалиптите се извисяваха сякаш над целия свят. Колко красива, колко жива беше градината. Да гледаш как малките неща в нея растат, променят се и вехнат, как нови малки неща идват на тяхно място в един безкраен, непрестанен цикъл.

Краят на Дройда дойде. Да, време беше. Нека цикълът да продължи с други, непознати хора. Сама си го направих. Никой не ми е виновен. И не съжалявам нито за един миг.

Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние — когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.

„Тринадесет милиона сребърника“

С много малко и съвсем редки изключения австралийската литература е у нас почти непозната, така че романът на Колийн Макълоу ще запълни празнина — може би не толкова в художествено отношение (големите автори на страната-континент тепърва ще бъдат представяни на нашия читател), колкото в познавателно. „Птиците умират сами“ е истинска енциклопедия на австралийския бит, по-точно на бита на определена социална прослойка — на фермерите, подробностите от който са изложени в романа без пестеливост и епически точно. Постоянна грижа на неговите герои е да преодоляват житейските несгоди и природните бедствия, но упоритият всекидневен труд поддържа висок техния душевен и физически тонус. Хора, непреклонни в борбата си с живота — такива изпъкват пред нас членовете на семейство Клийри още от първите 200–250 страници на това произведение, голямо не само по обем, а и по обсег на темите, фокусирани обаче в един общ център: в проблема за невъзможността да се примирят любов и дълг. Както впрочем и любов и амбиция, любов и егоцентризъм, любов и бягство от живота… В отзив за съветското издание на книгата18 В. Кантор неслучайно изтъква като най-интересен и дълбок епизод в нея изкушението на преподобния Ралф де Брикасар от господарката на имението Дройда, застаряващата Мери Карсън, сестра на Пади Клийри. Прозряла в самата същност на Ралф, същност на човек, който не би се спрял пред нищо, изпречено между него и въжделената цел, тя му отмъщава за отхвърлената нейна любов със сатанинската (по собствения й израз) съблазън да предпочете своята лична изгода пред възможността да облагодетелствува бедното фермерско семейство. От двете завещания Ралф де Брикасар избира второто, онова, което го дарява с тринадесет милиона лири и с приятни слухови халюцинации: шумолене на кардиналска мантия… Отказал се от Меги Клийри, той й шепне: „Аз те продадох за тринадесет милиона сребърника“ и тази разтърсваща нравствена колизия го лишава от спокойствие до самия край на живота му. Цената, която плаща за стремителното си преуспяване в църковната йерархия, е неимоверно, но заслужено висока. Стълкновението на любовта, на искрената човешка любов с християнския дълг, с католическата догма е един от възловите конфликти в романа — посочва съветският критик и се позовава на Достоевски: за да преодоляваш постоянното противодействие на лошото начало в окръжаващата те реалност, ти трябва да притежаваш извънредно повишен нравствен потенциал — в противен случай ставаш жертва.

Сюжетно-композиционният строеж на романа буди асоциация с други образци на разпространения в австралийската литература жанр на семейно-хроникално повествование, на фамилна „сага“: романите на Етел Флорънс Ричардсън, на Ванс Палмър, на Катарина С. Причард. Долавяме сходства и с творчеството на Патрик Уайт, лауреата на Нобелова награда, чиито известен роман „Дърво човешко“ представлява в същност хроника на фермерското семейство Паркърови, обхващаща четири десетилетия. Колийн Макълоу, лекарка по професия, понастоящем живее в САЩ и в литературата дебютира през 1974 година с романа „Тим“, останал незабелязан от критиката и широката читателска публика. Затова пък последвалият го — „Птиците умират сами“ (1977) стана бестселър в истинския смисъл на понятието. Произведението впрочем завладява читателя още с първите си страници, които повеждат читателя из един далечен и интересен свят в ритъма на спокойното, епически плавно повествование. Авторката плаща известен данък на мелодраматизма, но го изкупва с искреността, с развълнуваността на интонациите, с изненадващата свежест на колорита. Утвърждавайки стойността на живите човешки чувства, тя осъжда антихуманността на католическата догма, която подтиква към лъжливост и лицемерие. Панорамен по мащаб, романът запознава читателя с множество факти и събития, с отделни съдби, свързани със съдбата на страната в хода на нейното историческо развитие, а чрез устата на Ралф де Брикасар писателката разобличава и папа Пий XII, когото ненавистта към комунизма тласка към пряк сговор с хитлеристите.

Своеобразието на този роман се определя от взаимопроникването на реалистични и романтични елементи. Стремежът да откликват на ценностното в човешките отношения, на нравствено-етични, а не толкова на битово-материални подбуди, тласка героите му по пътища стръмни, понякога гибелни, но винаги съответствуващи на характера им, за което напомня както заглавието на романа така и епиграфно изнесената отпред старинна келтска легенда за отъждествяването на блаженство и агония.

Многопланово, богато с жизнен материал, земно правдиво и романтично обагрено, произведението на Колийн Макълоу се чете с увлечение, което и обяснява големия интерес към него в много страни на света.