— Цял ден имам заседания, затова бъди сигурна, че няма да ми създадеш и най-малкото неудобство.

— Казах вече, че ще взема такси!

Той повдигна вежди.

— Не е необходимо да крещиш, Джъстийн. Прави каквото искаш.

Той вече не я наричаше херцхен; напоследък тя все по-рядко чуваше от устата му това галено име, а тази вечер той не го спомена нито веднаж. О, каква тъжна, потискаща вечеря! Дано по-скоро свърши! Тя се улавя, че гледа ръцете му и се мъчи да си спомни докосването им, но не може. Защо животът не беше по-подреден и по-добре устроен? Защо трябваше да се случват такива неща като с Дейн? Може би защото си помисли за Дейн, настроението й изведнаж спадна дотам, че да не я свърта повече на мястото й; тя хвана облегалката на стола си.

— Имаш ли нещо против да си тръгваме? — попита го тя. — Имам страшно главоболие.

На пресечката между Хай Роуд и малката уличка на Джъстийн Рейн й помогна да слезе от колата, каза на Фриц да заобиколи по другата улица и галантно подхвана лакътя й да я придружи, но без да влага никакво чувство в това. В студената влага на дъждовния Лондон те крачеха бавно по каменната настилка и ехото от стъпките им отекваше във въздуха. Мрачни, самотни стъпки.

— А сега, Джъстийн, да се сбогуваме — каза той.

— Поне за известно време — отвърна тя по-весело. — Няма да е завинаги, нали знаеш. Аз ще прескачам от време на време, а се надявам и ти да намериш време да дойдеш в Дройда.

Той поклати глава.

— Не. Този път е завинаги, Джъстийн. Мисля, че нямаме повече нужда един от друг.

— Искаш да кажеш, че ти нямаш повече нужда от мен — добави тя и дори успя да се засмее убедително. — Няма нищо, Рейн. Не ме жали — мога да го понеса.

Той взе ръката й, наведе се да я целуне, изправи се, погледна я в очите, усмихна се и си тръгна.

От вътрешната страна на вратата имаше писмо от майка й. Джъстийн се наведе да го вдигне, хвърли чантата и наметката си на неговото място, изу наблизо обувките си и влезе във всекидневната. Отпусна се тежко на един от сандъците, прехапала устна, и погледът й с удивление и жал се спря за момент върху прекрасната рисунка на Дейн, направена по случай ръкополагането му. После се улови, че с босите си пръсти неволно гали навитата кожа на кенгуруто, направи гримаса на отвращение и бързо се изправи.

Да се поразходи до кухнята, да, точно от това имаше нужда. И тя отиде до кухнята, отвори хладилника, извади каната с мляко и измъкна от камерата кутия със смляно кафе. Сложила ръка на крана за студена вода, тя се огледа с разширени очи, сякаш за пръв път виждаше стаята. Погледна овехтелите тапети, филодендрона в кошницата му, окачена на тавана, часовника във формата на черна котка, която поклаща опашка и върти очи пред капризите на лекомислено отлитащото време. НЕ ЗАБРАВЯЙ ЧЕТКАТА ЗА КОСА, пишеше с едри букви на черната дъска. На масата имаше скица с молив на Рейн, която тя беше направила преди няколко седмици, й пакет цигари. Извади една, запали я, сложи чайника на печката и се сети за писмото на майка си, което още държеше свито в едната си ръка. Седна върху кухненската маса, метна рисунката на Рейн върху пода и настани отгоре краката си. Така ти се пада, Райнер Мьорлинг Хартхайм! Да видиш, че не ме интересуваш, колкото и да си важен с твоите догми и това кожено палто. Нямаш вече нужда от мен, а? И аз нямам.

Мила Джъстийн (пишеше Меги),

Не се съмнявам, че действаш вече с обичайната си импулсивност и затова се надявам това писмо да стигне навреме при теб. Ако съм те накарала да вземеш това решение с нещо, написано напоследък в писмата ми, моля те да ме извиниш. Не съм искала да предизвикам такава крайна реакция. Струва ми се, че търсех само малко съчувствие, но все забравям, че под дебелата си иначе кожа носиш много меко сърце.

Да, самотна съм, и то ужасно. Но това не е нещо, което завръщането ти у дома би могло да поправи. Ако се позамислиш за момент, ще разбереш колко съм права. Какво очакваш да постигнеш, като се върнеш у дома? Не е по силите ти да ми върнеш загубеното, а не можеш и да го изкупиш. То не е само моя загуба. То е и твоя, и на баба ти и на всички останали. Ти, изглежда, си си втълпила, и то съвсем погрешно, че имаш някаква вина. Най-новото ти решение ми прилича на някаква изкупителна жертва. Правиш го само от прекалена гордост. Дейн беше вече мъж, а не безпомощно дете. Аз самата го пуснах, нали? Ако мислех като теб, трябваше досега да съм отишла в лудница от самобичуване, загдето съм му позволила да живее, както намери за добре. Никой от нас не е господ, в което аз съм имала възможност да се убедя по-добре от теб.

Като се връщаш у дома, ти ми принасяш в жертва живота си. Не го искам. Никога не съм го искала. Отказвам да приема тази жертва. Ти не си част от Дройда и никога не си била. Ако още не си установила къде е мястото ти, най-добре е да седнеш и веднага да се замислиш сериозно по това. Понякога си наистина много непроницателна. Райнер е наистина много мил човек, но досега не съм срещала мъж, който да е способен на такъв алтруизъм, какъвто ти му приписваш. Връщаш се заради Дейн, така ли? Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн!

Миличка моя, изгасна една светлина. За всички ни изгасна една светлина. И ти абсолютно с нищо не можеш да помогнеш, не разбираш ли? Не искам да те обиждам, като се преструвам на вече успокоена. Това не е човешко. Но ако мислиш, че ние тук в Дройда по цял ден плачем и се вайкаме, много грешиш. Ние се радваме на живота и една от основните причини за това е, че светлините ни за теб още греят. Светлината на Дейн изгасна завинаги. Моля те, Джъстийн, опитай се да се примириш с това.

Непременно ела в Дройда: ще се радваме да те видим. Но не завинаги. Тук няма да бъдеш щастлива. Такава жертва би била безполезна и излишна. При професия като твоята и една година отлъчване ще ти струва твърде скъпо. Така че стой си там, където ти е мястото, и бъди добра гражданка на своя свят.

Болката. Като в първите дни след смъртта на Дейн. Същата безсилна, безплодна, неумолима болка. Същото чувство на страх и безпомощност. Да, разбира се, че тя не може да помогне с нищо. Не може да го върне.

Идеше й да запищи. Чайникът вече свистеше. Тихо, чайник, тихо! Тихо заради мама! Какво значи да си единственото дете на мама, чайнико? Попитай Джъстийн, тя най-добре знае. Да, Джъстийн знае отлично какво е да си единствено дете. Но аз не съм детето, което тя иска — тази клета гаснеща старица там в чифлика. О, мамо! О, мамо!… Мислиш ли, че ако беше по силите на човека, не бих го направила? Една нова светлина на мястото на старата, моят живот заради неговия! Не е честно, че трябваше точно Дейн да умре… Тя е права. Връщането ми в Дройда не ще промени онова, което той самият не може да промени. Макар и да лежи там навеки. Светлината му е изгаснала и аз не мога да я запаля. Разбирам какво иска да каже мама. Моята светлина все още гори в нея. Само че не в Дройда.



Вратата й отвори Фриц, който не беше облечен в елегантната си синя шофьорска униформа, а в елегантния си сутрешен костюм на иконом. Когато се усмихна и направи отривист поклон, тракайки с токове, на Джъстийн й хрумна, че той може би и в Бон е на двойна служба.

— Фриц, чудя се дали си само смирен слуга на хер Хартхайм, или си му и пазач — каза тя, като му подаде палтото си.

Фриц остана невъзмутим.

— Хер Хартхайм е в кабинета си, мис О’Нийл.

Той седеше, загледан в огъня, леко приведен напред, а Наташа спеше, свита до камината. Когато вратата се отвори, той вдигна поглед, но не проговори, нито се зарадва, че я вижда.

Тогава Джъстийн прекоси стаята, коленичи и положи чело на скута му.

— Рейн, толкова съжалявам за всички тези години, че няма никога да си простя — прошепна тя.

Той не се изправи, нито я притегли в прегръдките си, а коленичи до нея на пода.

— Чудото стана — рече той.

Тя му се усмихна.

— Ти никога не си преставал да ме обичаш, нали?

— Не, херцхен, никога.

— Сигурно съм ти причинила много болка.

— Не в този смисъл. Знаех, че ме обичаш и можех да чакам. Винаги съм смятал, че търпеливият печели.

— И затова реши да ме оставиш сама да го проумея. Сигурно никак не си се разтревожил, като ти съобщих, че се връщам в Дройда, нали?

— Напротив. Ако ставаше дума за друг мъж, не бих се разтревожил, но Дройда е сериозен съперник. Разтревожих се.

— Но ти знаеше, че заминавам, преди да ти кажа, нали?

— Клайд те издаде. Телефонира ми в Бон да ме пита няма ли начин да те спра и аз му казах да не ти противоречи поне една-две седмици, докато видя какво мога да направя. Не заради него, херцхен. Заради мен. Аз не съм алтруист.

— И мама така казва. Ами тази къща? Имаше ли я преди един месец?

— Не. И сега не е моя. Но тъй като ще ни трябва жилище в Лондон, ако смяташ да продължиш кариерата си, ще се опитам да се снабдя с нея. Стига да ти харесва, разбира се. Ще те оставя дори да я пребоядисаш, ако честно ми обещаеш, че няма да я направиш розова и оранжева.

— Не съм предполагала, че си толкова лукав. Защо не ми каза направо, че ме обичаш? Исках го!

— Не. Ти имаше достатъчно доказателства за това и трябваше сама да го видиш.

— Боя се, че страдам от хроническа слепота. Сама не можех да видя, трябваше ми помощ. Майка ми най-сетне ме накара да прогледна. Тази вечер получих писмо от нея, в което ме съветва да не се връщам.

— Чудесен човек е майка ти.

— Знам, че си се виждал с нея, Рейн. Кога?

— Посетих я преди около година. В Дройда е чудесно, но не е за теб, херцхен. Отидох с намерението да се опитам да покажа това на майка ти. Нямаш представа колко се радвам, че го е разбрала, макар да не съм и казал нищо кой знае колко поучително.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Съмнявах се в себе си, Рейн. Винаги съм се съмнявала. И може би винаги ще се съмнявам.

— О, херцхен, надявам се, че няма да е така. За мен никога не ще има друга. Само ти. Цял свят го знае от години. Но обясненията в любов не значат нищо. Бих могъл да ти ги повтарям, да крещя дори, без да разсея ни най-малко съмненията ти. Затова не ти говорих за любовта си, Джъстийн; преживявах я. Как можеш да се съмняваш в чувствата на най-верния си поклонник? — Той въздъхна. — Е, поне не можеш да ме обвиниш, че съм настоявал да останеш. Надявам се, че няма да съжаляваш, загдето си послушала съвета на майка си.